ИЗВѢСТИЯ
на
СЕМИНАРА ПО СЛАВЯНСКА
ФИЛОЛОГИЯ
при
УНИВЕРСИТЕТА ВЪ СОФИЯ
за 1904 и 1905 год.
печатано подъ редакцията на
Проф. Л. Милетичъ
уредникъ на
Семинара
София Държавна печатница
1905.
[ 359 ]Обществената и книжовна дѣйность на хаджи
Партения Зографски
Отъ Л. Димитровъ.
Хаджи Партений е роденъ въ с. Галичникъ или Галишникъ (Долна Рѣка)1 около 1820 година. Свѣтското му име било Павле х.
Васильковъ Хаджиевски. Хаджи Василько билъ единъ отъ извѣстнитѣ първенци въ селото
по онова врѣме; па и до сега още Хаджиевци сѫ единъ почтенъ родъ въ селото. Павле се
училъ най-напрѣдъ въ манастира „Св. Йоанъ Прѣтеча“, който се намира 1/2, часъ на
сѣверъ отъ селото. Тукъ училъ на славянски: на „азъ-буки, часословъ, псалтиръ и
светче“. Въ Дебърския манастиръ и въ цѣло Дебърско никога не се е учило на гръцки;
имало обаче свещеници, които чели въ черква по гръцки, но това сѫ рѣдки случаи, и
такивато свещеници сѫ се учили въ Солунъ или другадѣ. Павле не се задоволилъ само съ
манастирското учение, а заминалъ кѫдѣ 1835 година да продължи образованието си въ
Охридъ при Димитрия Миладиновъ. Билъ на доста напрѣднала възрасть, почти връстникъ
на учителя си. Съученици му били Янаки и Анастасъ Стрѣзови. Тогава въ Охридското
училище се прѣподавало на гръцки. Павле билъ дълбоко проникнатъ отъ духа на врѣмето.
Това се види отъ слѣдното обстоятелство: щомъ стигнатъ въ Охридъ, станалъ интименъ
съ учителя си и почналъ да учи другаритѣ си на славянското азбуке, но скоро го
забравили, тъй като Павле не останалъ за дълго врѣме въ Охридъ, само около една
година. Съ Димитрия били въ интимни сношения до смърть. Аврамъ Станишевъ раз‐
[ 360 ]
правя, че Партений ходилъ, като се върналъ отъ Охридъ, или
въ Призрѣнъ, или въ Босна, или пъкъ въ Дечанския манастиръ, и тамъ се бавилъ около
5–6 мѣсеца. Защо е ходилъ и какво е правилъ тамъ, не се знае. Скоро подиръ това х.
Василько рѣшилъ да отиде на хаджилъкъ въ Иерусалимъ. Взелъ съ себе и сина си
Павлета, по силното и настоятелно желание на послѣдния. Отъ тогава баща и синъ
ставатъ хаджии.Това пѫтуване повече усилило неговата наклонность къмъ учение. За
това, щомъ се върнали въ Галичникъ, настоялъ прѣдъ баща си, да го изпрати въ Гърция
да продължи образованието си. Хаджи Василько изпълнилъ желанието на сина си, като го
изпратилъ да се учи на свои разноски въ Атина. Тукъ завършилъ срѣдното си
образование, но се завърналъ съ разстроено здраве. Йосифъ Хаджиевски, роднина на
Партения, отдава това, разстройство на недобрата храна и изобщо на лошата обстановка
въ пансиона, гдѣто живѣлъ Партений. Слѣдъ това срѣщаме Партения въ Атонъ, и то въ
Зографския манастиръ, като инокъ, отъ когато вече се посвещава, изцѣло на вѣрска
дѣйность и духовна служба. Мисълѐта да стане духовникъ се породила у него, навѣрно,
още като училь въ Дебърския манастиръ, гдѣто учителитѣ тогава били калугери.Че той
билъ наклоненъ къмъ калугерство, вижда се и отъ пѫтуването му къмъ Призренъ и по
светитѣ земи. Може да се пита, какъ тъй веднага слѣдъ завръщането си отъ Гърция
попада инокъ въ Зографския манастиръ? Ето какъ станало то. Бащата на Партения, х.
Василько, билъ кехая, т. е. ималъ свои овце, но взималъ и чужди на изполица
(кесимъ). Държали овце и Зографскитѣ калугери, съ които х. Василько ималъ
познанство, защото взималъ и манастирскитѣ овце при извѣстни условия на паша заедно
съ своитѣ къмъ южнитѣ мѣста, именно на кѫдѣ Аласоня (Тесалия). Покрай баща си и
Партений се запозналъ отблизу съ калугеритѣ отъ Зографъ. Подстриганъ билъ въ
иночески чинъ по своя воля и съ съгласието на баща си, и оттогава вече получава
името Партений вмѣсто свѣтското си Павле. И отиването му да слѣдва въ Гърция, а не
другадѣ, се обяснява отъ обстоятелството, че баща му всѣка зима завеждалъ овцетѣ на
паша кѫдѣ Тесалия, та навѣрно билъ въ познанство съ тамошнитѣ гърци; но и отъ
гръцкия тогава Дебърски митрополитъ трѣба да му сѫ били прѣпорѫчани гръцкитѣ
училища. Партений не се задоволилъ само съ [ 361 ]
срѣдно образование, а
ламтѣлъ и за висше. Управлението на манастиря, като виждало въ лицето на младия
инокъ момъкъ способенъ, който обѣщава да стане полезенъ народу, праща Партения да
слѣдва въ Русия. Тукъ, именно въ духовната академия въ Москва, Партений особно билъ
обикнатъ не само отъ своитѣ другари и професори, но и отъ нѣкои прѣдставители на
висшето общество, поради своя добъръ характеръ: кротъкъ, истинско религиозенъ,
честенъ и наклоненъ къмъ духовень, религиозенъ животъ. Немалко въ това отношение сѫ
влияли неговата прѣданость къмъ науката и знанието му на древнитѣ езици (гръцки,
латински, еврейски и старохалдейски), неговата обичь къмъ руситѣ, па и
обстоятелството, че той е билъ родомъ изъ Дебърско. Слѣдъ свръшването на наукитѣ,
той не се върналъ въ Зографъ, а останалъ нѣколко години наредъ духовенъ възпитатель
на царски дѣца въ Петербургъ. Повиканъ билъ Партений въ Петербургъ по прѣпорѫка на
единъ другъ калугеръ, родомъ пакъ отъ Дебърско, отъ селото Лазарополе, който билъ
вече старъ, та отстѫпилъ на Партения своето мѣсто. Прѣзъ това врѣме Партений добилъ
чинъ архимандритъ. Това отличие той получилъ въ Русия, както благодарение на своя
характеръ и знания така и на особното благоволение, съ което се ползувалъ въ царския
дворъ. Слѣдъ нѣколко години се върналъ въ родното си мѣсто, въ с. Галичникъ, и
прѣстоялъ тукъ една година. Миналъ прѣзъ Охридъ, срѣщналъ се съ кратковрѣменния си
учитель Дим. Миладиновъ. По покана на Партения и послѣдниятъ заминалъ за Дебъръ, а
отъ тамъ въ с. Галичникъ Колко врѣме стоялъ тукъ Дим. Миладиновъ, не се знае, но
сигурно освѣнъ като гость билъ поканенъ отъ Партения и съ агитационна цѣль. Въ
селото Партений стоялъ цѣла година, често пѫти посѣщавалъ и манастира „Св Иоанъ“,
гдѣто получилъ първоначалното си образование; тамъ събиралъ калугеритѣ и свещешицитѣ
отъ околнитѣ мѣста и бесѣдувалъ съ тѣхъ. Ясно е, какъвъ харавтеръ могли да иматъ
тѣзи бесѣди: подигане националнато съзнание за отхвърляне гръцкото духовно иго.
