Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила¹ 
(Автобиографични бѣлѣжки)

съобщава Ангелъ Станковъ.

Автобиографията си покойниятъ митрополитъ Натанаилъ е писалъ въ Пловдивъ отъ 1896—1900 год., значи въ послѣднитѣ години отъ своя животъ. По едно врѣме тя е била въ рѫцѣтѣ на г. Игнатия Рилски, комуто е била дадена на разположение. Обаче отсетнѣ покойникътъ си я прибралъ.

Въ 1905 год. той се почувствува отслабналъ. „Макаръ духътъ у менъ и да е бодъръ, прѣклонната старость и общиятъ тѣлесенъ отпадъкъ, които особено напослѣдъкъ взехъ да чувствувамъ, не ми позволяватъ да изпълнявамъ своитѣ длъжности така, както се изисква отъ канонитѣ отъ мене като архиерей,“ пише той въ своята оставка. Той чувствуваше, че катедрата, която по Божие съизволение заима отъ четиридесеть години, „има нужда отъ архиерей пó-младъ, енергиченъ и дѣятеленъ, който неуморно да се грижи и работи за духовното просвѣщение на паството.“ Дѣдо Натанаилъ се оттегли отъ архиерейския столъ — всичко това е казано въ оставката му — съ утѣха, че съ радость е приелъ духовното звание, че както въ пастирското си, така и въ архипастирското си служене винаги се е рѫководилъ отъ евангелска любовь, че се е трудилъ въ младини и въ старостьта си да угоди Богу и че е полагалъ „най-голѣмо усърдие за благото на св. наша църква и народа ни, които Господь Вседърѫитель дано закриля всѣкога отъ бѣдствия и злини.“

Въ послѣднитѣ мѣсеци той прибра всичкитѣ си книжа въ нѣколко сандъка и почна да ги изпраща у дома. Въ едно отъ послѣднитѣ ни свиждания прѣзъ фаталната за живота му 1906 год. прѣзъ лѣтото на мене и братовата му дъщеря, Анна П. Бойкикева, моя жена, той врѫчи жизнеописанието си, заедно съ кореспонденцията си и други

[ 4 ]

обществено-църковни и политико-революционни документи, останали слѣдъ изгарянето на разкошната му библиотека въ Охридъ прѣзъ 1882 г. — „Вземете ги, и ако искате да знаете нѣщо изъ моя животъ, четете ги,“ ни каза той.

Винаги скроменъ, пъленъ съ добродѣтели и готовъ всѣкога да вземе активно до самопожертвуване участие въ сѣко народно прѣдначинание, дѣдо Натанаилъ не парадираше съ своитѣ заслуги, съ своя пъленъ съ крупни дѣла животъ. Въ автобиографията си той се е спрѣлъ само на ония важни събития изъ своето битие, които сѫ поглъщали голѣма и забѣлѣжителна часть отъ неговата енергия и които сѫ раздрусвали изъ дъно неговата благородна душа. Къмъ изброенитѣ, обаче, въ автобиографията дѣла могатъ и трѣба да се прибавятъ още много отдѣлни факти на милость, благодѣяние, състрадание и пожертвувание, които изчерпватъ неговия катадневенъ животъ и подтвърдяватъ заключението на всѣкиго, който е билъ въ съприкосновение съ тоя облагороденъ съ духовни и физически трудове животъ, че въ негово лице българската нация загуби единъ смѣлъ и самоотверѫенъ борецъ, а християнството — единъ прѣданъ свой служитель. И наистина, сърцето на дѣда Натанаила би́ и до послѣднята минута за щастието на България, за свободата на Македония и за облагодѣтелствуването на много и много нещастни и чужди и свои.

Дѣдо Натанаилъ напусна земния животъ на 18-и септември 1906 г. Неговитѣ останки се намиратъ въ двора на черквата Св. Богородица въ Пловдивъ до тия на покойния митрополитъ Панаретъ.

Всѣкога, когато той е четѣлъ своето жизнеописание, извѣстни събития, описани въ него, сѫ прѣдизвиквали едри сълзи, които сѫ се разливали по старческото му лице.

Той умрѣ съ отворени очи, че не можа кракътъ му да стѫпи въ свободна Македония. Това бѣше неговото крайно желание: да отслужи послѣдня литургия въ черквата Св. Климентъ въ Охридъ . . . . и да склопи очи.

*******************************

Азъ, първи Екзархически Охридски Български Митрополитъ Натанаилъ, съмь се родилъ, първо дѣте на родителитѣ ми, въ 1820 година² , Октомврий 26, както послѣ ми казваха, въ Македония, въ Скопското село Кучевиста, отъ родители чисти Бугари (Българе), Православни християни, прости, безкнижни, земледѣлци: Стоянъ и Стоя Бойкикеви. Іеромонахъ Манассия, отъ селския монастиръ „Святи Архангелъ“, ме е кръстилъ и ме е именувалъ Нешоили Недѣлко. Като съмь навършилъ 3 години отъ рождението ми, споредъ народнитѣ обичаи, ми сѫ подстригали космитѣ. Кръстникътъ ми е билъ Стефанъ Усовъ; това е станало при вечерно угощение на събрание отъ роднини и селски канени гости.

[ 5 ]

До 1827 годива живѣхъ въ родителскиятъ ми домъ, каквото всички селски дѣца. Въ 1826 година Игуменътъ на селскиятъ Монастиръ „Святи Архангелъ“ Іеромонахъ Іоанникій, прѣждебивши Селски Енорийски свещеникъ, съ име Исаіа Путовъ, за пръвъ пѫтъ между тамошнитѣ Скопски околни села учрѣди школа при селската ни Кучевачка църква, „Святи Спасъ“ и отъ Скопие доведе учитель (даскалъ), за да се учатъ дѣца, както отъ сѫщото село, така и отъ околнитѣ села, на четмо, по църковнитѣ Богослужебни книги, рѫкописни и печатни, начинающъ отъ букваръ, съ „кръсте помагай“. На 6 Декемврий, 1826 година, се отвори училището и ме отведе татко ми въ селската църква „Святи Спасъ“ да ми чете Игуменътъ Іоаникый молитва за наченващето ученіе.

Отъ началото на 1827 година се отвори при църквата селска школа. Тогазъ се събраха на учение книжно повече отъ сто селски дѣца; но повече отъ двѣ години не сѫществувà школата, та дѣцата едно по едно оставиха учението и се възвърнаха пакъ на домашнитѣ си селски работи. Азъ до 1835 година повтаряхъ Наустница, Свѣтче, Псалтиръ, Апостолъ и Евангелие по печатни и рѫкописни книги, ту въ селскиятъ Монастиръ Святи Архангелъ, ту въ Побужкій Монастиръ Благовѣщение Прѣсв. Богородици, като църковно діаче и прислуга, ту въ Скопіе, въ Скопската тогава школа, въ врѣме на даскалуванието на Даскалъ Никола, а между това сегизъ-тогизъ попасувахъ и домашнитѣ ни добитъци, пооравахъ и други домашни и земледѣлчески работи поработвахъ споредъ силитѣ си.

При това, нека забѣлѣжа за общо знание, слѣдующето. Отъ 1829 година до началото на 1834 година, се промѣниха 5 скопски владици. Первий бѣ Ананій. Той прѣмѣстенъ биде въ Призрѣнъ, поради нѣкои неудоволствия съ Вилаетскийтъ чорбаджия, извѣстниятъ х. Трайко Рѣкали. Тогава бѣше въ Скопіе като царь Амзи Паша, а х. Трайко — неговъ хазнатаринъ и съвѣтникъ. Слѣдъ Ананія дойде Генннадий. Между Геннадия и жителитѣ отъ село Кучевиста се начна явна борба. Причината на това бѣ слѣдующето. Новийтъ Игуменъ Спиридонъ, отъ Селскиятъ Кучевачкий Монастиръ „Святи Архангелъ“, който зае това мѣсто слѣдъ стариятъ Игуменъ Іоаникия, бѣше се съединилъ съ самия владика Генадия съ цѣль да отчужди отъ селското наглѣдство, вмѣшателство и Епитропство Монастирътъ и да го подчини всесовершенно на Владиката. Съ това намѣрение, въ единъ пазаренъ недѣленъ день, владиката свикува по-главнитѣ Кучевачки жители отъ Пазарището въ Митрополията, и имъ казва за напрѣдъ да се не мѣшатъ въ Монастирьтъ, защото Игуменътъ самъ ще го управлява и ще дава смѣтка направо на владиката, а не на селото и на селскитѣ негови Епитропи, както бѣше до тогава. Събранитѣ селяни единодушно и единогласно се въспротивиха на това прѣдложение и го отблъснаха. Владиката, за да ги изплаши, съ афоризмо обърна се къмъ Игумена и го запита: кои сѫ по-главнитѣ лица отъ събравшитѣ се. Игуменътъ Спиридонъ му посочи трима отъ тѣхъ именно: Главниятъ Селски Чорбаджия Милчо Каровчевъ, Стефанъ Усовъ, владѣвши Турский язикъ и тогавашната турска политика и Стоянъ Бойкикевъ. И така, владиката произнесе афорезмо надъ тѣхъ за възпротивлението имъ на неговото искане. Тогава бѣше рождественски постъ. Генадий запрѣти да не имъ се извършува никакво священнодѣйствие, нито по домоветѣ имъ, нито въ църква, нито причащение да имъ се дава, нимъ и на домочадието имъ. Въ това врѣме азъ бѣхъ въ монастирьтъ диаче и на игуменътъ като ученикъ-килейникъ.

Това нѣщо толкова угорчи не само афоресанитѣ, но и всичкитѣ жители на селото, щото тѣ се натовариха безъ друго да изпъдятъ владиката отъ Епархията, съ содѣйствието на х. Трайка и на Амзи Паша. Начнато и свършено. Владиката Генадий бѣше смѣненъ и си отиде, споредъ заповѣдьта отъ Цариградъ.

[ 6 ]

На мѣсто Геннадиево дойде Гедеонъ; онъ сѫщо начна съ монастирьтъ това, каквото и Геннадия. Обаче не помина нито половинъ година и него го сполѣтя участьта на Геннадия и още по-лошо. Защото пратенъ биде за Свята Гора, но на край морето излѣзли гръцки разбойници и му земали дрѣхитѣ и всичко що е ималъ съ себе си; той веднага слѣдъ това умрѣлъ.

Подиръ Гедеона являва се въ Скопие владиката Неофитъ Караманлия, и по народность, и по язикъ, и по характеръ чорбаджия. Той начна да събира владичнина, най-напрѣдъ отъ село Кучевиста, иато первенствующо между околнитѣ села. Неофитъ, споредъ тогавашнитѣ наредби, събираше владичнината си произволно и се показа не като добъръ пастиръ, а като най-врълъ зулумджия, защото земаше и отъ богатитѣ и отъ най-сиромаситѣ каквото и колкото си искаше. Селскитѣ чорбаджии и за него ходиха въ Скопіе, гдѣто се допитаха до Амзи Паша и до по-знаменититѣ бегове, но имъ се отговори отрицателно; тѣ си дойдоха безъ успѣхъ. Отъ село Неофитъ дойде въ казаниятъ монастиръ, когато и азъ бѣхъ вече тамъ диаче и слугувахъ на схванатиятъ отъ ревматизмъ старецъ Манасия. Този владика сѫщо се отнасяше варварски. Онъ, колкото калугери бѣха въ монастирьтъ, наедно и улогавиятъ Манасия, введе ги въ Църква и ги кълна, за да може да получи желаемото. Отъ монастирьтъ онъ отиде въ Враня, а отъ Враня въ Тетово, гдѣто слѣдъ пристигнуването му тамъ, на третиятъ день го сполѣтя напрасна смьрть.

Цариградската Патриаршия, обезпокоена отъ Скопянитѣ, бѣше се произнесла така: „Тѣ сами да си избератъ человѣкъ за Владика, за да имъ се рѫкоположи отъ Патриаршеството.“ Тогава х. Трайко и другитѣ съселени, поддържани отъ Амзи Паша, за да се избаватъ отъ Цариградски пратенници, бѣха опрѣдѣлили за това нѣщо свещеника Димитрий, Протосингела и иконома на Архиерейскиятъ домъ. Попъ Димитрий, ако и да бѣше протосингелъ и Икономъ на владичкиятъ домъ и макарь да знаеше много добрѣ да говори и да чете по гръцки, но въ всичкиятъ си животъ, въ църква и вънка въ свѣщенодѣйствие, не употрѣбяваше гръцко четение или пѣение. Той бѣше чистъ отъ старитѣ българе българинъ, и бѣха увѣрени, че патриаршеството ще потвърди избиранието му. Надѣждитѣ останаха суетни, когато неочаквано въ Скопіе се яви владиката Гавриилъ, около есеньта на 1833 година. Не помина много врѣме, въ сѫщата година, дойде онъ въ селото Кучевиста, да начне да събира Владичнина, а отъ селото посѣти онъ и Монастирьтъ, придруженъ съ нѣкои отъ по-главнитѣ селски чорбаджии. Единъ день като обѣдваше съ чорбаджиитѣ, подобно на прѣдшественницитѣ си, Гавриилъ заговори за Монастирьтъ. Чорбаджиитѣ му отговориха: „Господине! Ние на Владицитѣ сме давали всичко споредъ какъ е било опрѣдѣлено, на тебе и ке прѣдадеме, но да ни се не мѣшишъ на монастирчето. Селото ни е работило на тия негови здания и нивитѣ и лозята негови работатъ се повише отъ селото. Ви казуваме, за това монастирче, четири владици въ 4 години се испѫдиха отъ Скопіе. Ако имате и вие това намѣрение да се закачите за монастиря, то ви казваме открито, сега отъ овдѣ да се качишъ на коня, па да отидешъ право въ Стамболъ, отъ кѫдѣ сте дошли.“ На това владиката отговори: „3найте, и я сумъ бугаринъ, моя майка е бугарка, я сакамъ сосъ васъ да живимъ“³ .

Съ това се и свърши вече разправията за Монастирьтъ, и Гавриилъ остана Скопски владика до смъртьта си.