Патрияршията побързва да го повика въ Цариградъ и тамъ го назначава за учитель въ
духовното патриаршеско училище на островъ Халки, защото разбрала чрѣзъ своя
митрополитъ въ Дебъръ, че Партений може да бжде опасенъ агитаторъ противъ нея. Въ
Халки учителствувалъ три години.
Истинската обществена и книжовна дѣйность на Партения започва отъ 1857 година. Отъ
тукъ насамъ имаме вече сигурни данни за неговия животъ, черпимъ ги изъ български
списания и вѣстници, които се издаваха тогава въ Цариградъ, който бѣше срѣдището на
борбата по черковния въпросъ. Бидейки учитель въ Халки, той ималъ възможность да се
запознае съ водителитѣ на тая борба. Напуска учителството си, отказва се отъ
патрияршиата и става другарь на борцитѣ за черковна самостойность. Виждаме го прѣзъ
1857 и 1858 година като управитель на българското училище, и настоятель на
българската черква въ Цариградъ (Български книжици, 1858 г. 10 кн., ч II, стр.
19–21). Той е по това врѣме и единъ оть главнитѣ сътрудници на това списание. Все
тогава билъ рѫкоположенъ и назначенъ отъ патриаршията за български владика на
Поляно-Кукушката епархия. Въ Кукушъ по това врѣме се почва борба за въвеждане
матерния езикъ въ черквитѣ и училищата и за български владика. Въ една дописка отъ
Кукушъ въ „Книжици“ се казва: „со особенна радость и удоволствие гледаме да се
събудва народното чувство и въ тие странн, гдѣ оно до сега спеше глѫбокъ сонъ и
съвсемъ беше подавенно и заглушенно отъ иннородни“. По-нататъкъ се говори, какъ
българскиятъ езикъ се въвелъ въ училищата, и черквитѣ въ Кукушъ и какъ съ неутолима
жажда малко и голвмо слушали словото Божие на материнъ езикъ. Всички, които били въ
състояние, се запретнали да се учатъ да четатъ и пишатъ по български, и то не само
младитѣ, а и хора на прѣкършена възрасть. Изброяватъ се епархиитѣ, които се намиратъ
още въ плачевно състояние, и се изказва надежда, че искрата въ Кукушъ ще избуи и ще
съгрѣе на всѫдѣ българскитѣ сърца, та любовьта къмъ народното образование като
молния ще се разнесе по вси направления. Съ особна ревность, за да се постигне тоя
успѣхъ въ Кукушъ, сѫ се отличили Нако Станишевъ, Димитрий Миладиновъ, който билъ
главенъ учитель тамъ, и помощникътъ му Ксенофонтъ. Гръцкиятъ Поляно-Кукушки владика,
ὁ Ἄγιος Πολιάνης, не можалъ да търпи тая волность на кукушани и имъ заявилъ, че ако
не се оставатъ отъ нововеденията, ще ги афореса. На това ето какъ му отговарятъ
кукушани: „Владико светый, ако вводиме мие въ наши-те цьркви Българскій-отъ си
языкъ, мые со това, ни се чини, не толко не правиме нѣкое богопротивно [ 363 ]
и лошо дѣло, но, напротивъ, много догоугодно и душеполезно, ибо Българскій-отъ языкъ
е нашъ майкинъ язикъ, кой-то единъ толко него мые чисто и совършенно знаеме, кога,
напротивъ, отъ гърчкій-отъ ни слово не отбираме и пр.“ Тоя отговоръ свръшва така:
„за тоя молимъ те, Владико светый, ако ти не земешъ трудъ и попеченіе да
просвещавашъ и управлявашъ споредъ знаніе-то ни на истинный пѫть, по крайнѣй мѣрѣ не
препятствувай ни, споредъ сила-та ни и разумѣніе-то да се просвещавами и образувами
духовно и умственно.“ Дописникътъ прибавя отъ себе си: „съ тие слова кукушани му
затвориха уста-та на владика-та, и онъ волѣю и неволѣю се замолча, но видимо
сьрце-то му кипеше отъ гнѣвъ и ярость. Богъ да го научи на добро! Аминъ!“ („Бълг.
кн.“, 1858 декемврий 31, ч. III., кн. 24, стр. 333). По това врѣме Чолаковъ
прѣдприелъ едно пътешествие: на 24 ноември, 1858 год, когато борбата въ Кукушъ е
била въ разгара си, той минава првзъ тоя градъ и тукъ намира Дим. Миладиновъ и
Ксенофонта. Важно е обстоятелството, че тукъ Чолаковъ забѣлѣжилъ, какво въ Кукушъ
нѣмало стари и млади, както другадѣ, а всички еднакво мислѣли. За да се приготвятъ
способни учители за бѫднитѣ български училища по Македония, Димитри и Ксенофонтъ
проводили въ Русия младежи, между които и К. Станишева заедно съ Ксенофонта
(Материали за животоописанието на Бр. Х. Миладинови и пр.) Партений тогава билъ въ
Цариградъ и, както казахме по-горѣ, билъ въ сношение съ Димитрия и го улеснявалъ въ
задавката му: употрѣбилъ своето влияние за приемане на младежитѣ въ рускитѣ училища
и му изпратилъ оть своитѣ книги: буквари и свещени истории, отъ които Димитрий
изпратиль и въ родния си градъ Струга; тѣ били раздадени на ученицитѣ и послѣднитѣ
радостно ги приели, та така постепенно и неусѣтно се въвелъ българскиятъ езикъ и въ
родния градецъ на Димитрия. Тѣзи бѣлѣжки по борбата въ Кукушъ бѣха необходими, за да
ни стане ясно сетнѣ, какъ става Партений владика на Поляно-Кукушката епархия.
Кукушани разширили своитѣ искания – пожелали да си иматъ и свой народенъ владика.
Борбата взима остъръ характеръ, но патриаршията по никой начинъ не искала да
задоволи кукушани. Тогава тѣ прѣгърщатъ унията. Патрияршията се стрѣсва и изпраща въ
Кукушъ Илариона Макарио‐
[ 364 ]
полски,2 да
разучи въпроса и да съвѣтва кукушани да се върнатъ отново въ лоното на православната
черква. Загрижили се и водителитѣ наши въ Цариградъ, па и руситѣ се стреснали отъ
тоя фактъ. Слѣдъ дълги прѣговори съ патрияршията отъ българска страна и силни
настоявания отъ руска, като се увѣрила патрияршията, че злото може да вземе широки
размѣри, ако католицитѣ побързатъ да изпратятъ отъ своя страна българинъ владика,
най-послѣ отстѫпила и рѣшила да изпрати за такъвъ х. Партений. Рѫкополагатъ го въ
епископски санъ въ патрияршеската черква въ Цариградъ, при стечение на много
българи, и пръзъ ноемврий 1859 г. заминалъ за Кукушъ. Ето нѣкои подробности по
рѫкополагането му, заминаването му за Кукушъ, за прѣчкитв, правени отъ гърцитѣ, и за
неговата на първо врѣме дѣйность. Въ „Цариградски вЪстникъ“, год. 10, 1859, 81
октомврий, № 455, намираме една уводна статия подъ надсловъ „Новъ болгарски
владика“. Въ нея, като се констатира, че недѣлята, прѣзъ която се писва статията, е
била плодоносна съ произшествия за народа, казва за Партения: „вси познаватъ Отца
Арх. Парѳенїя Зографски за глубоко-то му ученіе и добродѣтельта, както и за
славянската му граматика, която онъ сочини и на свѣтъ прѣди малко извади“.
По-нататъкъ въ статията се казва, че х. Партений се избралъ и псифифорисалъ въ
срѣда, 28 октомври, въ четвъртъкъ рѫкоположилъ, а въ сжбота заминалъ за Солунъ.
Ржкоположенъ билъ отъ патриярха, който като извѣстилъ на Партения за избора, наумилъ
му свещенитѣ длъжности на чина. Партений отговорилъ „благопристойно и пространо“,
като благодарилъ на патриярха и синода. Въ рѫкополагането взели участие
митрополититѣ: солунски, ефески и илиополски. Кдинъ българинъ взелъ позволение отъ
патриярха да се пѣе и на славянски. Солунскиятъ митрополитъ Неофитъ и дяконътъ му
изпѣли родни възгласи на славянски езикъ, а пѣвцитѣ отъ българската черква, изпѣли
„Достойно есть“. Това е било голѣма радость за събралия се на тържеството
многолюденъ български народъ. Слѣдъ това народа вземалъ нафора отъ новия български
владика съ всичкото благочестие.3
„Папищашитѣ“ правѣли голѣми прѣчки на Партения. Въ една дописка отъ Солунъ, 18 февруари 1860 г., въ „Царигр. вѣстн.“ № 472, намираме между друго и слѣдното: „владиката се грижи да оправдае надеждитя на кукушани. Слуша го паството, като истински пастирь, а той съ своитѣ благодѣяния иска да се наплати: отива по селата, поучава стадото си и побуждава го по черквитѣ да чете на матерния си езикь, да отваря училища и милостиня на сиромаситѣ дава. Папищашитѣ отъ Солунъ за Кувушъ и обратно правятъ голѣми затруднения на х. Партения“ Слѣдъ това много граждани напуснали унията и минали подь вѣдомството на своя владика. Партений замѣстилъ гръцкия владика Мелетия, гонитель на всичко българско и на Димитрия Миладиновъ (вж. Шапкаревъ К., „Материали за животопис. на Бр. Х. Миладинови и пр.)
Първата работа на Партения тукь, въ Кукушъ, е била да поучава и да назидава паството
си въ истинитѣ на християнската православна вѣра на материнъ езикъ, да се грижи за
просвѣщението му и да крѣпи неотслабно народния духъ и съзнание. Особно се грижелъ
той да се отварятъ български училища и да се назначаватъ въ тѣхъ способни учители.
Нѣмало славянски книги по черквитѣ, затова употрѣбилъ голѣми усилия, да се набавятъ
за всички черкви – селски и градски. Голѣма часть отъ гръцкитѣ книги, като
непотрѣбни, изгорилъ въ мигрополитския дворъ въ Дойранъ. Макаръ и съ високо
образование и чисто калугерско възпитание, не можалъ да не се повлияе отъ духа на
врѣмето, та отишълъ до тая крайность. Може ли да бѫде хладнокръвенъ човѣкъ, когато
вижда, какъ скѫпи люде ставатъ жертва на гръцкитѣ козни и какъ се съсипва народътъ
въ борбата съ тѣхъ, благодарение на измисленитѣ доноси прѣдъ турската власть? Кое
сърце не би трепнало и не би се свило, като гледа голѣмитѣ неправди на гърцитѣ?
Партений, макаръ и възпитанъ въ благочестие и кротость, се покрусилъ отъ дънъ-душа и
рекълъ: „зѫбъ за зѫбъ, око за око“. По-долу ще видимъ, колко е билъ чув‐
[ 366 ]
ствителенъ Партений и какъвъ патриотиченъ пламъкъ е горѣлъ въ
неговата душа. Нѣмало камбана въ митрополитската черква въ Дойранъ; той се заелъ по
всѣчески да окачи такава, за да изпълни едно отъ горещитѣ желания на паството си, нъ
властъта по никой начинъ не искала да позволи. Тогава Партений на своя отговорность
окачилъ камбаната, но насмалко щѣлъ да заплати тоя рискъ съ живота си. Тая постжпка
възбудила силно турския фанатизъмъ, башибозуци насила влѣзли въ черквата, свалили
камбаната и се готвѣли да нападнатъ и митрополията. За да се избѣгне това,
митрополитътъ, свещеницитѣ и нѣкои първенци прѣкарали една нощь, затворени въ
черквата, докато били взети мѣрки отъ властьта.
Солунскиятъ гръцки митрополитъ, който споредъ една дописка, отъ Солунъ съ дата 26 октомври, 1861 г. въ „Царигр. вѣстн.“, № 45, слѣдилъ стѫпкитѣ на Партения и неговата дѣйность, та поради една интрига, пусната отъ самия солунски гръцки митрополитъ, резултатъ на една стара злоба противъ Партения (не се показва, обаче, каква е била тая злоба) и поради това, че Партений се грижилъ да уреди черквитѣ, да поучи свещеницитв и изпълни пристойно длъжностьта си, като истински пастирь – устроявалъ училища, въ които въвеждалъ учене на българския езикъ, история българска и пр., – повикалъ х. Партения въ Солунъ. Рѣшено било да го заточатъ нѣйдѣ. Благодарение на обстоятелството, че нѣкои негови съселяни, които имали сношение съ висшитѣ гръцки крѫгове, обадили на х. Партения, какво рѣшила митрополията, да направи съ него, той единъ день подиръ обѣдъ, пакъ съ помощьта на своитѣ съселяни, влѣзълъ въ единъ руски параходъ, който веднага тръгвалъ за Цариградъ, и подъ руска защита стигналъ и останалъ тамъ. Всички настоявания на патрияршията, да ѝ се прѣдаде Партений, били напусто. По този случай въ Българската история отъ К. Иречека, стр. 660, като се говори, че на 23 януари 1861 година гръцкиягъ патриярхъ Иоакимъ отлѫчилъ Илариона и Авксентия и слѣдъ като се даватъ свѣдѣния за българскитѣ желания, се казва: „тогава патриярхътъ сполучилъ чрѣзъ портата да заточи Илариона, Авксентия и Паисия (24 априлъ 1861 г.) въ Мала-Азия, а Партения Полянски спрѣли въ Солунъ“.