Іеромонахътъ отъ селскиятъ монастиръ „Святы Архангелы“, по име Манасія, бивши подстриженецъ въ монашество на Дебрский монастиръ „Св. Иоанъ Предтеча“, който бѣше ме кръстилъ, ме имаше като свой възпитанникъ

[ 7 ]

и азъ, когато живѣеше онъ вънка, далеко отъ монастирьтъ, на единение въ селската планина, му носѣхъ отъ монастирътъ хлѣбъ. Онъ — Манасия, въ 1832 година остави пустинята и отиде въ Свята Гора, въ Зографский Монастиръ. Съ неговото отдалечение въ Свята Гора, азъ повтаряхъ въ Скопската школа по църковнитѣ книги, както и по-прѣди въ Монастирьтъ и изучавахъ практически ръкамъ (смѣтание). Въ 1833 година, есеньта татко ми съ други жители отъ селата и отъ Скопіе, отидоха съ владиката Скопски Гавриила, на поклонение въ Свята Гора, въ Монастирьтъ Котламушъ, отъ гдѣто бѣше владиката. При това посѣщение на Зографский монастиръ Іеромонахъ Манасия и татка ми се сговорили да ме земе Манасия и да ме даде да се уча въ открилитѣ се тогава взаимни училища въ Църна Бугария (така македонцитѣ наричаха България), но съ условие да ме не допусне да стана калугеръ. Манасия и съ клѣтва обѣщалъ е това на татка ми. Когато татко ми си дойде отъ Свята Гора, не ми каза че е имало подобно наговаряне до тогазъ, до когато не настѫпи врѣмето за неговото изпълнение и азъ продължавахъ да изучавамъ въ Скопие послѣ святото евангелие, Молитвословъ съ Акатисти, канони и параклиси.

Іеромонахъ Манасия слѣдъ виждането съ татко ми, пратенъ биде отъ Зографското братство въ Едрене, за духовникъ, но въ пролѣтьта на 1834 година когато Велешкитѣ търговци се връщаха отъ панаира Узунджово, съ нихъ се прѣмѣсти за такъвъ и Іеромонахъ Манасий въ Велесъ; по-сѣтнѣ, по причина на чума, той отиде въ Прилѣпъ. Азъ слѣдувахъ въ школата въ Скопіе, отъ кадѣто се завърнахъ дома за Рождественитѣ Христови праздници, въ сѫщата 1834 година.

Въ единъ отъ тѣзи празднични дни, сѣдѣйки на трапезата, стана едно невинно спрѣчквание между мене и татка ми, при което татко ми произнесе: “Е, мой синко! кете изпратю, да те не видю цѣлу годину“. На това азъ му отговорихъ: „а пъкъ азъ ке отидамъ, щото никой путь да ме не видишъ.“ При тия мои думи окомигно ми се изобрази и ми се вдълби въ мозъкътъ ми идеята да стана калугеръ.

Слѣдъ отпразднувание Христовитѣ праздници, пакъ се вратихъ въ скопската школа. Като настѫпваше мѣсецъ Априлий 1835 година, ме извика татко ми отъ Скопие и ми каза да се приготвя за да ме отведе въ Куманово да продължавамъ тамъ учението си, понеже Куманово не е далеко отъ Скопие и всѣки четвъртъкъ идатъ нашанци тамъ да купуватъ пшеница и брашно за да ги продаватъ въ Скопие. Съ това баща ми искаше да укрие отъ майка ми истината. На 18 априлий татко ми и азъ тръгнахме за Куманово, гдѣто трѣбваше да се срѣщнемъ съ духовника Манасия, който ни чакаше тамъ. Като приближихме Куманово, срѣщнахме се съ Іеромонаха и като му зехме благословията, безъ да влизаме въ селото, татко ми ме прѣдаде нему, съ когото тръгнахме прѣзъ градъ Дупница, и на 22 априлий пристигнахме въ Самоковъ. На 3 день, слѣдъ църковний отпускъ, се явихме на учителя Никола Тонджоровъ, чича на сегашниятъ отстѫпникъ отъ православната християнска вѣра — протестантина Иванъ Тонджоровъ. Іер. Манасия ме остави да живѣя и да се храня у тоя учитель, съ годишна заплата 400 гроша, съ задължение да ми прѣподава славянска и Българска граматика, както и другитѣ взаимни училищни прѣдмети. Наедно съ мене дойде отъ Велесъ и Юрданъ Константиновъ Джиновъ, който изпослѣ обра всичкитѣ забѣлѣжителни български рѫкописи, кожани и хартиени, отъ знаменитата библиотека на Прилѣпский монастиръ „Тр ѣскавецъ“, както и отъ други македонски монастири и ги прѣдаде на Бѣлградското сърбско книжовно дружество „Србске Словесности.“

Учителътъ Николай ни прѣподаваше на двамата уроци по Славенска граматика Захаріядисова и Мразовича, а по Български, по граматиката на Неофита Рилски. Другитѣ, по взаимно-училищната метода, прѣдмети, той ни прѣпо-

‐
[ 8 ]

даваше на Български езикъ, споредъ желанието на стареца ми Манасия. Тъй слѣдвахме до мѣседъ декемврий, сѫщата година, прѣзъ което врѣме усвоихме доста граматически правила и свободно начнахме да правиме разборъ по етимологията и синтаксата. Но тука ни завидѣ нечистиятъ духъ. Мойтъ другарь Юрданъ Джиновъ, возмечта, че онъ бидейки отъ градско потекло и мѫжъ на 25 години и повече възрасть, а азъ отъ селско — петнадесеть годишно селянче, та го хвана срамъ да седи и да зима уроци съсъ селянче, та затова каза на учителя Николая: “Некямъ да седамъ и да земамъ матими сосъ селянче, ке си идамъ“. И наистина, той на първо число на мѣседъ Декемврий, сѫщата 1835 година, си отиде въ Велесъ. Азъ останахъ самъ и продължавахъ да уча Славенска граматика и славенски разборъ. Българска граматика се прѣподаваше на всички, но словенски не учеше никой отъ ученицитѣ; синоветѣ на Самоковскитѣ чорбаджии учеха гръцка граматика, на мѣсто словенска.

На учителя Николай мѫчно бѣше да се занимава по славянски само съ едного мене. Онъ намисли да ме вчисли въ ученицитѣ, които се учеха по гръцки. Но понеже знаяхъ, че старецъ Манасия утъкмилъ се бѣше съ учителя да ме учи само по славянски, па и азъ, право да си кажа, не любяхъ гръцкото учение, може би отъ това, че по-прѣди когато се учехъ въ Скопие и се врьщахъ дома, чичо ми Стайко ми казваше всѣкоги: „дѣте! да се не учишъ на тоя гръцкий цигански язикъ, защото ке ти отсѣчу язичето, — то азъ упорито отказахъ да се уча по гръцки. Това накара учителя Николая да ми плесне по образа двѣ-три и азъ, нужда ради, напуснахъ упорството си.

Какъ и да е, но азъ веке отъ началото на новата 1836 година начнахъ отъ алфаи вита, по Генадиева граматика тогава, когато моитѣ другари бѣха прошли онома успастиконъ, епитетонъ, антонимия, рима, епирима, синдезмосъ и етимологията си имаха като патеръ-имонъ. Но и азъ, каго му се стегнахъ, благодарение на паметьта ми, въ продължение на три мѣсеци само всичката Генадиева граматика вразумително изучихъ на изустъ, като Отче нашъи понеже отъ славянската граматика етимологическитѣ и синтактическитѣ разбори ми бѣха колко-годѣ ясни, то и по гръцки начнахъ наравно да слѣдвамъ съ моитѣ другари.

И така, отъ 23 Априлия 1835 година до 10 Иулия 1836 година, освѣнъ другитѣ взаимноучилищни прѣподаваеми прѣдмети, азъ доволно успѣхъ да усвоя правилата на Славянската, Българската и гръцката граматика, така щото прѣвождахъ, отъ славянски на български, съ малко погрѣшки, отъ тълкованието на Евангелието Теофилакта Българскаго и отъ гръцки на български съ помощьта на лексикони. Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Самоковъ и при всичкитѣ ни юношески играчки, не можахъ да заглуша родената у мене мисъль за калугерство. Благодарение неутѣшний плачъ на майка ми за мене, азъ трѣбваше скоро да напусна Самоковъ. Като узнала она, че ме нѣма въ Куманово и като не знаела гдѣ съмь и какъ съмь, принудила татка ми да дойде въ Самоковъ и да ме отръгне отъ училището.

1836 година, на 21 Юлий азъ оставихъ Самоковското училище и се завърнахъ съ татка си дома, гдѣто като поутѣшихъ за нѣколко дни майка ми, пакъ я оставихъ, и нея и домътъ ми, и отидохъ при духовника Манасия въ Прилѣпъ, гдѣто той бѣше се прѣместилъ, както вече казахъ, по причина на чумавата болѣсть въ Велесъ.

Слѣдъ пристигането ми въ Прилѣпъ, духовникъ Манасія пригласи отъ Велесъ Георгия Миховъ Самуркашовъ, като за мой домашенъ учитель, защото въ Прилѣпъ тогава се учеха само по славенски църковни книги. Българско взаимно училище тогава по тия страни не сѫществуваше, а за гръчки прочитъ или за училище гръчко въ тия врѣмена не се споменуваше нито въ Прилѣпъ, нито пъкъ въ Велесъ; само въ Скопие Чорбаджийскитѣ синове учеха просто

[ 9 ]

гръчко църковно четене: алфа, витарионъ и октоихосъ. Въ Прилѣпъ тогава бѣше учитель по църковни славянски печатни и рѫкописни книги едно осъмнадесеть годишно момче именемъ Константинъ, който и сега живѣе и свещенствува въ Прилѣпъ, подъ име X. Попъ Константинъ.

Моятъ домашенъ учитель, ако и да имаше граматически познания толкова, колкото и азъ, но поне се занимавахме и двамата. Азъ повтаряхъ пройденитѣ ми въ Самоковъ научни прѣдмети, а особенно четяхъ житията на святиитѣ, мѣсечнитѣ пролози, благовѣстникъ Теофилактовъ, Алфавитъ Духовний Св. Димитрия Ростовскаго, отъ гдѣто извличахъ избрани главизни и ги прѣвождахъ заради любящитѣ набожность Прилѣпски юноши и старци. Прочитахъ и други различни списания на святитѣ отци, повече рѫкописни, които зимахъ изъ богатата тогава стара библиотека на близолежащиятъ монастиръ Трескавецъ. Освѣнъ читанието, азъ избирахъ изъ прочетенитѣ книги сгодни поучения, прѣвождахъ ги на мѣстното българско нарѣчие заради стареца ми Манасия и онъ ги казуваше въ недѣлни и въ празднични дни на народа въ църквата свято Димитровска въ Варошъ, защото въ гр. Прилѣпъ, въ 1836—1837 година, нѣмаше църква. Благодарение на това името на мойтъ старецъ Манасия и до сега остана незабравимо въ паметьта на Прилѣпското потомство. Така азъ прѣвождахъ и на благоговейнитѣ свещеници потрѣбнитѣ имъ апостоли и евангелия. Книгата на Неофита Иеромонаха отъ монастирьтъ Н ѣмца, въ Молдава, подъ заглавие: „Служение Еврейско и все злотворение нихно съ показание отъ свещенно и Божественно писание ветхо и ново и пр.печатана въ Солунъ въ 1839 лѣто⁴ учительтъ ми Георги Самуркашъя имаше печатана на Влашки и Гръчки, и понеже онъ, като бивши Букурещски търговецъ познаваше Влашки и Гръчки язици, то рѣшяхме се какъ да можемъ да я прѣведеме на наше мѣстно, просто Българско нарѣчіе. И така, въ нѣколко мѣсеци врѣме, имайки прѣдъ себе си Влашкото и Гръчкото издания, съ помагание единъ другому, я прѣведохме криво-право и въ 1837 година, мѣсецъ май, когато тръгнахме и двамата за свята гора, дадохме прѣводътъ на единъ Велешанинъ, по име Наумъ Лювчиевъ, (Наумъ Лювчиевъ е татко на монаха Авксентия Зографскій, сегашний игуменъ на Кремиковский Софийский Монастиръ св. Георий. — 1880 год.), за да го печати (типоса) въ Солунъ, гдѣто се слушаше, че се отворила българска типография.

Въ 1837 година, мѣсецъ Мартъ, Духовникъ Манасия прие писмо въ Прилѣпъ отъ Свята Гора, съ което го викаха да се върне назадъ въ монастиря за друго послушание въ Бесарабия, въ Киприанский монастирь, когото, съ всичкитѣ му земли, русското правителство тогава повьрна на Зографский святогорски монастирь. Киприановский монастирь е билъ непосрѣдственно притѣжание и владѣние на Заграфския до 1812 г. За това се съхраняватъ документи въ Зографската архива.

По тая причина и азъ, въ Май мѣсецъ, за праздника Вознесение Христово отидохъ отъ Велесъ да видя родителитѣ си за послѣденъ пѫть. Главната цѣль на това свиждане бѣше да закрия съ него моето намѣрение за калу-

‐
[ 10 ]

герство прѣдъ домашнитѣ, като ги успокоя, по видимому, съ обѣщание, че отивамъ само да изпроводя духовника Манасия и да си зема отъ Велесъ що имамъ, слѣдъ което непрѣмнно ще си дойдемъ веке дома. Но родителитѣ ми не се удовлетворяваха съ тия мои думи. Татко ми на другиятъ день слѣдъ праздника пригласи ме да идеме и да поразгледаме лозята и нивитѣ; азъ не му отказахъ. Тамо между другото той ми прѣдложи вѣнчание съ дщерката на единъ отъ селскитѣ пьрвенци, който тогава бѣше и кметъ въ селото; азъ, безъ да му дамъ поводъ за съмнѣние, съ радость приехъ прѣдложението му. И така, вечерьта, въ сѫщиятъ день, и годежътъ се извърши.

На третиятъ день слѣдъ годявката увѣрихъ родителитѣ си, че отивамъ да изпратя само духовника си, а послѣ ще се върна. Азъ тръгнахъ наедно съ нихъ за Скопие въ недѣленъ пазаренъ день. Тукъ се простихъ съ родителитѣ си, при родителски слѣзи и при майчини сърдечни слова: „Дай ми, мое дѣте, да те поцѣлива майка йоще единъ путь, ахъ! мое сърце ми кажуе, що нѣма веке да те видьо“. Като се опростихъ съ нихъ, напѫтихъ се къмъ Велесъ, отъ гдѣто, наедно съ казаниятъ мой учитель Георги Самуркашовъ, да се намѣриме съ Духовника Манасия и съ него да тръгнеме за Свята-Гора.

Най-послѣ, при самото излизание вечь отъ Скопие къмъ Велесъ, три пѫти запирахъ се на край града да размислямъ и да се питамъ самъ себе си отъ каква нужда оставямъ родителитѣ си въ всегдашна жалость, когато токмо отъ нищо не се нуждаяхъ, толкова повече че х. Трайко и други Скопски Чорбаджии ми прѣдлагаха 600 гроша годишна заплата, за да бѫда Скопски учитель; освѣнъ това за по-послѣ ми се казваше да стана и попъ въ село или въ градъ. Отвѣтътъ на вътрѣшното ми чувство и на съвѣстьта ми и тритѣ пѫти бѣше все еднакъвъ: „Ти си далъ обѣщание Богу, дълженъ си да го изпълнишъ“. Тогава и азъ обърнахъ се съ коня си къмъ Скопие и извикахъ: „И ти, Скопие, прощавай на вѣкъ, защото отъ сега никой пѫть нѣма веке да ме видишъ, нито пъкъ и азъ ще те видя“. Така и стана: азъ до днешния день отъ тогава не можехъ да видя нито Скопие, нито мѣсторождението си.