До 1869 година Партений останалъ въ Цариградъ; тукъ прѣстоялъ седемъ години, прѣзъ
което врѣме, сигурно и той, [ 367 ]
заедно съ другитѣ владици продължавалъ
борбата за църковна независимость. Въ 1869 година става митрополитъ Нишавски съ
седалище въ гр. Пиротъ. Много искалъ да го назначатъ митрополитъ на Скопската или,
най-послѣ, на Дебърската епархия, но патрияршията не рачила да удовлетвори желанието
му. За да се види, въ какво положение се намирало населението по това врѣме въ
черковно отношение въ Пиротско, Нишко и Видинско, ще приведемъ нѣкои откѫси изъ една
дописка отъ 6 септември, 1864, (вж. „Гайда“, бр. 7, стр. 54). Дописката е отъ Нишъ
съ дата 20 августъ. Ето що ви казва дописникътъ: „Дойдох и отивам си, видох и
наплаках се. Ви чувате Нишъ и го мислите Богъ зна што за градъ е, и кой знай какви
човѣци има в-този голямъ градъ! Но тука човѣци нѣма, има само български мекерета на
гръцки владици... Владиката тукъ не е владика, ами е деспотъ, тиранинъ;
с-прѣдателствата си, с-потайнитѣ си мъщения тъй е наплашилъ тука народа, штото никой
не смѣе да продума ни черна, ни бѣла за него... Тука, по тѣзи страни: Видинъ, Нишъ,
Пиротъ, изгубени хора, брате, нѣматъ хаберъ отъ нищо... стоятъ нѣкакси тъй с-убит дух, да
ги гледашъ и живи да ги оплачишъ, и на туй състояние са ги докарали гръцкитѣ по тия
страни деспоти и пр.“ Това плачевно положение въ тѣзи страни заставило борцитѣ въ
Цариградъ да се позагрижатъ; тѣ намиратъ за добрѣ да дѣйствуватъ прѣдъ патрияршията
да се изпрати Партений по тѣзи мѣста и да надуматъ послѣдния да приеме. Тежка е била
мисията на х. Партения, но веднажъ обреченъ да служи на вѣрата и на народа, не се
разколѣбалъ да отиде и въ мѣста, гдѣто трѣбвало просто на просто самопожертвуване.
Веднага, щомъ отишелъ въ Пиротъ, заловилъ се за просвѣщението на това население, що
се толкова нуждаело отъ христианско назидание и научна просвѣта. Че първата работа
на х. Партения е била наистина тая, може да се види отъ статията на С. Христовъ.
„Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население“ (Мин. сб., т. II). Той казва, че прѣди да
отиде Партений тамъ, науката въ училищата се състояла въ изучване буквара,
часослова, псалтира и по малко смѣтане – четиритѣ дѣйствия. Чакъ въ 1867–68 година
били въведени отъ даскала Коце: битописание, първи нознания и пр. (издавани отъ Хр.
Г. Дановъ) и учебникъ по турски езикъ. Нека оставимъ да ни говори самъ г. С.
Христовъ: „въ 1869 г., за възкресение христово, при‐
[ 368 ]
стигна
извѣстниятъ по черковния въпросъ митрополитъ Партений, отъ устата на когото за пръвъ
пѫть населението почна да слуша славянското богослужение и проповѣдь на словото
божие на български езикъ. На втория или третия день, помня добрѣ, той посѣти
училището и прѣгледа, какви учебници имаме. Слѣдъ излизането му отъ училището, не се
мина много врѣме, и учительтъ ни Коце Григоровъ съ слугата отъ митрополията
домъкнаха книги, които ни се раздадоха, та при другитѣ учебници ни се придадоха още
св. история и славяноболгарска граматика отъ Архим. Партения. – Наскоро митрополитъ
Партений тръгна за Цариградъ и се спрѣ въ Пловдивъ. Тукъ той потърси нѣкои учители
отъ Пловдивското училище и за такъвъ му се прѣпорѫча Христо Г. Пасаровъ отъ гр.
Пещера, който бѣше взаименъ учитель въ сѫщото училище. Изпървомъ владиката му даде
5000 гроша, а изпослѣ заплатата му постепенно се увеличаваше. Съ дохождането му въ
Пиротъ се отвори и трето училище въ еснафската одая на кожухаритѣ. Училището броеше
два класа (I и II) и около 70–80 ученика, прибрани отъ двѣтѣ училища. Та тъй, съ
идването на Пасарева, училищата въ Пиротъ прѣтърпѣха измѣнение, като се изхвърли
славянското четене и се замѣни сь български езикъ и за първъ пѫть се сформируваха
класове и пр. Около 1872 г. се повдигнаха оплаквания и противъ него за нѣкакви си
незакони дѣйствия, особенно по паричната часть. И той, както и неговитѣ
прѣдшественици, обичаше паритѣ, но и измежду общинаритѣ-чорбаджии имаше таквизъ,
които не по-малко ги обичаха. Това бѣше главната причина, която прѣдизвика
тунеядцитѣ двама трима чорбаджии да раздухатъ негодуванието и измежду останалитѣ
общинари. За разслѣдване недоразумвнията идва сегашниятъ екзархъ Иосифъ като
екзархийски пратеникъ, а слѣдъ него митрополититѣ Григори, Доситей, Мелети и
Иларионъ. Най-послѣ митрополитъ Партений се повика въ Цариградъ, гдѣто и почина, а
вмѣсто него се изпроводи въ Пиротъ послѣдниятъ митрополитъ Евстати, когото сърбитѣ
изгониха отъ града.“
Прѣзъ 1869 година било нуждно, Партений да отиде въ Цариградъ, но било прѣзъ зимата,
та той не отговорилъ въ положителенъ смисълъ, тъй като по това врѣме билъ и боленъ.
Натоварили отъ Цариградъ Д. Цанковъ, който тогава билъ моавининъ въ Нишъ, да направи
възможното отъ своя [ 369 ]
страна, да склони Партения да замине за Цариградъ;
съ голѣми усилия Цанковъ изпълнилъ задължението си и заедно потеглили отъ Пиротъ,
минали прѣзъ Царибродъ и се спрѣли въ София,4 защото владиката не можалъ
да продължи, поради изнуряване и болезненость, причинени отъ пѫтуването. Д. Цанковъ
придружавалъ Партения до София. Владиката прѣстоялъ тукъ около една седмица, но и
тукъ, при всичкото си тѣлесно растройство, щомъ се посъвзелъ малко, съ готовность се
отзовалъ на молбата на софианци да рѫкоположи нѣколцина свещеници, отъ каквито имало
нужда, а пъкъ нѣмало владика, да рѫкополага. Въ една дописка отъ София въ в.
„Турція“, брой 11, 3 априлъ 1869 г., слѣдъ като се опровергаватъ официялно отъ
общината безосновнитѣ и измислени обвинения по адресъ на Партения, публикувани въ
други български вѣстници въ Цариградъ, казва се: „Н. В. Прѣосвященство рѫкополага
священньщци отъ наша та епархія по краина нужда на лишеніе“. Отъ София Партений
заминалъ за Самоковъ, сетнѣ за Татаръ-Пазарджикъ и се спрѣлъ въ Пловдивъ. По всички
тѣзи градове билъ посрѣщанъ тържествено, прѣстоявалъ по няколко дена и всѣгдѣ
рѫкополагалъ свещеници. Интересна е дописката пакь въ „Турція“, пратена отъ Татаръ –
Пазарджикъ, 12 априлъ 1869 г. отъ която се вижда, какъ народъть съ небивала радость
посрѣща владиката За това ще приведемъ частъ отъ нея буквално: „на 1 того пристигна
въ градътъ ни Нег. В. Прѣосвященство Свято-Нишавскъй Г-въ Партеній, и понеже
народътъ не бѣше видѣлъ отъ прѣди 12 години да стѫпи въ градътъ ни Български
Владика, затече се малко и голѣмо да го посрѣщне и да земе благословенето му, щото
приеманието му станѫ тържественно и като имаше много черквы безъ священици и
християнитѣ се лишавахѫ отъ Божественнитѣ таинства и религиозни утѣшения, за това
гражданитѣ ни съ много молби убѣдихѫ Н. В Прѣосвященство да остане нѣкой день въ
града ни да служи и да рѫкоположи нѣкои избранни за священици, и на 6 того въ
черквѫтѫ приказа едно поучително слово, щото многочисленныйтъ народъ [ 370 ]
отъ радость не знаеше, какъ да му изрази благодареніето си, и когато да отиде за
Пловдивъ, едва го пуснаха да тръгне, като се надваряхѫ, кой по-напрѣдъ да му цѣлува
рѫка и го изпратиха още по тържественно. За това удостовѣрявамн публично, че тукъ
колкото священицы рѫкоположи, отъ никого не поиска пари, но тѣ самоволно, кой
колкото обичаше, поклониха му по нѣщо за трудътъ му. А това ми дава поводъ да мисля,
че дописникътъ на „Македонія“ види се безъ да изпиталъ добрѣ причинѫтѫ на Г-нъ
Партеніевата постѫпка и да познава отъ близу работитѣ гютуре напада Н. В.