За да не може татко ми да ме застигне на пѫть и да ме врати, азъ написахъ двѣ писма съ два вида съдържание: Едно, че съмъ отишелъ пакъ въ Самоковъ да продължавамъ учението си, а другото, — че съмъ тръгналъ за Свята Гора, съ намѣрение да ида съ старца Манасія въ Россия и тамъ да се уча. Тѣзи писма оставихъ въ Велесъ на единъ мой вѣренъ приятель, съ порѫчение когато ще дойде татко ми да праша (пита) за мене, да му даде първото писмо; а когато ще дойде вториятъ пѫть, то да му даде второто. Ний тръгнахме съ учителя си изъ Велесъ, дойдохме на означеното мѣсто, гдѣто духовника Манасия бѣ излѣзналъ да ни чака и заедно съ него, въ началото на мѣсецъ юний, 1837 година, пристигнахме въ Свята-Гора, въ Зографский монастиръ. Духовникъ Манасія бѣше отреденъ вече да отиде въ Бесарабия, въ Киприяновския монастиръ, на послушание, съ опрѣдѣлениятъ за тамъ игуменъ Иларионъ.

Манасий рѣшенъ бѣше да ме остави некалугеренъ до като промисли онъ тамъ за моето образование. Нека пакъ припомня защо той не щѣше да ме подстриже въ монашество. Защото, първо, бѣхъ още не възрастенъ — седемьнадесеть годишно момче, а второ, защото бѣше далъ, както казахъ по-горѣ, на татко ми клѣтва, да ме възпитва за полза на дома и на народа, а не за калугерство. Тъй като идеята ми за монашество остана въ душевниятъ ми съставъ неизмѣнима и не изгладима, то най-послѣ се осмѣлихъ и рѣшително му казахъ: „Тази клѣтва нека остане на мене, и ако не щешъ ти да ми бѫдешъ старецъ и духовни отецъ и въ калугерството, азъ ще съмъ принуденъ да отида при другъ старецъ да приема монашество.“ Онъ като изслуша моята рѣшителна и непрѣклонна воля, и понеже още отъ малко дѣте знаеше моятъ

[ 11 ]

нравъ и повѣдение, то склони да ми е не само воспитатель, но и въ монашеството восприемний духовни отецъ.

На сѫщиять мѣсецъ юний, 27 денъ, бидохъ подстриженъ въ монашество и именуванъ Натанаилъ.

Подиръ подстрижението ми въ монашество, старецътъ Манассия трѣбваше да тръгне на 1 юлий, съ игумина Илариона, на послушание въ горѣказаниятъ Киприяновский монастиръ. Прѣди да тръгне обаче, онъ имà грижата да ме вручи на рѫководство въ монашеский животъ и на попечение за мое добро монашеско поведение на единъ опитенъ и добродѣтеленъ пустинножитель Зографски по име Василий, и азъ безотвѣтно подчинихъ моята воля на Василиевата.

На 1 юлий, слѣдъ като ме благослови, мойтъ благодѣтель тръгна за опрѣдѣленото му мѣстоназначение наедно съ игумена Илариона, а азъ останахъ въ Зогравский монастиръ подъ Василиево рѫководство. Пустинникъ Василий съ своята монашеска опитность и благоразумие, въ продължение на 7 мѣсеци можà да истрѣби у мене както мирскитѣ капризи, така и привичката къмъ разни вкусни и приправени ястия и напитки, ако и мало отъ нихъ да употрѣбявахъ; той ме направи да възлюба безропотно повиновение и да се храня съ сухъ хлебъ намокренъ въ солена вода, както и да пия такава бистра студена — нѣща, за които приживѣ съмъ му благодарилъ, а сега, слѣдъ смъртьта му, ще му благодаря като принасямъ прѣдъ Бога грѣшнитѣ си молитви за негово упокоение въ Царство Небесно.

Татко ми, щомъ видѣлъ, че азъ не се вратихъ, споредъ обѣщанието ми, на бърѫѣ отишелъ е въ Велесъ да узнае на кѫдѣ съмъ заминалъ. Като дошелъ при извѣстниятъ ми приятель, послѣдниятъ далъ му писмото, въ което се казуваше, че съмъ отпѫтувалъ пакъ въ Самоковъ да продължавамъ учението си. За да се увѣри, онъ се отправилъ къмъ Самоковъ, но въ градъ Дупница се увѣрилъ, че не съмь за тамъ заминалъ; тогава повърналъ се пакъ въ Велесъ и приятельть ми му далъ и второто писмо. Щомъ е видѣлъ отъ писмото, че съмь отишелъ въ Свята-гора, незабавно се вратилъ дома, въ селото си, и като казалъ това на майка ми и чичовцитѣ ми, безъ да прѣнощува дори въ кѫщи, отишелъ въ Скопие и умолилъ е Амзи-паша да му даде прѣпорѫчително писмо до Солунский паша, за да му даде онъ помощъ да ме земе волею-неволею гдѣто и да съмь въ Свята-Гора. Съ това намѣрение, на 5 августъ, сѫщата година, при заходъ слънце, онъ се яви прѣдъ портата на Зографский монастиръ, приетъ на Архандорикъ, гдѣто игуменъ Иоасафъ го встрѣтилъ. Незабавно за пристигането на баща ми ми съобщи портарьтъ. Като ме видѣ онъ въ монашеско облѣкло и съ име Натанаилъ, умилно ме погледна, и когато зехъ азъ рѫката му, за да я цѣливамъ, той съ непритворно благоговение каза: „Не съмь достоенъ веке ти да ми цѣливашъ моя рѫка: Я трѣбе да цѣливамъ твоя рѫка.“ — Игуменътъ заповѣда да турятъ трапеза и що Богъ далъ да поядатъ наедно съ татко ми. Слѣдъ закусването азъ взехъ татка си въ моята келийка, но като слънцето начна вече да се скрива и звонътъ огласи всенощното бдение, то и азъ, съ нажалениятъ ми татко, слѣзнахме въ църква. Татко ми, като отстоя въ църквата всенощното бдение и сутринната Божественна литругия и като прие святото причастие, съ родителско въздишане, безъ да изрѣче нѣщо осѫдително, начна да се готви за на обратенъ пѫть. И така, слѣдъ ручокъ, онъ тръгна да си отива, а азъ го изпроводихъ до Хилендарский монастиръ. Овдѣ, при послѣдното ни видѣние и прощаване, онъ съ родителски жаловитъ гласъ, каза ми: Не ми е жалъ защо си станалъ калугеръ, но те жалимъ, защото си още младъ. Дойди да живѣешъ въ селскиятъ ни монастиръ „Святи-Архангелъ“, баремъ да те гледаме; ако ли не, то баремъ на единъ мѣсецъ дойди да те види майка ти“. На всичко това като му отказахъ, онъ се обърна къмъ мене и ми рѣче: “Блазѣ на тия човѣци, що живѣятъ въ ова свято мѣсто. Овдѣ живѣятъ добри и святи човѣци, но има и лоши; ти си младъ, гледай

[ 12 ]

да живѣешъ споредъ добритѣ и святиитѣ; защото послѣ смъртьта ми на онай свѣтъ ако бидемъ я на добро, а тебе да те гледамъ на лошо, то вѣчно ке те жалимъ и ке те плачѫ. При това ти кажувамъ, що ако се случи да умре майка ти прѣди мене, то и я ке дойда овдѣ да живѣя съ тебе. Ако ли я умру прѣди нея, то моитѣ коски да ми донесешъ и да ги туришъ въ гробницата, гдѣто почиватъ монастирскитѣ братя. Твои коски и мои коски да бидатъ въ едно мѣсто.“

Слѣдъ тия думи, полѣти съ родителски и синовни сълзи, ний се опростихме и татко ми отпѫтува обратно. Неговото завѣщание, — да му се занесатъ коститѣ въ Зографската гробница, се изпълни въ 1857 година, когато дойдохъ отъ Молдава, изъ Добровецкий монастиръ. Тогава писахъ на братията ми за това нѣщо, и братъ ми Павелъ донесе коститѣ таткови, които азъ положихъ, слѣдъ молебствие „за упокой“, въ моностирската Зографска гробница, на вѣчно поминование. О! Да би Господь Богъ ме сподобилъ да почиватъ тамо и моитѣ грѣшни останки!

Щомъ изпратихъ татка си и се опростихъ съ него, върнахъ се пакъ въ монастиря. Но за дълго врѣме не останахъ въ него. Нѣкои благословни причини ме заставиха да напустна врѣменно монастирското живѣене.

Въ 1838 година, на 2-й день на мѣсецъ февруарий, когато всички братя бѣха на Божественна литургия, азъ излѣзнахъ изъ монастиря и тайномъ отидохъ въ пустинното Василиево жилище, а на другиятъ день пристигнахъ на мѣстото нарицаемо „Капсалъ“, при Басилиевий ученикъ Схимонаха Іосифа(Богъ да прости!). Тамо се научихъ да правя дървени просворни печати.

Въ мѣсецъ априлий, сѫщата 1838 година, пакъ дойдохъ при Василия, въ пустинното му жилище. Тука, като изпълнявахъ църковнитѣ и монашески катадневни правила, правехъ просворници, а сѫщо вършяхъ и друга физическа работа. Но при всичко това, азъ не пропущахъ и четението на писанията отъ разни святи и църковни учители, а особенно писанията на пустинножителитѣ и подвижницитѣ. Всѣкоги имахъ прѣдъ себе си книгитѣ: “Добротолюбие“, „Исаака Сирина“, „Яврема Сирина“, „Антония Великаго“ и други подобни на тѣхъ, изъ които избирахъ и прѣписвахъ цѣли главизни и ги заучвахъ на паметь, заради свое наставление и приложение въ практика на духовний си монашеский животъ. Така проживѣхъ седемъ мѣсеци, когато приснопамятний за зографската обитель, Архимандритъ Анатолий, пристигна изъ Петербургъ, гдѣто онъ, по дѣла на Киприяновски въ Бессарабия монастирь, се нахождаше въ продъжение на 20 години. Анхимандритъ Анатолий и неговий другаръ по дѣлата Киприяновски, монахъ Викентийсѫ първи които заедно съ покойний В. Априловъ замислиха да има зографский монастиръ братія, а България — юноши, образовани въ руски духовни училища.

Слѣдъ свръшвание, въ Петербургъ, дѣлата за Киприяновский монастиръ, въ 1837 година, Архимандритъ Анатолий, прѣди да остави още столицата, подалъ прошение, гдѣто се слѣдвало, да би Височайше повелено било да се въспитуватъ три млади монаси зогравски въ Кишеневскитѣ духовни училища,

Прозбата Анатолиева, съ Височайше повеление, утвърдена биде и онъ, въ 1838 година въ първитѣ числа на августа, като дойде изъ Петербургъ въ Свята гора, въ монастирьтъ си, ме извика изъ пустинното ми жилище и ми указа пѫтьтъ, по който (и споредъ моето желание) длъженъ бѣхъ да шествувамъ и да покоря волята си на това назначение. За това нѣщо азъ имахъ и Василиевата воля и наставления за усъвършенствувание въ по-високо научно образование. Като поживѣхъ при Анатолий до гдѣто наредимъ прѣнесенитѣ съ него изъ Петербургъ различни книги и ги запишемъ въ тефтера и ги туриме въ църковната библиотека, ми дойде намисъль да му прѣдложа да ме земе въ Атина, съ него, и тамъ да се учѫ. Но онъ ми отрѣче това, като ми каза: „ти не си за гръчко, но за руско, та да се научишъ на черний хлѣбъ“.

[ 13 ]

Въ мѣсецъ октомврий, сѫщата година 1838, Анатолий отиде въ Атина, на служба при руската посолска църква, а азъ, съ други двама другари съученици, на 3 ноемврий, напѫтени бидохме, съ благословение на братството, за воспитание въ Кишиневскитѣ духовни училища. Ний тръгнахме съ архимандрита Акакия, който съ своята синодия (братя дадени нему въ послушание) отиваше въ Молдава като игуменъ въ подчинений на Зографската обитель Добровецкий монастиръ.

Въ Цариградъ пристигнахме на гемия около 15 ноемврия и тамо доволно врѣме се забавихме до гдѣто ни се дадатъ паспорти отъ Руското Посолство, така щото прѣзъ Сливенъ и Сливенский балканъ едважъ стигнахме въ Русщукъ два дни прѣди Рождество Христово — 22-ий день на мѣсецъ Декемврий.

Въ Русщукъ отпразднувахме рождественнитѣ празднични дни. Настѫпи мѣсецъ Януарий 1839 година. Ние, прѣди праздникътъ Богоявленне, пройдохме въ Гюргево, дѣто държахме 20 дни карантина и послѣ други нѣколко дни чакахме отъ Букурещъ позволение да прѣминеме прѣзъ Влашко въ Молдова. Чакъ въ послѣднитѣ числа на Януарий стигнахме въ Букурещъ, на ханъ Габровенилоръ(притежание на братия Мустакови, отъ Габрово.)

Като се установихме въ този смърдливъ тогава ханъ Габровенилоръ, ние, млади калугерчета, слѣзнахме въ локантата (трапезарията) му да вечеряме; дойдоха на вечеря сѫщо и други двѣ лица, единътъ българинъ, а другиятъ — влахъ. Помежду си ние се разговаряхме по български. Влахътъ запита българина: „Ce limba aia este?“ (Какъвъ е този язикъ?) Българинътъ му отговори: „Iasa limba aia Ciganeasca“. (Остави този цигански язикъ). — Ето какъ сме се носили между гръцитѣ и между другитѣ народности.

Като получихме позволение отъ Букурешкото правителство, ний продължихме пѫтьтъ си и на 10 февруарий стигнахме въ Добровецкий монастиръ, при мѫчно, въ зимно врѣме, пѫтуване. И тукъ, до първитѣ числа на мѣсецъ май, чакахме разрѣшение да ни приематъ въ карантина въ Скуленьі, на рѣка Прутъ, и да влѣзнеме въ рускитѣ прѣдѣли и едвамъ на 29 май се добрахме до Киприяновский монастиръ.

На 1 септемврий сѫщата 1839 година бидохме приети въ именуемитѣ тогава „уѣздни Духовни училища“, въ трети класъ, и начнахме да слѣдуваме редовно систематичното научно образование.

Азъ не се ограничавахъ само съ изучването на училищнитѣ уроци, като и тука продължавахъ любимото ми четение на различни руски духовни и свѣтски сочинения. Съ благодѣянието, което получавахъ отъ своятъ благодѣтель и духовенъ отецъ Манассія, азъ си съставихъ собствена библиотека и прѣвождахъ на български що намѣрвахъ полезно и потрѣбно за народа ни и за духовенството ни. Съ тая мисълъ азъ, въ 1840—1841 година, въпрѣки болѣзненното ми състояние, прѣведохъ отъ славянски книжкитѣ: “Зерцало Християнско“ и „Святителско поучение“, съ кратки катихизисъ и съ приложение нужднитѣ за свещенници наставления и правила църковни“, които книжки и напечатахъ въ 1847 година, въ Москва, за полза на нашето сиромашко и потъпкано българско духовенство.

По това врѣме азъ помирисахъ могѫщата сила на свободата и идеята за нея и за моя народъ се вгнѣзди веке въ моята плъть и кръвъ. Въ началото на 1840 година бѣше образувано въ Браила едно възстание отъ свободолюбиви българи противъ турцитѣ. Възстанницитѣ сѫ били за това нѣщо подготвени, както изпослѣ ми казваха очевидци, отъ браилски търговци българи, отъ които пó-главнитѣ сѫ: Милановичи, Поповичи, Чобиновци и други нимъ подобни, родомъ Сливенци. За прѣходъ на турскитѣ брѣгове прѣзъ Дунава, сѫ били приготвени каици, но възстанницитѣ като навлѣзли въ каицитѣ и понавлѣзли мало въ Дунава, съгледали, че каицитѣ се пълнятъ съ вода и потѫватъ, та се отдръпнали; като се върнали, забѣлѣзали че каицитѣ сѫ продупчени на

[ 14 ]

дѫната. Като излизали на сушата, влашката полиция начнала да гърми съ оружие противъ нихъ. Всичко това станало съ споразумѣние на турското правителство. Въ това възстание участвувалъ и Раковски. Отъ възстаницитѣ едни сѫ се избавили отъ потопяване, а други сѫ загинали въ Дунава. Отъ тѣхъ 13 человѣка сѫ били пропустнати малко скришомъ на пролѣтьта сѫщата 1840 година, прѣзъ Сколенский корентинъ отъ единъ карантиненъ чиновникъ, именуемъ Геновичь. Щомъ узнало това правителството не оставило повече тоя чиновникъ на пограничнитѣ застави, но го прѣмѣстило, като му дало служба въ С.-Петербургъ.

Тия 13 човѣци дойдоха въ Кишеневъ, никому непознати. Единъ день они се явиха въ архиерейский дворъ, прѣдъ нашето жилище. Като ги запитахме, тѣ ни расказаха всичко обстоятелно, както и че се намиратъ въ бѣдствено положение за насѫщний хлѣбъ. Тогава азъ рѣшихъ да имъ отдѣлямъ отъ паричната помощь, която ми се изпращаше отъ стареца Манасия, и да имъ давамъ, колкото мога, за храна, макарь само за хлѣбъ и соль, до като се запознаятъ съ жителитѣ и си намѣрятъ работа. Така ги издържахъ около три мѣсеца.

Ние щомъ се зачислихме, между ученицитѣ въ 1839 година, 20 августъ, въ третий класъ на уѣзднитѣ Духовни училища у семинарията и като начнахме да дружимъ съ ученицитѣ, то научихме се, че Василий Априловъи другитѣ дѣятели по народниятъ ни напрѣдъкъ, отъ Одескитѣ българи, бѣха испросили, отъ дѣто слѣдва, за нѣколко българчета отъ турско, да се възпитаватъ на правителственно съдържание въ Одесската Духовна Семинария, които момчета отъ началото на 1840 година почнали бѣха да дохождатъ въ Одесса. Това нѣщо, и името на Василия Априловъ, ме подбуди да умоля старца ми Манасия, щото, подъ прѣдлогъ на слабото ми тѣлесно здравие, да ми изпроси позволение отъ училищното началство, и да ме заведе въ Одесса, за да се покажа на тамошни лѣкари, а въ сѫщность моята цѣль бѣше да мога да се видя и опозная както съ Априлова така и съ другитѣ тамъ българе, а още и съ пришедшитѣ отъ турско, за учение, младежи.

Желанието ми се изпълни. На 10 юлий мѣсецъ, сѫщата 1840 година, наедно съ стареца Манасия, пристигнахме въ Одесса, видѣхме се съ Априлова и съ другитѣ му сътрудници, по-главни одесски българе и азъ се опознахъ и влѣзнахъ вече въ дружба съ пришедшитѣ за образование въ духовната семинария и въ гимназията юноши и возрастни. Особенно азъ влѣзнахъ въ близко сношение съ 45 годишний мѫжъ, ученйкътъ Захарий Петровичъ Княжеский, съ когото, слѣдъ това, имахъ постоянна прѣписка. Ние и двамата се съгласихме, щото непрѣменно, съ какво и да бѫде срѣдство, да опознаеме нашитѣ колонисти българе съ тогавашната българска бѣдна и незавидна книжнина и чрѣзъ това — да пробудиме въ нихъ заспалото чувство за народность.

И така, Княжеский начна да ми праща изъ Одесса по нѣколко десетици екземпляри, отъ Фотиновото Периодическовъ Смирна издание, отъ другитѣ негови издания на българско нарѣчие, отъ Неофитовото Евангелие, отъ В ѣчний календарь Сичановъи други. Азъ ги изплащахъ отъ даваемото ми Манассіево парично благодѣяние и ги раздавахъ даромъ на Бесарабскитѣ българе въ Кишеневъ и отъ колониитѣ приходящи. Раздавахъ така сѫщо безплатно и прѣведенитѣ отъ мене книжки: „Зерцало Христианско“ и „ Святителско поучение“.

Въ 1844 година, на рождественскитѣ и богоявленскитѣ Христови праздници, въ свободното отъ учение врѣме, отидохъ по бесарабскитѣ български колонии (села), за да се видя и опозная по-отблизо съ населението. Като се върнахъ отъ тамъ въ Кишеневъ, безъ да гледамъ на зимно, снѣжно и мразно врѣме, на притемнувание, отправихъ се самичекъ на една конна бричка за Киприяновския монастиръ, да се видя съ благодѣтеля ми. Въ зимно нощно

[ 15 ]

врѣме пристигнахъ въ монастиръ Киприяновски. Найдохъ своего старца благодѣтеля болезнено на постеля. Като го видѣхъ въ такова плачевно състояние съ сърдечни, синовни сълзи, най-послѣ убѣдихъ го и го земахъ и отнесохъ го въ Кишеневъ, на лѣчение и гледание, до гдѣто оздравѣе. Неотлъчно при него стояхъ отъ януарий до юния мѣсецъ.

Отъ 1840 година до 1845 година, когато вече окончателно се прѣмѣстихъ въ Одесса, всѣка година ваканционното лѣтно врѣме, а по нѣкога и пасхалната ваканция прѣкарвахъ въ Одесса, между своитѣ еднородни сътрудници и возпитанници, въ разсѫждение и совѣтвание по разни народни нужди, а именно, като какъ ние, които сме дошли да се възпитаваме и да се образоваме, ще можеме да принесемъ на отечеството си нѣкаква полза за неговия напрѣдъкъ. Въ постояннитѣ разговори и совѣщания по тоя прѣдметъ, всѣки отъ насъ излагаше мнѣнието си, споредъ своето схващане. На всѣко изказано прѣдложение се обсѫждаше прилагането и слѣдствието, а слѣдъ това чакъ се приимаше оно, или се отхвърляше. Азъ и Захария Княжеский, като такива, които още отъ юношески години бѣхме между низши и висши духовници, бѣхме на мнѣнние да имаме наши народни владици. Това наше мнѣние като се обсѫди, всичкитѣ дойдоха до заключението, че желаемийтъ успѣхъ и напрѣдъкъ за нашия народъ не може да се постигне, ако не ще имаме свои, народни, съ наши мисли и направление, владици; заради това всѣки отъ насъ си вмѣни въ дългъ, да внушава на всѣки българинъ, а особенно на младото поколение, нуждата отъ народни владици, като съ исторически факти, писменно и устно, ги увѣрява, че българский народъ е ималъ свои, български владици и патриарси, безъ да се замѣсва политическата история на българския животъ, за прѣдпаза отъ клеветитѣ на патриаршескитѣ гръци-владици прѣдъ турското правителство и за избѣгване подозрението на самото султанско правителство. При това още се удобри отъ всички, щото ако се поиска и лични жертви отъ нѣкого, сиречь, да стане владика, то да се не отказва, та да може, по тоя начинъ, едиеъ по единъ, да се умножатъ такивато поне до 12—13 архиереи въ чисто българскитѣ епархии, слѣдъ което да се съединятъ въ едва обсѫдена рѣшителность и да отхвърлятъ отъ себе си патриаршеското име, като възобновятъ Българската Църковна Иерархия, съвсѣмъ отдѣлна и независима отъ Цариградската патриаршия. Всичко до тукъ изложено се обсѫди здраво и публично въ едно общо засѣдание, държано прѣзъ лѣтото на 1843 година, прѣзъ ваканционното врѣме, въ Одесса. Въ това събрание взеха участие повече отъ 40 млади, живи и горѣщи патриоти, и всички единодушно го възприеха. Отъ тогава вече всѣки отъ насъ си знаеше задачата, която бѣше дълженъ да развива между народа, било словесно, било писменно.

Слѣдъ връщанието ми изъ Одесса въ Кишеневъ, на слѣдующата 1844 година, въ мѣсецъ августъ, подъ прѣдлогъ на болезненото ми състояние въ Кишеневъ, подадохъ въ Святейший синодъ прошение, заради моето прѣмѣщение въ Одесската семинария на свое содержание, понеже въ Кишеневъ се учехме на содержание на Зографский Свято-Горски монастиръ. Въ септемврий взехъ семинариски билетъ „по болезни“ и отидохъ въ Одесса, подъ прѣдлогъ да промѣня климатътъ, но въ сѫщность съ намѣрение да остана въ тамошната семинария, та да мога по-отблизу да дѣйствувамъ съ своитѣ сотрудници български ученици за достижение идеяла за български владици и церковната ни независима Иерархия.

И така, за конечното ми прѣмѣщение, бѣхъ подалъ, както казахъ, прошение въ Св. Синодъ, но безъ да знаятъ нито Кишеневското, нито Одесското семинарско началство, нито пъкъ се явихъ азъ на Одесскиятъ владика архиепископа Григория, понеже азъ това оставяхъ за подиръ получението синодалното разрѣшение, а си живѣяхъ въ градътъ, на частна квартира, съ нѣколко отъ българскитѣ семинарски ученици. Случайно единъ день, въ мѣсецъ

[ 16 ]

ноемврий, се срѣтохъ въ пощовата контора, съ секретаря отъ консисторията, съ когото и въ по-минали години, въ битностьта ми въ Одесса, често се бѣхме виждали и ми бѣ правилъ забѣлѣжки за неявката ми въ консисторията, и азъ като ученикъ, а не като монастирски калугеръ, съмь му се отговорвалъ. Сега, тука, на неговий въпросъ: „Съ какого времени вы отецъ Натанаилъ здѣсь въ городѣ?“, отговорихъ му: „Болѣе четырехъ мѣсяцевъ.“

— „Поэтомуто Владика Васъ ищетъ, приходите ко мнѣ“.

— „Если буду имѣть время, днесь пріиду, а если нѣтъ, то завтра по утру пріиду“.

На другиятъ день, като си пиехъ чая, ето ти го катедралний протоиерей, съ файтонъ, който ми прѣдложи да отидеме при секретарьтъ, на квартирата му, гдѣто ме остави; секретарьтъ ми предложи, наедно съ него, да идеме при владиката. Отидохме. Онъ ме прѣдстави на владиката и си излѣзна. Азъ, като се поклонихъ, владиката се обърна къмъ мене и сърдито ми каза:

— „Я тебя разстригу“.

На това азъ съ усмихнато лице дързнахъ да му кажа:

— „Ваше Високо Прѣосвещенство, разстричъ меня не можете, я не русскій монахъ, а если я въ чемъ такъ много провинился, то можете выслать меня за границу, но и то съ знанія Императорскаго Правительства, по тому что по Высочайшему повеленію я присланъ учить ся“.

На тоя отговоръ мой, владиката заповѣда веднага да отведатъ мене, раба Божия, въ Консисторскитѣ писалища, и тамо да си опочина до утрѣшнийтъ день, сиречь, простичко казано: ме туриха подъ арестъ, отъ който при посрѣдството на В. Априловъ и другитѣ Българи на утрото ми дадоха свобода да си отида на квартирата. Обаче прѣписката по това дѣло между консисторията и Кишеневското Семинарско Правление се завърза вече и се продължи до прѣзъ послѣднитѣ числа на мѣсецъ априлий, 1845 година, когато ми се яви повикванието ми назадъ въ Кишеневската Семинария, отъ страна на Кишеневското Семинарско Началство. Слѣдъ отпразднуванието на Святата Пасха въ Одесса, се върнахъ въ Кишеневъ, безъ да дамъ и поводъ за сомнение, че съмъ далъ въ Синода прошение за прѣмѣщението ми, а слѣдувахъ да посѣщавамъ классътъ си. Но не поминаха нито 10 дни, когато получихъ писмо отъ Петербургъ, за че прошението ми е удовлетворено отъ св. Синодъ, като се прѣдписваше Кишиневскому Архиерею да ме уволни, а Одесскому — да ме приеме и зачисли въ Одесската Семинария. Обаче и тогава никому нищо не обадихъ по тая работа.

Тъкмо на 9 май, когато, прѣдъ класната стая, чакахме класниятъ си учитель, повикнатъ бидохъ отъ Семинарскийтъ Инспекторъ, който ме срѣщна съ слѣдующитѣ слова: „вы отецъ Натанаилъ уже не нашъ; ваше неизвѣстное намъ прошеніе удовлетворено Святѣйшимъ Синодомъ; вы переведены въ Одесскую Семинарію; вы свободни уже отправиться туда — когда вамъ угодно“.

Слѣдъ тѣзи инспекторови слова, врѫчиха ми се и училищнитѣ свидѣтелства за успѣхитѣ и поведението ми и азъ на 13 тойже майя тръгнахъ за Одесса и на 15 сѫщий пристигнахъ тамъ, а на 17 се прѣдставихъ на Епархиалний Архиерей, Архиепископа Григория, който се притвори, че не ме познава и ме запита:

— „Откуда вы, батюшка?“

— „Бывшій недавно у Ваше Високо Прѣосвещенство, изъ Кишиневской Семинаріи, Монахъ Наѳанаилъ Атоно-Зографскый“, отговорихъ му азъ.