Просвященство и то въ врѣмя, когато обстоятелствата недопрощаватъ да се
раздразнявать духоветѣ, ако и Г-нъ Партений да показа въ тоя случай Евангелско
търпѣніе, а за неговото поведеніе ще свидѣтелсвуватъ четири епархии и пр.“ – Въ
Пловдивъ също: блѣскаво посрѣщнали Партения, толкова повече, че се случилъ тукъ на
св. Кириль и Мегодий, въ който день дошло: благоприятно извѣстие отъ Цариградъ за
хода на борбата. Партений отслужилъ служба, държалъ съотвѣтна рячь, а слѣдъ
литургията народътъ съ владиката отишли въ училището, гдѣто: направили водосвѣтъ;
тукъ държалъ втора рѣчь. Тържеството било неописуемо. Народътъ цѣлъ день се веселилъ
кѫдѣ „Бунарджика“. Отъ Пловдивъ Партений се върналь въ Пиротъ, безъ да отиде въ
Цариградъ, навѣрно защото нѣмало: нужда вече отъ неговото отиване тамъ, или пъкъ по
причина на разстроеното му здраве. -- Необходимо е да прибави тукъ, че въ в. Право,
брой 14, год 5, стр. 55, намираме едно официялно опровержение отъ светия Архиерейски
български съборъ и съвѣтъ на обвиненията, хвърляни върху него, че му се изпращали
много пари. Тамъ се дава подробна смѣтка за полученитѣ до тогава пари. На първо
мѣсто въ тая смѣтка стои перо на х. Партений, именно: „Н. В. Прѣосвященство:
Партеніи Нишавски лири 100“. Споредъ свѣдѣния отъ роднини на Партения, той е
изпращалъ нѣколко пѫти пари на борцитѣ въ Цариградъ, и отъ Пиротъ имъ е изпратилъ не
по-малко отъ 400 л.т. Тѣзи факти привеждаме, за да се види, че Партений помагалъ и
материляно на дѣлото и че упрѣци за злоупотрѣба на пари се хвърляли и върху
българския съборъ въ Цариградъ. Освѣнъ това Партений поддържалъ и бѣдни ученици:
нѣколцина отъ родното мѣсто и нѣколцина отъ Пиротъ; между послѣднитѣ е биль и нѣкой
си Симеонъ Соколовъ.
Прѣзъ 1872 година отъ Цариградъ извѣстяватъ, че на Богоявление окончателно сѫ скѫсани всѣкакви връзки съ патрияршията и че българскиятъ синодъ врѣменно ще води независимо отъ патрияршията духовнитѣ дѣла на признатата вече Българска екзархия. На това увѣдомление ето какъ отговаря Партений въ Цариградъ:
„Пиротъ. – Ваши Прѣсвященства! Съ твърдя голѣмо благодареніе пріѣхъ послѣдното ви писмо. Смѣлата, постѫпка, която сте направили на Богоявленіе, за рѣшеніето на нашій дългъ и, както казватъ грьцити, малко трѫнливъ въпросъ, слѣдъ като сте изчерпили всичкити възможни срѣдства, за да достигнете до едно праведно спогаждане съ патріяршията, ми причини една радость и едно възхищеніе неизразими. – Дѣйствително, какъ можахми да свършимъ съ непрѣклонѫтѫ воля и мрачната съвѣсть на фенерското духовенство? Азъ самъ, ако бѣхъ на вашето мѣсто, нити една минута щехъ да са двоуѫ да дѣйствувамъ тѫй, както вый сторихте, като зная, че правото е отъ наша страна и че то е по-свѣтло отъ лѫчити на слънцето. Слѣдователно, азъ напълно удобрявамъ изпълненото дѣло, и високо ви благодаря за него. Като ви молитствувамъ добро здраве и успѣхъ имамъ честьта да бѫдѫ на ваши прѣосвященства жарки во Христѣ братъ. – Партеній Нишавскій.5 Това писмо говори само̀ както за дълбоката прѣданость на Партения къмъ общобългарското черковно дѣло, така и за неговата душевна физиономия.
Знаемъ вече, че прѣзъ сѫщата година, именно 1872, Партений билъ смяненъ съ Евстатия и
заминалъ за Цариградъ. Споредъ свѣдѣния отъ роднини на х. Партения, той се поминалъ
прѣзъ 1875 година, 7 февруари. Обаче, споредъ Иречека, (Бълг. ист, с. 688), умрѣлъ
въ 1876, а споредъ П. П. Карапетровъ (Сбирка отъ статии, с. 85) пръзъ 1874.
Погребали го въ черквата „Св. Стефанъ“, макаръ и нѣкои да настоявали да се погребе
въ новото мѣсто, подарено отъ властьта, за български гробища. Не е билъ въ добри
отношения съ сегашния екзархъ, когото само въ прѣдсмъртния часъ позволилъ да го
навѣсти. Огорченъ билъ много Партений и не споменвалъ въ службитѣ името на екзарха,
а на синода. Обаче лесно е човѣкъ да се догади. Той е билъ едничъкъ отъ Ма‐
[ 372 ]
кедония между толкова, души изъ Тракия и Мизия. Измѫчвало
го и обстоятелството, че водителитѣ на борбата сѫ се раздѣляли на партии. Главната
причина обаче на тия отношения между Партения и сегашния екзархъ билъ стремежътъ на
послѣдния да централизира духовната власть въ свои рѫцѣ, което днесъ е фактъ. Особни
симпатии хранѣлъ Партений къмъ първия екзархъ Антима заради неговата доброта и
демократически духъ.