— Ай, да! „О васъ есть у меня бумага Святѣйшаго Синода, принять васъ въ здѣшнюю Семинарію“.

Отговорихъ му: — “Теперь я Вашъ и смиреннейше прошу Ваше Высоко-Прѣосвѣщенство не откажите мнѣ въ Вашей Отеческой и Архиепастир-

[ 17 ]

ской милости благословить меня, что бы жить мнѣ въ Семинарскомъ корпусѣ съ другичи болгарскими восптинниками“.

— „Хорошо! Идите къ отцу ректору, и скажите ему отъ меня, что бы васъ приняли жить въ Семинарскомъ корпусѣ и записали въ числѣ учениковъ“.

Отъ Владиката отидохъ право въ Семинарията при ректора, на когото казахъ горнитѣ думи отъ страна на архиепископъ Григорія и ректорътъ, за изпълнението имъ, ме прати къмъ Семинарскийтъ инспекторъ, който да ме запише въ числото на казеннокошнитѣ ученици и да ми укаже помѣщението.

И така бидохъ записанъ въ числото на казеннокошнитѣ ученици като ми се даде стая за живѣние съ въспитающитѣ се тамъ Българе Илия Грудовъотъ Габровои Добре Чинтуловъотъ Сливенъ. Отъ 20 май, 1845 година, начнахъ редовно да слѣдувамъ V классъ въ Одесската Семинария, а слѣдующата 1845/6 учебна година, прѣминахъ въ VI классъ.

Като се прѣмѣстихъ въ Одесса, описахъ поведението и обноскитѣ на Скопский владика, Гръка-Караманлията Неофита, който дойде въ Скопіе въ 1832 лѣто, слѣдъ владиката Гедеона, когато и азъ бѣхъ диаче въ селскийтъ монастиръ. Азъ съ очитѣ си гледахъ когато онъ казваше на сиромаситѣ: “Сирмаси, бирмаси, бенъ билмемъ, пара истеримъ“, като се мѫчеше по всѣкакъвъ начинъ да изкубне повече пари отъ паството; очевидецъ бѣхъ сѫщо какъ онъ изтѣзаваше калугеритѣ, когато дохаждаше въ монастирьтъ. Описанието си азъ изложихъ въ вопроси и отв ѣты между монаха и мирянина. Изтъквахъ какъ мирянина, дошелъ въ св. Гора на поклонение, се оплакваше отъ владиката, а монахътъ го утешаваше и го увѣряваше съ слова, че Богъ най-сѣтнѣ ще воздвигне пастири споредъ народцото желание. Това описание азъ четѣхъ на всѣки свой другарь и на всѣки Българинъ, живущи въ Руссия, или прѣходящи отъ турско въ Одесса, по свои дѣла. Въ 1852 година, въ врѣме на моето пѫтешествие, това описание оставихъ Драгану Цанкову, въ Виена, за да го напечати, но що го направи онъ не ми е извѣстно.

Прѣди прѣмѣщението ми въ Одесса, въ 1844 година, благодетелнийтъ ми старецъ Манасия врѫчи ми една сума отъ 4000 рубли, на мое разпореждание, съ слѣдующитѣ слова: „Ти давамъ тия пари, но да ги употрѣбишъ каквото за твои нужди, така и за народно добро“. Тия пари азъ оставихъ на хранение въ „Одесски банкъ“. Когато окончателно се прѣмѣстихъ въ Одесската Семинария, заедно съ Захарія Княжеский начнахме да кроиме различни планове заради народнийтъ ни напрѣдъкъ. Най-послѣ дойдохме къмъ това, да се обърнемъ къмъ Русското Правителство, но за да се успѣе въ прѣдположението ни трѣбваше нароченъ за това человѣкъ лично да се прѣдстави и да проси. Послѣ дълги размишления и взаимни съвѣщания съ Захария Княжеский, рѣшихме, щото онъ, подиръ свършванието на Семинарското учение, да отиде, на моя смѣтка, въ Петерсбургъ и да прѣдстави и проси, гдѣто слѣдва: 1) да се отпуща ежегодишно отъ Правителството едно количество пари за едно главно училище за Българското население въ Турско, — помощь каквато се даваше за островъ Халки и за Александрия; ⁵ 2) Да се отпустнатъ книги за училищчата библиотека при главното училище; 8) Да се отпустнатъ църковни богуслужебни книги и другитѣ свещенни утвари, както и священническото облѣкло и другитѣ богуслужебни потрѣбности, и 4) Да опише гдѣто трѣбва поведението на гръчкитѣ фенерски, съ Българското население, владици, и нуждата отъ Български народни архиереи.

Въ 1846 лѣто, юлия 20 день, Захарий Княжески свърши Семинарското учение и се упѫти къмъ Петерсбургъ, на разноски отъ даденото ми парично Манасиево благодѣяние. Слѣдъ пристигнуванието му тамъ, той беззабавно

[ 18 ]

подалъ своитѣ просби, гдѣто слѣдоваше, за горѣуказанатѣ четири точки и благотворителното Русско Правителство ги взе подъ свое внимание, като още въ началото на 1847 година тритѣ точки тури въ дѣйствие. Съ Височайше Императорско повеление се разрѣши: да се отпущатъ за училище, всѣка година, по десеть хиляди рубли; за училищната библиотека Императорското икономическо общество да отпусти изъ библиотеката си по единъ екземпляръ отъ всичкитѣ сочинения и издания, каквито има оно въ библиотеката си; за църковни богуслужебни книги и за свещенически облачения и другата богослужебна утварь, освѣнъ пожертвованията отъ страна на светийтъ Синодъ, да стане доброволний сборъ отъ Епархиалнитѣ православни църкви и отъ частни жертвователи.

И така, отъ началото на мѣсецъ мартъ 1847 год., начнаха да дохождатъ по пощата на мое име, денковетѣ, както съ книгитѣ за училището, така и съ богослужебнитѣ книги и вѣщи. Азъ училищнитѣ книги намѣстявахъ въ магазина на Степана Димитриевича Тошковичъ, а църковнитѣ книги и вѣщи — въ магазина на Николая Палаузова. Отъ тукъ училищнитѣ книги Захарий Княжеский, въ 1857 година, прѣнесе въ Стара-Загора, въ своето мѣсторождение, гдѣто се състави богатата училищна библиотека; църковнитѣ книги и утвари, слѣдъ Кримската война, се прѣнесоха въ Цариградъ, въ Руското посолство, отъ гдѣто се раздаваха на Българскитѣ църкви, по прѣпорѫка на Епископа Илариона Макариополскийи на Архимандрита Партений Зогравский.

Що се относи до 4-та точка, — за Български народни владици, тя не се осѫществи, защото Цариградската патриаршия настоятелно и всѣчески проповѣдваше и увѣряваше Руското правителство и св. Синодъ, че отъ Българитѣ нѣма достойни за владици лица. Все таки, поиска ни се чрѣзъ З. Княжеский отъ Императорската канцелария и отъ св. Синодъ, да укажеме именно на достойнитѣ за владици Български духовни лица. За това нѣщо Княжеский изъ Петерсбургъ ме извѣсти и ми именоваше лицата, които онъ знае, като искаше да му укажа и азъ колко и кои именно лица зная. И така, наброихме и составихме единъ каталогъ за около 33 лица съ благочестиво монашеско добро поведение и съ научно и практично образование, потрѣбно за тогавашно врѣме; този списъкъ се прѣдаде на Императорскийтъ канцелерь Графа Блудова и въ св. Синодъ Оберъ Прокурору Графу Протасову.

Колкото за десетьтѣ хиляди рубли, които щѣха да се отпускатъ ката година, русското правителство бѣше избрало за довѣрено лице, на което да се прѣдаватъ, Александръ Боювъ Екзарховъ, отъ Стара-Загора. ⁶ 

Интересно е да укажа какъ именно Александъръ Боювъ Екзархъ е спечелилъ довѣрието на русското правителство и каква бѣше неговата дѣятелность. Той бѣше въ Парижъ още прѣди 1840 година, като воспитаникъ на знаменитийтъ за църковнийтъ ни въпросъ Али Паша. Въ продължение на своето тамъ воспитание, Александъръ, мало по мало, отъ близу бѣше се опозналъ съ рускитѣ поляци — емигранти и бѣше вече въ обществото имъ причисленъ и неотдѣленъ тѣхенъ членъ. Но не зная „какими судьбами“ прѣдъ това общество Александъръ излѣзе съ претенции и се припозна отъ Француското Правителство (тогава бѣше Министеръ Валевскій, полякъ) за Български Князъ, пропѫденъ отъ турското правителство, което овладѣло неговитѣ подданници.

Послѣ това Александъръ, съ титлата „Князь Български“, отиде въ Лондонъ, гдѣто Правителството го припозна за такъвъ; онъ лично въ Одесса ми каза за това, като ме прикануваше да проповѣдувамъ сѫщото и между нашитѣ Българи и да ги убѣждавамъ въ това. Въ Лондонъ Александъръ се

[ 19 ]

обѣщалъ да введе между подданницитѣ си Българи Евангелическото в ѣроисповѣданиеи да изпроси отъ правителството за осемъ Българчета да се воспитуватъ за това нѣщо на островъ Малта, въ Протестанското училище.

Ето тия сѫ Александровитѣ ученяци, които спомогнаха да се развие у насъ начнатий отъ Екзарха протестантизмъ и отъ които воспитанници има и до сега още нѣкои живи. ⁷ 

И така Александъръ бѣше вечь не Боюлу Ехзархъ, а Беолу Князь Българский. Като се върна отъ Лондонъ, въ пролѣтьта на 1847 година се яви онъ въ Петербургъ, съ пашепортъ носящъ неговата титла, приподписанъ и отъ руското въ Парижъ посолство.

Макарь че прѣди да пристигне Александръ въ Петербургъ азъ прѣдупрѣдихъ Княжескаго да се пази и да му не издава нищо отъ извършеното, но испѫденийтъ отъ турското правителство Князь Българский зная́ и тука какъ да се прѣпорѫчи на Руското Правателство и да омае Княжескаго за да му изкаже всичко, що е извършилъ онъ, а още сполучи нему именно да се повѣрятъ 10,000-тѣ хиляди рубли, като се оставятъ въ негово разпореждание за устройството на главното училище.

Въ втората половина на мѣсецъ Юлий, сѫщата 1847 година, Александъръ Беолу — Князь Българский пристигна въ Одесса, въ гостилница (хотель) Крамиреваи въ магазинътъ на Николая Палаузова азъ поканетъ, видохъ се съ него; онъ ми вручи прѣпоручително писмо отъ Захария Княжевскаго. Отъ Захариевото писмо узнахъ, както за извършеното вече въ Петербургъ, така и за дѣятелностьта на нашиятъ князь.

Менѣ, обаче, се искаше да узная самъ лично настроението на Екзарха въ отношение намѣренията му спроти народа ни. На слѣдующий день отъ получването Захариевото писмо, отидохъ въ гостилницата, гдѣто бѣше се онъ установилъ; попитахъ дворника, който ми каза: „вы, батюшка желаете вид ѣтъ Болгарскаго Княза? Вотъ онъ тутъ“. Азъ почукахъ на вратата и, съ позволение отъ вѫтрѣ, влѣзнахъ въ стаята му. Подиръ взаимнитѣ ни привѣтствия и поздравления, влѣзохме въ близки разговори по народнитѣ ни работи. Тука онъ съ ентусиазъмъ и краснорѣчие описа своитѣ подвизи въ Парижъ, какъ е билъ приеманъ въ Лондонъ отъ Английското Правителство, какъ му се понравило английското църковно устройство, наредби и вѣроизповѣдното Народно молебство, което не било както у насъ, съ много четение и много обрѣдности. При другитѣ много хвалби, описа ми сѫщо какъ е изпросилъ щото осемъ млади българчета да се учатъ въ протестанскитѣ училища на островъ Малта, за да бѫддтъ бѫдѫщи реформатори на Българското вѣроизповѣдание и църковното богуслужение и обряднодѣйствия; онъ искаше и моето содѣйствие, като отъ духовно лице и т. нататъкъ.

Тука остава ми да се обръна и да кажа: мили мои сънародници Българе! Ето Ви причината за протестанството въ Българското население, на което Александъръ Боювъ Екзархъ, самозванний Български Князь, тури начало въ родния си градъ Стара-Загора, отъ дѣто пъкъ се разпространи и между насъ Българитѣ.

Слѣдъ нѣколко дневното му прѣбивавание въ Одесса, подъ надзоръ на тайната Николаевска полиция, изпроводихме нашиятъ князь на параходъ за Цариградъ, облѣнъ въ сълзи, въздишки и произношения: „ако сега не ме об ѣсатъ турцитѣ, ще живѣя много“.

По тая причина онъ остави у менъ чамаданъ пъленъ съ запрѣтени книги и подложни писма, отъ които личеше като да сѫ писани изъ Турско отъ владици, живущи въ ограбеното отъ турцитѣ Екзархово Княжество, и които се отнасяли до него, като до свой изпъденъ князь, за своитѣ мѫки и

[ 20 ]

тегдила, що търпятъ отъ своитѣ поработители. Подиръ нѣколко дни чемаданътъ, съ всичкитѣ книги и писма, азъ му ги изпроводихъ, като ги прѣдадохъ въ Цариградъ на Призрѣнеца Димитрия Тютюнджия.

Отъ какъ се прѣмѣстихъ въ Одесса отъ Кишеневъ, азъ имахъ вече близко отношение съ Българчетата, които по прѣди и по-послѣ бѣха дошли за учение. Азъ и по званието си и по материалнитѣ си срѣдства влияехъ на нихъ и морално и материално; съ това ми се удаваше да имъ напомнувамъ често за нихното назначение и що чака отъ нихъ отечеството ни. У едни възбуждавахъ фантазии, у други поселявахъ надѣжда за избавлението на народа ни отъ гръцкитѣ владици и отъ Турското робство, вслѣдствие на което и се появиха първит ѣ народни пѣсни на Добре Чинтуловъотъ Сливенъ, тогавашний въ Одесската Духовна Семинария, бѣдний ученикъ бурсакъ, ⁸  които пѣсни и до сега служатъ за образецъ за свободолюбивийтъ български духъ и возбуждатъ българскитѣ синове противъ неговия поработитель. Тѣзи пѣсни породиха Караджовци, Хаджи Димитриеци, Левски, Ботевци, отъ Ботя Петковъ, тогавашний бурсакъ, ученикъ Семинарски и друти подобни нимъ.

Въ 1846 лѣто, въ мѣсецъ Септемврий, случи се да дойде въ Одесса, по монастирски дѣла, Архимандритъ Зографский Анатолий отъ Свята-Гора, който стана причина за моето възпитание въ Россия.

Този знаменитъ Зографски старецъ, като полномощникъ на Зографскитѣ имущества въ Бесарабия и въ Молдава, настоятелно искаше отъ мене да оставя пóнататъшното училищно образование и да склоня да ми потвърди на мое име своето пълномощие надъ казанитѣ монастирски имущества. На всичко това азъ му прѣдставяхъ — ту своята още возрастна незрѣлость за такво нѣщо, ту желанието ми да свърша научното си образование въ Духовната академия, заради по-голѣма полза на обительта ни. Но като настоятелно искаше онъ това отъ мене, то азъ, най-послѣ, слѣдъ тридневно размишление, съвършенно отказахъ прѣдлагаемитѣ ми негови блѣскави обѣщания. Сѫщий Анатолий ми направи и друго прѣдложение. Понеже монастирътъ ималъ, по настоящемъ, нужда отъ човѣци, като мене, то да ида съ него въ Свята-Гора, гдѣто да прѣподавамъ славянски язикъ, въ общото на Корея училище, и да усвоя свято-горскитѣ обичаи и управителни порѣдки. Въ избѣжение на по-дълго негово убѣждение, согласихъ се да ида съ него въ Свята-Гора, гдѣто въ продължение на двѣ години да прѣподавамъ въ училището Славенский язикъ, да изуча основно гръцкий язикъ, както и добрѣ поредкитѣ и обичаитѣ святогорски да усвоя, но подъ условие да ми даде онъ отъ тука още задължително писмо, че послѣ двѣ години монастирътъ ще ме изпрати въ Россия, въ Духовната академия.

Това мое искание съвършенно обезкуражи моятъ старецъ, Архимандрита Анатолий и онъ си отиде като произнесе: „Отъ сега вечь да ми не писувашъ, защото твоитѣ писма ще ме уморатъ“.

[ 21 ]

Това настоявание на Архимандрита Анатолия ми даде потикъ да се отнеса, съ прошение отъ 1847 год., мѣсецъ Мартъ, до Святѣйшия синодъ, за да се приема въ Киевската Духовна Академия, слѣдъ свършванието ми, въ семинарията на VI-й философски класъ. Св. Синодъ взе подъ внимание прошението ми, но прѣдостави на произволение Високопрѣосвященнаго Филарета, Киевскаго Митрополита. Като получихъ изъ Петербургъ такво извѣстие, побързахъ, и на 10 число мѣсецъ августъ, сѫщата година, пристигнахъ въ Киевъ, гдѣто подадохъ потрѣбното прошение Митрополиту и ми се позволи, на 15 августъ, да се допустна на приемний екзаменъ, а въ мѣсецъ октомврий, сѫщата 1847 година, конечно бидохъ причисленъ отъ Св. Синодъ въ дѣйствителнитѣ академически студенти. Моето прѣмѣстване въ Киевъ привлѣче подирѣ повечето момчета Българчета, които се учеха въ Одесса въ 1844 год., а отъ моитѣ другари отъ 1840 до 1842 год., нѣкои отидоха въ Българско и станаха учители, а други останаха да свършатъ Семинарското и Гимназическо учение.

Въ мѣсецъ Октомврий се появи въ Киевъ болестьта холера, отъ която и азъ пострадахъ малко, но като се поправихъ отъ нея, то ме врьгна въ тифусъ, така щото отъ 25 мартъ 1848 година до 1-ий Юния с. г., се нахождахъ все въ Академическата болница. Въ това истото врѣме и всичкитѣ българчета, мали и голѣми, отъ Семинарскитѣ духовни училшца, бидоха повалени отъ болестьта тифусъ и всичкитѣ бѣха отведени въ общата, за духовнитѣ училища, болница. Тежко ми бѣше да ги виждамъ, неподвижни, да охкатъ, безъ майка и баща, на чужбина. Потрѣбно бѣше да ги нагледвамъ; макарь и самъ да бѣхъ още въ болница, трѣбваше да ги утѣшавамъ и ободрявамъ. И като бѣха они съвършенно изнемощени и обезсилени отъ болестьта, то за да ги подкрѣпя, купувахъ ябълки, изпеквахъ ги и смѣсвахъ ги съ захаръ, като кашица, подигнувахъ болнитѣ на постелката и съ лъжичка чайна подхранвахъ всѣкого отъ нихъ. Полека-лека всички се съживиха и, слава Богу, не умрѣ ни единъ отъ нихъ. Това нѣщо добрѣ знае и г. Т. Бурмовъ, тогавашно 12—13 годишно момче. Българчетата въ Одесса, като напустнахъ азъ, единъ по единъ се прибраха въ Киевъ, за да бѫдатъ на едно мѣсто съ ония, които бѣха дошли, отъ България и отъ Влашко, за воспитание въ Киевъ. Съ прѣмѣстването си тукъ азъ не измѣнихъ отношенията си къмъ българскитѣ ученици, които бѣха въ Гимназията, и въ Семинарскитѣ училища, числомъ около 30 и повече, на возрасть отъ 12—20—25 години. Отъ нихъ, които бѣха въ гимназически училища, живѣха на родителско и роднинско содьржание, а тѣзи отъ духовнитѣ училища, живѣяха “на казенный боршъ и каша“. При такава храна на тѣзи бѣдни разсадници на нашето пробуждане, трѣбваше нѣкакъ да се помогне — нѣщо което съвѣстьта ми диктуваше и което азъ често правѣхъ. Еднажъ, като и моята каса бѣше оскудѣла, а они, наситени вечь на боршъ и каша, искаха да поразмѣнятъ яденето и на самѣ, мислѣхъ какъ да имъ помогна. Блаженнопочившата Княгиня Орловая, всѣкога зимуваше въ Лавра. Прѣкръствамъ се и отивамъ, надъ вечерь, въ единъ зименъ праздниченъ день, въ Лавра, гдѣто се прѣдставихъ на Княгинята. Она ме угощавà съ чай и, между прочимъ, срамъ, не срамъ, ѝ казувамъ за какво сьмь дошелъ. Тя съ готовность, при пожеланата ней „добра нощъ“, отъ моя страна, ми вложи въ рѫката сто рублювою; азъ отъ тамъ, на санки маршъ, та въ Академията, гдѣто свикахъ моитѣ бурсаки и имъ подѣлихъ сто рублювата. Господь да ми не пише това за похвала!

При занимание съ учебнитѣ класни уроци, азъ не оставяхъ и писменитѣ сношения, по народнитѣ ни прѣдприятия, съ едномисленницитѣ ми и съ нѣкои знаменити личности. Така напримѣръ, 1846 година, изъ Одесса, писахъ въ Виена на Милоша Обреновича, бившиятъ Сръбски Князъ за да воспита нѣколко българчета на свое иждивение. Моитѣ писма за наука се четеха въ Македония, въ градищата: Прилѣпъ, Велесъ, Скопие, и други. Бессарабскитѣ

[ 22 ]

колонисти за пръвъ пѫть въ Болградското училище, въ Юлия 1848 година, чуха отъ училищнитѣ дѣца на публичний екзаменъ за Аспаруха, Крума, Бориса и Симеона; тѣ бѣха приготовлявани отъ учителя, свещенника Димитрия Панайотовъ, съ когото азъ бѣхъ въ споразумѣние, за подобна книжовна народна дѣятелность още когато се учеше онъ въ Кишеневската Семинария, а особенно пъкъ отъ какъ свърши онъ Семинарското си образование въ 1845 година, нашата кореспонденция не се прѣкъсваше.

Въ 1847 и 1848 години върлуваше холерата въ Киевъ. Академическото началство, въ 1848 година, прѣди опрѣдѣленото ваканционно врѣме, распустна студентитѣ. Азъ отидохъ въ Одесса, на послѣднитѣ числа на мѣсецъ Юния, и се установихъ на обикновенната ми квартира, у дѣда Степана Димитриева Тошковича. У дѣда Тошковича найдохъ и Архимандрита отъ Рилский Монастиръ, Стефана Ковачевича, който отъ страна на Монастирското братство отиваше въ Петерсбургъ: 1) да проси за събирание волни парични помощи, 2) Църковни. свещен. облачение и утварь църковна и 3) да се разрѣши да има Рилский Монастиръ метохъ (подворие) въ Киевъ. Мислеше се сѫщо да се отвори и поддържа въ Рилский Монастиръ едно училище и една типография.

За да можеше да се прѣдстави Ковачевичь кѫдѣто трѣбва, азъ му написахъ и потрѣбнитѣ прошения.

Дѣдо Тошковичь съ восхищение гледаше на такова народополезно прѣдприятие, но при всичко това, на самѣ, ме запита, като какъ ми се чини, дали Архимандритътъ ще може да изпълни всичко каквото казва. Азъ просто на просто му отговорихъ: „Въ мозъкътъ ми се казва, че и Архимандритовитѣ хвалби и постѫпки ще останатъ такива, каквито и ония на Александра Екзарха Беолу.“

Ковачевичь се отправи за Петерсбургъ, като се согласихме, щото каквото и да извърши по означенитѣ по горѣ точки, да ми съобщава, като знаеме само ние двамата, до гдѣто окончателно се свърши работата, за да не би, като се разгласи, нѣкои амбициозни и честолюбиви личности да попрѣчатъ въ прѣдприятието.

Не е излишно тукъ да кажеме за Ковачевича това което знаеме.

Ковачевичь е чистъ сърбинъ, отъ Войводино (Австрия) или Банатъ, калугеринъ въ единъ отъ Фрушкитѣ монастири, гдѣто, въ 1852 година, мѣсецъ Юлий, когато посѣщавахъ тѣзи монастири, намѣрихъ старца му Варнава. Отъ тамъ Ковачевичь, въ врѣме на Милошевото Княжение, се промъкналъ въ Сьрбия, въ Неготинъ дѣто станалъ Протосингелъ, при Епископа Доситея Новаковича ⁹ и партизанинъ на Княза Милоша. Доситей по-прѣди бѣше Свято-Горски Зографский таксидиотинъ и духовникъ въ Пиротъ, а родомъ бѣше отъ Прилѣпско, село Новаково. Това вѣрно знамъ, защото азъ въ 1836 година, като бѣхъ въ Прилѣпъ, при Духовника Манасия Зографски, Доситей пратилъ бѣше писма на брата си, съ които го приглашаваше къмъ себе си вседомовно да отиде. Тия писма, по сърбски язикъ и почеркъ писани, нѣмаше кой да ги чете и разбере, та ги донасяха при моя духовникъ да имъ ги прочета азъ. Като четяхъ писмата на брата му, написахъ му и отвѣтъ, че онъ скоро ще тръгне.

[ 23 ]

Не помина много врѣме, Доситеевъ братъ со все жена и дѣца, отиде при него, въ Неготивъ. Сега става видно потеклото на сегашнитѣ Новаковичи.

Въ врѣме на Ковачевото протосингелство при епископа Доситея, сегашний Сръбски митрополитъ Михаилъ ¹⁰ е билъ на Ковачевича Дияче — воспитанникъ, българче отъ една българска бѣдна фамилия. Слѣдъ изпъжданието на князь Милоша изъ Сърбия въ Виена, Ковачевичь се върналъ въ Воеводино, но какъ отъ тукъ е отишелъ въ Рилский Монастиръ и се е обѣщалъ за всѣгдашни братъ Монастирски не помня, макарь неговий отецъ Варнава и да ми расправяше подробно това.

Като изпроводихме Ковачевича за Петерсбургъ, вознамѣрихъ да отида, прѣзъ Аккерманъ, въ Бессарабия, въ Киприяновский Монастиръ. При тръгнуванието ми, взехъ една часть отъ печатанитѣ ми въ Москва отъ мене книги, за да раздамъ на Аккерманскитѣ и Кишеневскитѣ българи. Щомъ дойдохъ въ Аккерманъ, слѣзохъ на квартира у свещеника Твердіевича, мойтъ познатъ приятель и едномисленикъ още отъ ученичеството ми въ Кишеневската Семинария, зехъ отъ книгитѣ си и ги отнесохъ въ Лавката на българина Бимбулова Григория, който бѣше тогава и „Городскій Голова“ (кметъ), за да ги раздава той споредъ усмотрѣнието си, на Българи. Въ тая Лавка се срѣщнахъ съ единъ воененъ чиновникъ „особенихъ порученіи“ (още се продължаваше Унгарското возстание) именуемъ Зайковъ.

Съ този чиновникъ доволно говорихме за учебни прѣдмети, за книгитѣ ми, за Българский народъ въ Турско и Българчетата, кои се воспитуватъ въ Киевъ. Послѣ това дружелюбно се раздѣлихме; азъ си отидохъ въ кѫщата на свещеника — Твердиевича, за да се приготвя да тръгна вечерьта по хладъ къмъ Кишеневъ, понеже денемъ бѣше горѣщо, а бѣхме въ втората половина на мѣсецъ Юлий. На пѫть къмъ Кишеневъ, въ Аккерманский Уѣздъ, въ Суно Село, ме чакаше, у брата си, свещеника, мой другаръ по Академия Григорий Галинъ, за да идеме наедно въ Кишеневъ, а отъ тамо пакъ наедно — въ Киевъ. Прѣзъ нощьта, въ 12 часа по европейски, пристигнахъ въ селото и слѣзохъ въ кѫщата на свещеника — Галиновъ братъ. Не помина нито половина часъ, ето ти Аккерманский Протоиерей Александръ Кочубинскийи Полицмейсторътъ Б ѣляевъ, съ единъ полицейски чиновникъ и стражаръ, влѣзоха въ стаята, гдѣто бѣхме, и веднага ме арестуваха. Показахъ имъ академический билетъ, но тѣ го не признаватъ за истиненъ; не подѣйствуваха нито увѣренията на другаря ми, нито моитѣ, макарь че до като бѣхъ въ Кишеневската Семинария, протоиереятъ Священикъ бѣше въ Съборната църкна и лично отъ неговава рѫка сьмь зималъ Святото причастие. Съ едно слово: не знаю Васъ, признаха ме за бунтовникъ, Государственъ прѣстѫпникъ и распространитель на бунтовнически книги. Туриха ме на една бричка по между имъ и врънаха ме съ всичкитѣ ми писма и книги, които имахъ съ себе си, въ Аккерманската полиция, гдѣто ме распасаха, обискуваха ме и туриха ме подъ аресть, гдѣто цѣла една седмица прѣкарахъ съ единъ влашки циганинъ.