Неразположението на Партения къмъ сегашния екзархъ води началото си още отъ когато послѣдниятъ ходилъ въ Пиротъ да разучи оплакванията на пиротчани противъ Партения. Екзархътъ – тогава архимандритъ, – за да угоди на пиротчани, излѣзълъ еднажъ съ нѣкои по-първи хора въ лозята на веселба. Това възмутило отъ дънь душа Партения, като постѫпка несъобразна съ духовния санъ и която компромитира духовното звание. Слѣдъ това вече не го приелъ въ митрополията.Веднага слѣдъ завърщането на архимандрита въ Цариградъ, Партений бива отзованъ отъ Пиротъ и вече не се върналъ тамъ, а сложилъ кости въ Цариградъ. Не можахме да узнаемъ, нѣма ли запазени одежди, или други вещи оть него въ екзархията, макаръ и съ писмо да се обърнахме къмъ Н. Бл. Евзарха. Споредъ разказитв на роднини на Партения той ималъ и завѣщание, но го скѫсалъ нѣколко дена прѣди смъртьта поради това, че се билъ отчаялъ отъ несъгласията между водителитѣ на борбата. Между другитѣ пера въ завбщанието имато едно отъ 40,000 рубли за бѫднитв български училища въ Солунъ и пр. Той билъ увѣренъ, че въ Солувъ рано или късно ще има гимназии и университетъ. Ако това не може да го направятъ българитв, руситѣ ще го сторятъ. Ималъ е доста пари въ рускитѣ банки; роднинитя му не могли да ги наслѣдятъ, защото нѣмали документи за наслѣдство. Тѣ твърдятъ, че тѣзи пари той спечелилъ като възпитатель на царскит дѣца въ Петербургъ и като архимандритъ; твърдять още, че той ималъ и рескриптъ отъ царя.
Партений е и книжовникъ. Почналъ е да пише още прѣзъ 1957 г. въ „Цариградски
вѣстникъ“. Въ тоя вѣстникъ пише една дълга статии, която се почва въ брой 319,
продължава се въ 316 и прѣкѫсва въ брой 322. Началото на статията [ 373 ]
носи
дата 17 януарий и третира подигнатия въ нѣкои вястници въпросъ за съставяне
граматика и словарь на българския езикъ отъ нѣкои родолюбци. Редакцията прави
слѣднята бѣлѣжка прѣдъ статията: „слѣдующа-та статя много е важна и побуждаваме
читатели-те съ внимане да я прочетатъ“ Въ нея Партений хвали ревностьта и
благонамѣрението на иницияторитѣ , но ненаврѣменна била тая работа; затова
по-голѣма, полза ще принесе такъво общество, ако насочи своята дѣйность да се открие
едно училище, „порядочно устроено на подобие гимназия“. Мотивира мнѣнието си така:
българитѣ въ просвѣтително отношение сѫ останали по-назадь и оть най-малочисленитѣ
нации въ Турско; защо сѫ тогава граматикитѣ и лексиконитѣ, когато нѣма кому да се
прѣподаватъ. Не отрича нуждата и отъ граматика, но прѣди всичко трябва да станатъ
извѣстни всички български нарѣчия съ тѣхнитѣ характерни особности, та отъ тѣзи
всички нарячия да се изведе едно общо писмено нарѣчие. Като говори въ статията си за
голѣмитѣ промяни, що сѫ станали въ морфологията и изобщо въ езика, оббщава да
направи прѣгледъ на всички граматични части на тогавашния български сзикъ, сравненъ
съ старобългарския, послѣ да прѣгледа и съчинението и правописа по сѫщия начинъ.
Обаче недовръшва тоя широкъ планъ, а говори въ бр. 315 и 316 само за члена, а въ 322
почва за сѫществително име и тукъ прѣкѫсва.6 Това съ
обяснява съ назначаването му за владика. Въ тѣзи бурни врѣмена нѣмалъ възможность
вече да се занимава съ книжовни работи. Не по-малко му прѣчило и недоброто здраве,
па и голѣмитѣ незгоди по градоветѣ, кѫдѣто е билъ изпращанъ като владика. Писалъ на
„македонски“ говоръ, но главно се влиялъ отъ своето нарѣчие. Намираме напримѣръ
послѣдователно писване въ една негова статия думитѣ: „поть“ и „іозикъ“. – Освѣнъ въ
„Царигр. вѣстникъ“ х. Партений е писалъ и въ „Български книжици“. И тукъ отначало го
виждаме като единъ отъ главнитѣ сътрудници, отъ когото намираме слѣднитѣ трудове: 1)
Нѣколко встѫпителни думи върху прѣвода на Климентовото житие; 2) Прѣвода на
Климентовото житие; 3) „Мисли за [ 374 ]
Болгарскій-отъ язикъ“; 4) „Документи
за Блъгарскѫ-тѫ црьковна исторія“; 5) „Български народни пѣснъ по Македонско-то
наречіе“ (изъ Сборникъ-тъ на П. 3.); 6) Тукъ-тамѣ дописки, но главно въ „Книжици“
(ч. II, кн. 10, стр. 19–21, 1858 год). Отдѣлни трудове: 7) „Кратка Славянска
Граматика“; 8) „Кратка Священна Исторія на Ветхо- и новозавѣтната Цьрковь; 9)
„Началное Обученіе за дѣца-та“, и 10) „Сказане о странствіи и путешествіи по Роси,
Молдови, Турціи и святой землѣ, подстриженика св. гори Аѳонской инока Парѳенія“.
Прѣдисловието къмъ Климентовото житие намираме въ първата книга на „Книжици“, ч. 1, 1 страница,1 януари 1858 г. Въ него се изказва голѣма, чиста и искрена радость, пълна съ ентусиязъмъ, че почва да излиза и у насъ списание, за да пръска свѣтлина и познания въ нашето отечество. За да, има читателитъ ясна прѣдстава за голѣмата радость и възхищение, възбудени въ душата на Партения по тоя поводъ, нуждно е да приведемъ неговитѣ собствени думи оть началото на това прѣдисловие. По тоя цитатъ ще се запознаемъ и съ неговия стилъ:
„Слава и благодареніе Богу! И у насъ ветье се появи списаніе съ назначение да бидетъ постояннш разливатель светъ и познанія въ нашето бедно и темно отечество. О! едно таково сѫбитіе за насъ е велико и много утешително; ибо оно е особенніи белегъ, что міе сме начале ветье да познаваме полза-та на науки-те и нихно-то благотворно вліяніе на умственни-те и нравственни сили човечески; оно показуватъ, что и міе наконецъ сме хванале да разумеваме колко единъ е злополученъ и удаленъ отъ свое-то велико и високо прѣдназначеніе, кога онъ се лишаватъ отъ науки-те, образуваніе-то и просвещеніе-то. И после тоа, можетъ ли речь некой, что едно такво наше пробудванье не е за насъ велико сбитіе и явленіе? И чіе любородно и доброжелателно сьрце можетъ да слушатъ тоа нещо безъ особна радость и возхищеніе?
„Любезній народе! вьрви, върви напредъ!...
„Охридска-та Архепископія въ последно-то време имаше подъ своя власть 10 митрополіи и
10 епископи, сиречь си-те епархии на югозападна Македонія. Замечателно е, что въ
си-те ове епархии освенъ две-три, и до днеска се употребляватъ толко гърчкій-отъ
язикъ не толко въ цьркви-те, но и въ [ 375 ]
училища-та, ако они и да са
населени отъ чисти и природни Болгари, кои-то не знаетъ и жи по гърчки.
„Ахъ, овіе сиромаси са достойни за големо съжаленіе“!...
Слѣдъ прѣдисловието на 6 стр. отъ книгата иде пълното заглавие на житието, което е:
„житіе и исповеданіе и за некои чꙋдеса повѣствованіе иже во святихъ отца нашего
Климента Архіепископа болгарскаго, сочинено отъ святѣйшаго и славнѣйшаго Ѳеофилакта
Архіепископа пьрвыя Юстиніаный всея Болгари и Майстора Константинополскихъ
риторовъ“. Сетнѣ се почва самиятъ текстъ и се продължава по-нататъкь въ кн. 2, ч. I,
стр. 43–50; кн. 3, стр. 69–74; кн. 4, стр. 107–110; кн. 7. стр. 193–194; кн. 9, стр.