Обаче нажаленитѣ тукашни първенци Българе не се отказаха, нито се убояха да увѣряватъ полицмейстора въ правотата ми, като ми донасяха приличното ядение, па, да си кажа право, и Аккерманско винце, отъ което и другарьтъ ми циганинъ остана благодаренъ и не би ималъ нищо противъ, ако цѣла година останеше съ мене въ затвора. Най-послѣ, полицията ми зададе обикновеннитѣ въпроси за име, прѣзиме, мѣсторождение, мѣстопрѣбивание и

[ 24 ]

прочіе, на които азъ отговорихъ писменно на листътъ така: „Не почитая нужнимъ отвѣчатъ почтенной Аккерманской полиціи, прошу отправить меня въ Кишеневъ къ Епархіалному Началству и я тамъ отвѣчать буду“.

Но моитѣ слова не се взеха въ внимание. Полицията се отнесе до Одесский Генералъ-Губернаторъ Теодорова, отъ когото, като се получи прѣдписание, подъ конвой, отъ Аккерманский кварталний приставъ и единъ солдатинъ, на една проста бричка, ме довезоха въ Одесса, въ Недѣленъ день; прѣведоха ме край Семинарията, прѣдъ очитѣ на бившитѣ ми съученици, и ме прѣдставиха лично въ домътъ на Генералъ-Губернатора Теодорова. Послѣдния ме посрѣщна съ словата:

“Что ты шатаешся и раздаешъ книги?“

Безъ да ми мигне (трепне) окото, азъ му отговорихъ: „Нѣтъ, я не шатаюсь, а иду своею дорогою: если раздаю книги, то эти книги, во первыхъ, духовнаго содержанія, печатаны въ Москвѣ съ позволенія духовний цензоры; во вторыхъ, я раздаю свою собственность, а не чужую“.

Онъ притури: “Теперъ не время“, на което му возразихъ: „Я не знаю, что не время въ Россіи“.

Слѣдъ тия обяснения, Генералъ-Губернаторътъ ме остави да чакамъ резултатътъ. Отиде въ кабинетътъ си и подиръ малко излѣзе и даде една записка на кварталний приставъ и му заповѣда: “Ступайте въ полицію и передайте его тамъ“.

И айде! Раба Божия, като млада невѣста, откараха въ Одесската полиция, съ всичкитѣ книги, книжія и други вѣщи въ десеть часа вечерьта, като государственъ прѣстѫпникъ. Дежурнийтъ полицейски чиновникъ Захаровъ, като прочете губернаторската записка, слѣдъ любезнитѣ ни и приятелски привѣтствия, принужденъ биде да ми каже: „Служба, не дружба“. Веднага слѣдъ това влѣзоха четири солдати на караулъ. За почивка нощя ми опрѣдѣлиха една стая гдѣто писцитѣ пишеха. Като си лѣгахъ, четиритѣ солдати заставаха кръстообразно надъ мене, единъ у глава, други у ноги, третий и четвъртий по странитѣ, съ обърнати щикове у мене, а азъ прѣспокойно си спавахъ. Деня ме държеха на третий етажъ въ стаята, гдѣто бѣше архивата на уголовнитѣ дѣла и гдѣто се занимаваха законовѣдцитѣ. Тамо ми прѣдстояваха на караулъ двама солдати. Когато ме изваждаха на изслѣдувание отъ полицмейстора или по своя нужда, тѣ ме съпровождаха както два девери съпровождатъ млада невѣста, единъ отъ прѣди ми, другийтъ позаде ми.

До гдѣто бѣхъ въ ареста, Драганъ Цанковъ, Николай Поповъи Михаилъ Аврамовъ, Свищовци, които още не бѣха дошли въ Киевъ, обикаляха, въ Полицейский дворъ, да ме навѣстятъ, обаче не имъ позволяваха; азъ ги гледахъ отъ горния етажъ, но тѣ не можеха да ме съгледатъ. Въ четвъртъкъ чакъ когато ми донесоха изъ трактира да обѣдувамъ, частний приставъ ми каза: „Здравствуй, батюшка!“

— Милости просимъ, закуситъ, му отвърнахъ.

— „Нѣтъ, нѣтъ, времени нѣтъ, дрожка ожидаетъ; собирайтесь, по-скорѣе, поѣдемте къ владыкѣ“.

И така, безъ да бѣхь вкусилъ още отъ принесеното (право да си кажа, това бѣше пръжена кокошка) ястие, оставихъ го на солдатитѣ да го изѣдатъ, за споменъ, че сѫ караулили академически студентъ, а ний тръгнахме. Мислѣхъ си че ще се ходи на друго испитание, но пакъ се утѣшавахъ съ мисъльта, че се бѣхъ срѣщалъ съ Високопрѣосвѣщеннаго Иннокентия, съ когото нѣколко часа говорихме по църковнитѣ ни работи въ Турция и за дѣйствията на Цариградската Патриаршия.

И така, приставътъ хопъ-тропъ, съ дрожката, въ Архиерейский дворъ, „подъ крильцо“. Приставътъ влѣзе съ пакетъ отъ губернатора въ приемнийтъ

[ 25 ]

салонъ при владиката, а азъ подслушвахъ на вратата да чуя що крои приставътъ, и що шие владиката. Послѣдний, като прие пакетътъ, чухъ словата:

— „Ступай, скажи Губернатору, что я ему отвѣчу“.

Приставътъ искаше още нѣщо да говори, но владиката безъ да го изслуша, изкрѣщя:

— „Я тебѣ сказалъ, пошелъ!“ При това „пошелъ“ душицата ми дойде на мѣсто, дръпнахъ се назадъ и си казахъ: моя взяла.

Приставътъ си отиде, а мене повикаха при владиката. Щомъ влѣзнахъ, Н. Преосвященство ме посрѣщна по обикновенному.

— „Откуда вы, батюшка?“ . . .

— Тотъ же Натанаилъ Ваше Високопрѣосвѣщенство.

— „Ахъ, бѣдний, какъ ти похудалъ! Кушали лы вы что ни будь?“

— „Какъ только принесли мнѣ изъ трактира обѣдъ, частный приставъ пріѣхалъ и забралъ меня, а обѣдъ я оставилъ караулившимъ меня солдатамъ за память. — Онъ — владиката извика:

— „Отецъ Дионисій! (архимандритъ при архіереискій домъ) возмите этого арестанта, дайте ему кушаніе, которое я кушалъ, и винца, котораго я пію и приготовте екипажъ, я повезу его въ Фонталски монастиръ, чтобъ онъ тамъ купался въ морѣ, пока кончится переписка о немъ съ Губернаторомъ“.

И така отидохме въ Фонталский монастиръ, гдѣто бидохъ прѣпорѫченъ настоятелю за потрѣбний отдихъ и храна. Въ монастирьтъ останахъ повече отъ една седмица, до гдѣто ми се съобщи отъ владиката, че съмь свободенъ. Слѣдъ това дойдохъ въ Одесса, явихъ се при Н. Прѣосвященство и си прибрахъ книжята и другитѣ вещи. Указанийтъ ми благосклоненъ и отечески приемъ отъ знаменитиятъ руски Иерархъ забѣлѣжвамъ тукъ за вѣченъ споменъ и подиръ смъртьта ми. При послѣднята ни срѣща ний говорихме за сѫдбата на нашитѣ Българи въ Турско, за гръцката патриаршия и пр. Владиката задържа книгата Турский Алкоранъ, на русски, която носѣхъ съ себе си и се занимавахъ да правя сравнение за да покажа противоречащето въ главызнитѣ и́ и искахъ да я прѣведа на Български. Владиката спрѣ алкоранътъ, като съ усмихнато лице ми проговори: „Эта книга останется у меня; для васъ еще рано занимается ею“. Другитѣ книги и вѣщи, както казахъ, си прибрахъ, взехъ благословията му и отидохъ уСтепана Димитриевича Тошковича, въ квартирата ми.

У дѣдо Тошковича отпочинахъ нѣколко дни, до дѣто се снабдихъ съ потрѣбнитѣ писма отъ владиката и си извадихъ пощова подорожна, и тръгнахъ, пакъ на пощовы за Кишеневъ прѣзъ Аккерманъ, прѣвозихъ се на каикъ прѣзъ лимана на набрѣжната гостилница, гдѣто ме чакаха кметътъ, съ по-виднитѣ Аккермански Българе, и нихни сочувственници Русси и Власи.

Утрината приведоха ми пощова кола, за да си тръгна. Но кметътъ господинъ Бимбуловъ, Аккермански Българинъ и словомъ и дѣломъ пожела да въодушеви Аккерманскитѣ Българи съ моето торжественно проваждане прѣзъ Аккерманъ. Като бѣше се събрало доволно множество въ набрѣжната гостилница на срѣща съ добрѣ дошелъ, кметътъ бѣше се разпоредилъ, щото, като да потеглиме къмъ градътъ, отъ гостилницата, да се огласи това чрѣзъ биение църковниятъ най-голѣмъ звонъ (камбанъ); да се отворятъ църковнитѣ врати и священникътъ, въ църковни одѣжди и съ святий кръстъ въ рѫката си, да ни чака у църковнитѣ надворни врати. Съ таква процесия, прѣзъ градский мегданлъкъ и посредъ множеството народъ, пристигнахме до църквата, гдѣто ни посрѣтна свещеникътъ, цѣлунахъ Св. Кръстъ при пѣнието отъ свещеникътъ и отъ клирътъ на „Достойно естъ“ . . . влѣзнахме въ църквата, гдѣто се поклонихъ и цѣливахъ святитѣ икони, а свещеникътъ каза кратката ектения за моето благополучно прибитие, здравие и спасение. Отъ черква

[ 26 ]

излѣзохме и потѣглихме покрай полицията, гдѣто видѣхме и полицмейсторътъ Бѣляевъ, който ме бѣше арестовалъ. По желанието на г. кмета и сопровождающитѣ ме, влѣзнахъ при полицмейстора и го поздравихъ по руски: здравствуйтег. полициейсторъ, като го помолихъ да каже на протоиерея пакъ да ме арестуватъ . . . Чухъ извиненията му и си излѣзнахъ.

Потегнахме пакъ пѣшкомъ, съ истата процесия, до края на града, гдѣто ни чакаше единъ родолюбецъ Българинъ градинаръ, съ приготвено вечерно угощение, въ своята прикѫщна градина. Тамъ се разпростихъ съ добритѣ и народолюбивитѣ българи и съ другитѣ ми приятели и въ 11 часа по европейски прѣзъ нощьта отпѫтувахъ и въ 7 часа сутриньта пристигнахъ въ Кишеневъ. Въ 8 часа се явихъ Прѣосвѣщенному Иринарху, Кишеневскому Архиепископу.

Негово Прѣосвященство ме благослови и ме разпита за случившето се съ мене, като ми прѣдложи да подамъ заявление противъ протоиерея Аккерманскаго, за да го накаже; семинарскитѣ въ Кишеневъ професори за моето арестувание сѫщо бѣха подали прошение противъ протоиереятъ.

На това прѣдложение на архиерея азъ, съ всичката къмъ него благодарность, за такъво архипастирско къмъ мене милостиво внимание, му отговорихъ: „Владико святый! Азъ съмъ монахъ, нѣмамъ фамилия, азъ единъ самъ съмъ оскърбенъ и като монахъ, дълженъ съмъ да прѣнеса това безчестие, а като христианинъ да простя оскърбителя. „Поэтому-то молю Ваше Високо-прѣосвещенство освободить меня отъ подачи обясненія противъ Александра Кочубинскаго, я на Бога оставляю его“. На това владиката произнесе: „Ну, отецъ Наѳанаилъ, вы точно исполнили евангелскую заповѣдь, но я какъ Архипастирь накажу его въ примѣръ другимъ“. Слѣдъ това си взехъ благословението му и отправихъ се въ Киприяновскии монастиръ, гдѣто прѣкарахъ послѣднитѣ дни отъ ваканцията.

Въ началото на мѣсецъ септемврий тръгнахъ за Киевъ. Въ академията се явихъ на академический инспекторъ и подинспекторъ, отъ които бѣхъ смъмренъ съ думитѣ “исправись“, безъ да зная защо и за какво. Изпослѣ узнахъ, че причината на тоя виговоръ била за гдѣто азъ сьмь помагалъ на недоволнитѣ отъ ястията българчета отъ семинарията. Началството намѣрило че съ това сьмь ги подстрѣкавалъ къмъ педоволство и оплаквания противъ него. Между ученицитѣ имаше и такива, които бѣха дошли отъ Букурещъ по посрѣдството на Мустаковци, като пансионери, подъ надзора на Архимандрита Хрисанта Самоковца, настоятеля на Екатеринский Синайски монастирь въ Киевъ и Ивана Крапчева, отъ Прилѣпъ, които сѫщо бѣха недоволни отъ храната и постоянно ми се оплакуваха. Влѣдствие на това азъ изложихъ това въ едно писмо на Мустаковци, а они бѣха изпратили писмото ми на архимандрита Хрисанта, който се оплака на митрополита, че бунтувамъ дѣцата и попечителитѣ имъ. Митрополитътъ ме повика, изложи ми архимандритовото оплаквание и ми каза: “не мѣшайся, я совѣтую тебѣ, будеть время, когда тѣбѣ мѣшаться“. Азъ послушахъ отеческия совѣтъ на покойний митрополитъ Филарета и не приемахъ българчетата да дохождатъ при мене.

Въ мѣсецъ януарий 1849 година друго нѣщо по-сериозно се случи. Българчетата отъ семинарскитѣ училища отишли въ Лавра, при митрополита, и малкитѣ отъ тѣхъ почнали да плачатъ и да се жалуватъ на училищното началство. На другиятъ день, въ Недѣля, ме повика митрополитътъ и ме запита:

— „Что ваши земляки разволковались?“.

— „Не знаю; Ваше Високопросвещенство изволили сказать мнѣ: не мѣшатьея, и я не мѣшалось“. Тогава митрополитътъ, съ усмихнато лице, продължи:

— „Я разрѣшаю тебѣ мѣшаться, пойди умиритъ своихъ съотечественниковъ“.

[ 27 ]

По тази митрополитска заповѣдь, право отъ Лавра отидохъ въ Семинарията, при семинарскийтъ инспекторъ архимандрита Нектарияда узная за поведението на нашитѣ ученици, но той, въ отвѣтъ, малко сърдито, ми каза: „можете вы узнатъ отъ нихъ самихъ“, и повечъ нищо.

Отъ тукъ азъ, като пихъ чаятъ си, дойдохъ въ академията гдѣто свикахъ момчетата, умирихъ ги и ги посовѣтовахъ другъ пѫть да не правятъ подобно нѣщо.