1–6 (ч. II); кн. 10, стр. 35–39 (ч. II.). Оть първата книга виждаме, че наистина
Партений прѣвежда това житие, защото се казва така: „превежда се отъ А. П. 3.
(Архимандритъ Партений Зографски), Управитель-отъ на Болгарско-то училище и
Настоятель-отъ на Болгарската цьрковь въ Цариградъ“. Въ първата книга на сѫщото
списание намираме и статията му – „Мисли за Болгарскій-отъ язикъ“ (стр. 35–42). И въ
тази статия, както и въ статията му въ „Цариградски вѣстникъ“, се изказва мнѣние да
се взематъ въ внимание всички български нарѣчия, когато се създава писменъ български
езикъ. Различава главно двѣ български нарѣчія: 1) това, което се говори въ Тракия и
Мизия и 2) това въ Маведония. Слѣдъ това посочва нѣколко точки, кавъвъ да бѫде
правописъть. Ще приведа единъ отъкѫсъ отъ тая статия, за да се види неговиять
погледъ вьрху македонския говоръ: „Първо-то отъ нихъ векье е семъ известно, защо се,
что се писало досега на нашъ іозикъ, се на него се писало, а на друго-то ни жи: по
тая причина, что возраждане-то на наша-та писменность се почна осгора на долу. Овая
е причина-та, что не толко инострани-те славянисти, но и исти-те наши учени, что не
принадлежатъ на Македонското наречіе, немаетъ за него никакво основателно и
определено понятіе. За да изведеме на светь Македонско-то наречіе со си-те негови
общи и местни идотизми, до колко е то намь возможно, міе имаме намереніе да
составиме на него граматика въ паралель со друго-то; но понеже тоа наше намерение
можетъ мало да се позабавитъ, міе сега излагаме кратко главни-те негови особености
относително конъ друго-то наречіе“.... По-нататъкъ той изказва желание, македонското
на [ 376 ]
рѣчие да влѣзе въ основата на книжовното, като изтъква
прѣдимството му прѣдь другитѣ нарѣчия. Госп. П. Н. Данчевъ приписва горната статия и
прѣвода на Климентовото житие въ „Читалище“, кн. 4, 15 ноемврий 1874, кн. 22, стр.
654, на Дим. Миладиновъ. Това е заблуждение, въ което или самиятъ авторъ е влѣзълъ
по незнание или пъкъ други сѫ го вкарали.
„Болгарскы-те народни пѣсни по Македонско-то наречіе“ сѫ печатани въ нѣколко книги като се почне отъ първата, а именно: кн. 1, ч. I; кн. 5 и кн. 7, все въ първата часть. Пѣснитѣ фонетично не сѫ добря записани, а даже сѫ и подправяни, за да се доближатъ до горнобългарскитѣ. Така напримѣръ, въ първата пѣсень срѣщаме: „си пущи сайа до земи“, вм. си си пу̀шчи сайа до̀земи; „сълнце-то ми е на заодъ“, вм. сонце-то мѝ е на̀заод и пр. И въ тѣзи пѣсни прозиратъ особноститѣ на рѣканското нарѣчие. Това нарѣчие има нѣкои свойства, главно фонетични, по-инакви оть нарѣчието, що се говори въ града Дебъръ, По̀ле, Дрѝмколъ, Голо̀бърдо и Джу̀па (вж. по-горѣ стр. 269).
„Документи за блъгарскѫ-тѫ црьковнѫ исторія“ сѫ двѣ писма. Първото пише „Йоанъ Стефанъ войвода Молдовлахѣйски на Дороѳеа, Архіепископъ на първа Юстиніана българи и сърби и сѣверни страни и пр.“ по нѣкои черковни въпроси; другото е отговоръ („Книжици“ кн. 9, ч. II, стр. 26–25).
„Кратка славянска Граматика“. Ето какво намираме писано за тая граматика, въ кн. 23,
ч. Ш, стр. 499, год. II на „Книжици“: „Издаде се наскоро отъ тогдабившаго
Архимандрита Зографскаго и учителя въ училище-то на Българскѫ-тѫ Църква въ
Цариградъ, нынѣ же Епископа Полянского Г-на Партенія“. Пакъ тамъ има и рецензия отъ
Г. Крьстьевичь отъ която виждаме, че граматиката има форматъ in 12-о и освѣнъ
прѣдговора, съдържа: 1. Часть първа – словопроизведенте, 2. Часть втора --
словосъчиненіе, 3. Часть трета – правописаніе, 4. Часть четвърта – словоудареніе.
Рецензентътъ намира граматиката доста добрѣ раздѣлена и скроена, но може да служи
само за първоначални училища, а не за по-горни, тъй като била лишена отъ всѣкакво
теоретично обяснение на правилата и била кратка. Той остава да покажатъ други
недостатъцитѣ, като припомня, че авторътъ написалъ граматиката безъ никакво
приготовление и само отъ ревность да удовлетвори на̀бързо една нужда на училищата.
Не одобрява обаче правописа и [ 377 ]
изказва мнѣние да се склонятъ нашитѣ
учени да приематъ единъ правописъ.
„Кратка Священа Исторія на Ветхо-и-Новозаветна-та Цьрковь, преведена оть Архимандритъ Парѳенія Зографскый, in 16-о, обр. 108, Цариградъ – Галата. У книгопечатницата на Д. Цанковъ и Б. Марковъ, 1857 г.“ Успѣхъ да се сдобия съ единъ екземпларъ отъ тая рѣдка книга. Интересна е тя пакъ главно откъмъ езика, въ основата на който се вижда матерното нарѣчие на автора. За да се запознаятъ читателитѣ донѣгдѣ съ тоя езикъ на Парѳения, привеждамъ тукъ единъ откѫслекъ отъ началото на книгата:
„Блаженно-то состоѧніе на първи-те два человека.
§ 2. Оба-та първи человеци бее най хꙋбави ѿ вси-те земни творенїѧ, понеже Богъ не толко имъ дарꙋва благоꙋстроенно тѣло, но и и́ сотвори по образъ-отъ и по подобїе-то свое, сиречь, имъ даде безсмьртна и разꙋмна дꙋша, каква-то ниедно животно нематъ, одаренна со волѧ, коѧ-то тога беше безпорочна и чиста ѿ лоши помисли и пожеланїѧ.
Първата цьрковь въ рай.
§ 3. Страна-та, коѧ-то Богъ отреди на пьрви-те два човека за жилище, беше много прїѧтна и плодоносна. Таѧ се именꙋватъ Рай, и се находитъ въ Азїа, около теѧ место, где реки-те Тигръ и Ефратъ се соединуваетъ при Персидскїй-отъ заливъ. Първо-то време на животъ-та си го поминае тїе во овеѧ много хꙋбаво место, въ невинность и въ совершенно удоволствїе и здравїе. Притомъ тїе се насладꙋвае отъ сообщенїе-то, що имае съ Бота, кое-то ѐ и пьрва Цьрковь. Богъ имъ позволи да ѧдатъ плодове ѿ вси-те дьрвѧ, а толко ѿ едно имъ запре да не дадатъ, кое-то въ Свѧщенно-то Писанїе се именꙋватъ древо познанїѧ добра и зла, имъ го постави теѧ како законъ и имъ предказꙋваше со теѧ па̀гꙋбни-те следствїѧ, кои-то имае да бидатъ, отъ несохранꙋванье-то негово.
Грехопаденїе-то Адамово и Евино.
§ 5. Адамъ и Ева безъ да размислѧтъ, що Богъ совершенно знаетъ, теѧ що имъ е полезно
и вредно, и що ради теѧ тїе се должни да исполнѧваетъ се, що тьа имъ заповедатъ [ 378 ]
той забравїе заповѣдь-та Божїѧ, и бидеещи искꙋшены ѿ дїаволъ-отъ
кой-то беше се претворилъ во змїѧ, вкꙋсїе отъ запрещеннїй-отъ плодъ. Но, тойчасъ по
преслꙋшанїе-то на во-лѧ-та Божїѧ, ощꙋтїе погꙋбни-те следствїѧ негови: понеже, не
находеещи въ себе никаковъ способъ за да се оправдаетъ, нито средства да врататъ
изгꙋбенното блаженство, начнае да се мѫчатъ отъ совѣсть-та и да претьрпꙋваетъ
всекакви бедствїѧ. Бидеещи изгнанни изъ Рай-отъ, те наместо веселїе, хватїе да
чꙋвствꙋваетъ печаль; наместо изобилїе, се поѧвїе нꙋжда и бѣдность; на мѣсто здравїе
болесть; а найпосле требеше тїе и да умратъ. На си-те овїе бѣдствїѧ подпадна и
сїй-отъ родъ человѣческїи, како потомство заразено отъ прародителско-то имъ
грехопаденїе“.
„Началное Обученіе за дѣца-та, напечатано отъ Архимандрита Парѳенія Зографскаго, in
8-o, обр. 38. Истата, печатница. 1858 г.“ („Българ. Книжици“, ч. III,
септемврийската книга. 1858 г., стр. 5 на Книжовния дневникъ). На тази книга, има
рецензия отъ редакцията на „Книжици“, безъ подписъ на автора. Ще приведемъ нѣкои
откѫси отъ тая рецензия, за да има читателятъ по-ясна прѣдстава за нея. „Много
врѣмя, казва рецензентътъ, българскы-ти учени мысляхѫ, че камыкь стѫпка на перо-то
имъ е правописаніе-то, та безъ да го знае човѣкъ не може да напише книга: днесь пакь
е излѣзло полазица, всякой да пише книгѫ за цѣлый народъ по свое-то мѣстно нарѣчіе;
нѣкои отиватъ и по далечь като искатъ да наложѫтъ какъ по-право тѣхно-то нарѣчіе
товаръ на вси-ти Българи“. За примѣръ привежда надслова на горѣспоменатата книга на
Партения съ добавка: „написана на Българско -Македонско нарѣчіе, една размѣса отъ
български и сърбски“. Макаръ и рецензентътъ да търси извинение отъ Партения съ
цѣлуване на рѫцѣ и да го подканя „да не прѣстава да затича за народното просвѣщеніе
на българитѣ“, рецензията не е обективна, а доста закачлива и жлъчна. Лесно се
обяснява, защо сѫ рецензиитѣ върху книгитѣ на Партения остри: не се харесвало на
тогавашнитѣ книжовници въ Цариградъ, които били изключително изъ Тракия и Мизия, да
се застѫпи и македонското нарѣчие въ книжовния езикь, който се създавалъ тогава,
едно, защото не го познавали и го считали нѣщо като смѣсица отъ сръбско и българско
нарѣчие, и друго, да не се създаде течение въ македонската срѣда отъ учени за
прокарване и [ 379 ]
налагане западно-българското нарѣчие като книжовно,
толкова повече, че такъво течение вече имаше: първитѣ книжовници – Кирилъ
Пейчиновичь и Йоакимъ Кърчовски бѣха турили начало на тавъвъ стремежъ. Отъ тая школа
сѫ и Кост. Джинотъ отъ Велесъ, Г. Пърличевъ отъ Охридъ и Р. Жинзифовъ.
Най-ревностенъ и опорить ученивъ на тая школа е х. Партений. Това се вижда отъ
обстоятелството, че макаръ съ образование духовно, той се занимава съ съставяне
граматики, свещени истории и читанки на македонски говоръ и пише по списанията и
вѣстницитѣ все на това нар чие, безъ да гледа на критикитѣ, правени отъ
прѣдставителитѣ на другото течение, което по това врѣме бѣше вече взело надмощие.
Какво можеше да направи самь Партений? Оставането на заденъ планъ въ книжовния
български говоръ македонското нарѣчие, на което сѫ писали Кирилъ и Методий, които
просвѣтиха съ христовата вѣра цѣлото славянство и създадоха славянска писменость,
слабото още пробуждане на македонския българинъ отъ летаргията на робството и
липсата на интелигенция и книжовници македонски, – всички тѣзи нѣща тровили душата
на Партения. Усилията на х. Партения не можаха да се увѣнчаятъ съ успѣхъ. Той е
прѣдвиждалъ това, та съ тѫга на душата склопилъ очи, уморенъ отъ грижи и неволи.
Остава да споменемъ още за единъ неговъ трудъ, именно: „Сказаніе о странствіи и путешествіи и пр.“ И тази книга познаваме отъ рецензията пакъ въ „Книжици“, кн. 5, ч. I, стр. 153, въ отдѣла „съврѣменна лѣтописъ“.
Всички изброени книжовни трудове на х. Партения, кои прѣводни, кои самостойни, сѫ написани само прѣзъ 1857 и 1858 год.Това показва, че той усръдно се заловилъ за работа, и че е билъ доста продуктивенъ писатель. Ако бѣше се посветилъ изключително на писане, увѣрени сме, че той не щѣше да остане по-назадъ отъ другитѣ сподвижници въ това поприще по онова врѣме и щѣше да бѫде много по-полезенъ, отколкото съ своето владикуване. Неговото възпитание и образование още отъ малъкъ му го правѣли по-наклоненъ къмъ тиха, спокойна умствена работа. Неговитѣ природни наклоности, възпитанието му, образованието му, както и положението му, го заставятъ да бѫде тихъ и скроменъ общественъ дѣецъ, а не шуменъ и площаденъ, каквито ги имало и тогава у насъ.
[ 380 ]На свършване ще прибавя, че Партений, както казва единъ отъ неговитѣ роднини, пишелъ и едно духовно съчинение. Билъ го привършилъ и нѣколко години прѣди смъртъта си. Роднината му твърди, че виждаль това съчинение, което въ рѫкописъ било доста, голѣмо – 70–80 пощенски коли, но що е станало съ него, не знае.7
Съ голѣми усилия можахъ да се сдобия съ едно свидѣтелство, афтографъ на Партения, дадено на единъ свещеникъ изъ царибродскитѣ села. Тоя документъ, макаръ и по съдържание да нѣма важность, но като саморѫчно писмо, и то единствено на х. Партения, заслужва да бѫде добавено къмъ настоящитѣ биографически чърти.
Старахъ се да намѣря издаденитѣ отъ него учебници, но до сега успѣхъ да се сдобия само съ свещената му история, отъ която по-горѣ цитувахъ единъ откѫслекъ. Когато се сдобия съ всичкитѣ негови книги, ще се повърна да ги прѣгледамъ на отдѣлно и по-обстойно, та съ това ще допълня свойтѣ си бѣлѣжки за живота и дѣйностьта на х. Партения.
София, 25. ХI. 1904 г.