Слѣдъ това ме сполѣте и друга бѣда. Семинарский инспекторъ, отецъ Нектарий, слѣдъ мене дошель въ академията при ректорътъ, гдѣто бѣше и самий инспекторъ, заедно съ нѣкои отъ професоритѣ, съ жалба срѣщу моето вмѣшателство въ всѣко нѣщо, що се относи до българскитѣ ученици.

Вечерьта, подиръ дежурнитѣ, въ 10 часа, повика ме академический инспекторъ и се обърна къмъ мене съ слѣдния вопросъ:

— „Отецъ Наѳанаилъ! Что ти за челов ѣкъ? Полити-и-и-къ, политикъ! диплом-а-а-тъ, дипломатъ!Скажите, по жалуйста, что ти за человѣкъ?“

— „И я человѣкъ, какъ все люди, му отвърнахъ“.

— „Нетъ, нетъ, скажи, пожалуйста, что ти за человѣкъ?“ Полиитикъ, полиитикъ, дипломаать, дипломаатъ!“.

На третьото сѫщо запитвание, отговорихъ му: „Я Македонскій болгаринъ, славянинъ, Атонско-Зографскій монахъ, студентъ Киевскій духовной академій, больше ничего не знаю“.

Мойтъ инспекторъ блаженнопочивший архимандритъ Ѳеофанъ (Богъ да го прости!) ми запѣ друга пѣсень; той ми каза: „мы напишемъ въ Петербургъ, въ духовно-учебное управление, что бы позволено намъ было изслѣдовать васъ, что вы за человѣкъ“.

— „Напишите“, завършихъ азъ.

Отъ тамъ си дойдохъ въ стаята и се турихъ въ размишление като какво може да ми направятъ, и да ли не е по-добрѣ азъ самъ да прѣдупрѣдя и да пиша директору Алекандру Карасевскій(Богъ да прости!) съ когото бѣхъ въ писменни сношения за всичко което са случи, безъ да скрия, или да притуря нѣщо.

На утрѣшнийтъ день, Понедѣлникъ имаше поща за Петербургъ и азъ отправихъ писмо за добрийтъ Карасевскій, отъ когото слѣдъ 10 дни получихъ отвѣтъ съ: „будьте спокойны!“. Съ тоя отвѣтъ азъ се умирихъ и се прѣдадохъ на обикновенитѣ си занятия и разширихъ дѣятелностьта си по нашитѣ народни работи.

Така, корреспонденцията ми отъ Киевъ взе по-обширенъ обемъ. Азъ водяхъ такъва не само съ народолюбивитѣ българи отъ турско, а и съ ония, които живѣяха въ прѣдѣлитѣ руски, както и съ рускитѣ правителственни мѣста. Отъ началото на 1849 година до 1851 година, всичкитѣ спорни въпроси на патриаршията съ българский народъ и епархиалнитѣ архиереи, които се печатаха въ „Цариградски вѣстникъ“, азъ прѣвождахъ на руски и ги изпращахъ въ Петеребургъ, на бивший тогава императорски канцлеръ, Графъ Блудовъ, за императорската канцелария.

По това имено врѣме азъ подържахъ и корреспонденцията си съ Бесарабскитѣ колонисти, особено съ Димитрия Панайотова, за което спомѣнахъ и по-горѣ. Тука отбѣлѣжвамъ само, че колонисткийтъ управитель Бутковъбѣше недоволенъ отъ училищната патриотическа дѣятелность на Д. Панайотова, и почна да го прѣслѣдва.

Въ сѫщата 1848 година, на 20 ноември, като се върнахъ изъ Одеса, слѣдъ ваканционото врѣме, бидохъ рѫкоположенъ въ диаконъ, а на 24 сѫщийтъ мѣсецъ, въ иеромонахъ, отъ високопрѣосвещенаго митрополита Киевскаго и Галицкаго Филарета.

[ 28 ]

Азъ всѣка лѣтна ваканция трѣбваше да отивамъ отъ академията въ Одеса, задълженъ отъ родолюбиваго дѣда Степана Димитриевича Тошковича, за да разсѫждаваме за народното ни добро.

Нека тука припомня какво стана съ Новаковича, който отиде въ Петербургъ съ специална миссия.

Азъ се срѣщнахъ на ново съ него прѣзъ 1850 година.

Въ 1850 година като бѣхъ прѣзъ ваканцията въ Кишеневъ, въ Зографский Киприяновский монастиръ, бързахъ, прѣзъ Одеса, да се върна въ Киевъ. Въ Одеса узнахъ, че Ковачевичь оставилъ вече Петерсбургъ и пристигналъ е въ Киевъ. Азъ незабавно тръгнахъ на пощови кола за да го найда, или въ Киевъ, или пъкъ на пѫть да го срѣщна. И наистина, на една станция, близо до градъ Василковъ, азъ замръкнахъ; при това и пощовитѣ коне бидѣйки въ разѣздъ, останахъ тамъ да нощувамъ и да чакамъ да се върнатъ конетѣ. Тука като бѣхъ си полегналъ на една дъсчена лавочка, за да задрема малко, чухъ, че дойде вънка единъ файтонъ, едно момче влезна вътрѣ по темнина и запита по сръбски: „кудъ е писарь да коне приготви“.

— До гдѣто запалятъ свѣщьта, попитахъ момчето: „а кой е дошао, момче, и отъ кудъ? Момчето ми отговори: “гръчкий архимандритъ изъ Петрограда“.

— Да не е архимандритъ Ковачевичь?“.

“Есть, Богъ ме“.

Казахъ му: “изиди и кажи му, да е овдѣ Натанаилъ“. Азъ излѣзнахъ слѣдъ момчето.

Като слѣзна Ковачевичь отъ файтонътъ и като братолюбезно се поздравихме, влѣзохме въ пощовата стая да чакаме конетѣ, между това — да позакусиме и да се пораспитаме по прѣдприетата работа. Онъ имаше съ себе си разни съѣстни и питейни пѫтни припаси, и азъ тоже, та сѣднахме да си закусваме и да си се разговориме: какъ е стигналъ въ Петербургъ, какъ е билъ приетъ въ царскитѣ палати отъ Императора и Императорицата, гдѣ е живѣлъ тамъ, какъ е изобщо прѣкаралъ и пр. до гдѣто дойдохме най-сѣтнѣ, до прѣдметътъ. Азъ го попитахъ да ли е извършилъ нѣщо по това което проектирахме. Той ми отговори: „Све оно, кое смо имали да просимо, то е учинено“. Казахъ му: Молимъ, отецъ Архимандритъ, ми е желателно да зная, именно що е свършенно отъ нашитѣ прѣдположения?

Па, брате, я вамъ кажу, да све оно, кое смо съ вама полагале и збориле, е лепо учинено“.

И така, Ковачевичь мой като ме нахрани съ думитѣ: “все учинето“, го попитахъ: Сега какво е вашето намѣрение? Мое намѣрение, каза ми, е да идемъ въ Одессу кодъ прѣосвещеннаго Инокентия, а отъ онде у Букурещъ да се видю съ Господара Милоша Обреновича, а изъ Букурещъ — у Цариградъ. На това азъ добавихъ „Моето мнѣние е, въ Одесса като се повидите съ прѣосвещеннаго Инокентия, отъ тамо да си отидете право въ монастиря, отъ гдѣто сте тръгнали за въ Россія, и да покажете на братството ви що сте свършили въ Россия, а послѣ да слѣзнете въ Цариградъ.

Като видѣхъ лъжливитѣ заобикалки на Ковачевича, сѣднахъ и набърѫѣ написахъ кратко на дѣда С. Д. Тошковича, че се срѣтнахъ съ Ковачевича и че отъ всички съ него разговори видохъ, че нищо не е извършилъ и че както и да ги увѣрява, да го невѣрватъ. Писмото прѣдадохъ на отправляющий се съ правителственнитѣ щафети въ Одесса, за да може дѣдо Тошковичь да го приеме прѣди да се види съ Ковачевича.

Ковачевичь въ Одесса се видѣлъ съ прѣосвященнаго Инокентия, който му подарилъ едно пълно архиерейско църковно облачение и се отправилъ въ Букурещъ, къмъ княза Милоша, а отъ тамъ въ Цариградъ,

Видѣхме, че Ковачевичь се врати изъ Петерсбургъ безъ да извърши нѣщо отъ прѣдполагаемитѣ нѣща за Рилский монастиръ. Онъ се въсползува

[ 29 ]

само съ начинающий ся тогава иерархически нашъ съ Цариградската Патриаршия вопросъ. Въ Петерсбургъ обѣщано му биде да му содѣйствува Императорското правителство да стане, при Българската въ Цариградъ църква, владика. Императорский статсекретарь Графъ Блудовъ, чрѣзъ Императорското Цариградско посолство, дори посъвѣтова Цариградскитѣ Българе да поискатъ Ковачевича за такъвъ, а отъ друга страна, съ нѣколко подарки отъ страна на посолството, убѣди се патриаршията да соизволи, и Ковачевичъ се рѫкоположи за архиерей, (ако се не лѫжа) съ титулъ: Лаодикийский, въ 1851 или 1852 година. Но въ 1854 година, въ врѣме на Севастополската война, избѣгна изъ Цариградъ и прѣзъ Триестъ отиде въ Россія, гдѣто му се опрѣдѣли за мѣстожителство града Киевъ. Слѣдъ сключването на мира и повръщането Милошево въ Сърбия на Княжеский Тронъ, Ковачевичъ си отиде въ Сърбия, гдѣто слѣдъ нѣколко години, както казваха, умрѣлъ въ монастирътъ „Святаго Манасія“.

Слѣдъ Ковачевича, въ началото на 1857 година, при Българската въ Цариградъ църква бѣше владика Пр ѣосвещенний Григорий, отъ Котелъ, роднина на Стефана Вугуриди. Прѣосвещенний Григорий при посрѣдството на Вугуриди, се рѫкоположи за тази сѫщата църква, но наскоро, подъ видъ да събира милостиня за църквата, замина за Влашко и остана въ градъ Бузеу гдѣто и умрѣ, около 1860—1861 година.

Слѣдъ него, въ 1857 година, за владика при Българската църква се рѫкоположи прѣосвещенний Иларионъ Михаиловскийотъ Елена, съ титулъ Макариополский, бивший послѣ Търновский.

Въ 1851 година, слѣдъ свършване академический учебенъ курсъ, подадохъ курсово съчинение, съ заглавие: О томъ, что Болгарскій Архиепископъ въ древнія времена не завис ѣлъ ни отъ Римскаго, ни отъ Константинопольскаго Патриарховъ.

Въ мѣсець Септемврий, сѫщата година, пратихъ прошение въ Св. Синодъ, за да ми позволи да посѣтя Москва и С.-Петербургъ и да се опозная лично съ ученитѣ сословия, духовно и мирско. Разрѣшение за това получихъ въ послѣднитѣ числа на мѣсецъ декемврий. На 20 януария, 1852 година, отправихъ се за Москва, гдѣто, на 26 число сѫщиятъ мѣсецъ, пристигнахь и се явихъ покойному митрополиту Филарету, който ме прие много благосклонно и ми опрѣдѣли квартира въ Високо Петровский монастиръ, въ стаитѣ на Ректора отъ Витанската семинария.

Тука Негово Прѣосвещенство продължи да ме распитува за В. Прѣосвещенство Киевский митрополитъ и за началницитѣ и наставницитѣ отъ академията Киевска, и като му отговорихъ що слѣдуваше, онъ обърна своитѣ въпроси за въ Турско: за восточната църква, за духовенството и църковната иерархия. Азъ подробно му описахъ положението на Българитѣ подъ патриаршескитѣ архиереи. Онъ, най подиръ заключи: „но да имѣтъ терпение, и ихъ нельзя много обвинять, потому что и они находится подъ невѣрнимъ турецкимъ владичествомъ“.

Въ прѣбиванието ми въ Москва, посѣтихъ учебнитѣ завѣдения и професоритѣ отъ университета и гимназията, разгледахъ знаменитата збирка на Славянофила Пагодина, бивахъ въ старитѣ и новитѣ Николаевски царски палати. Посѣтихъ музеятъ, съ рѣдкоститѣ му, стари и нови; тукъ намѣрихъ и Бонапартовийтъ чемаданъ, съ дрѣхитѣ му, отворенъ и оставенъ во врѣме на бѣгството му изъ Москва, надъ който чемаданъ висѣше неговия портретъ. Разгледахъ цьрквитѣ и монастиритѣ и се опознахъ съ свещенството, монашеството и уредбитѣ имъ; видѣхъ гробътъ Венелиновъи паметникътъ му, въздигнатъ отъ Одесскитѣ Българе; участвувахъ при погребението на Гоголя, който биде погребенъ наредъ съ Венелиновийтъ гробъ.

[ 30 ]

Слѣдъ това отидохъ въ Сергиева Лавра, гдѣто бидохъ много добрѣ приетъ отъ намѣстника Архимандрита Антония, поклонихъ се на тамошнитѣ святинци, разгледахъ тамошнитѣ рѣдкости и богатата ризница, опознахъ се съ братството, монастирскитѣ поредки и устави, като не испуснахъ изъ видъ и тамошната духовна академия, съ чиито началници и наставници сѫщо отблизо се опознахъ. Посѣтихъ Витанската семинария и началството ѝ, такожде и новий Иерусалимъ, съ всичкитѣ му рѣдкости, бивахъ въ Гетсиманский скитъ, гдѣто и обѣдовахъ на обща трапеза, въ Теодоровската сѫбота, въ първопостната седмица, ходихъ и въ подвѣдомственнитѣ му пещери, именуеми митрополита Филарета, гдѣто ме посрѣщна пещернийтъ началникъ Христа ради Юрюдивьій Отецъ Филаретъ; поклонихъ се на святитѣ икони, въ подземната църквица, и разгледахъ подземнитѣ жилища на тамъ живущитѣ подвижници.

Отъ тамъ пакъ се вратихъ въ лавра, и като се опростихъ съ монастирското братство и съ академическитѣ началници и наставници, дойдохъ си въ Москва, на 23 февруарий.

Слѣдъ два дни отидохъ при Негово Високопрѣосвещенство митрополита Филарета, зехъ послѣдното му благословение и рекомендателни писма до камергера Императорскаго двора Андрея Николаевича Муравьеваи до други високопоставени лица въ Императорскитѣ палати и въ святийтъ Синодъ, и тръгнахъ по желѣзница за Петерсбургъ, гдѣто пристигнахъ на 28 февруарий.

Слѣдъ пристигнуванието си незабавно се явихъ митрополиту Никанору, който ми опрѣдѣли квартира въ свято-Невската Лавра.

Въ С.-Петербургъ проживѣхъ до 9 юний. Въ това врѣме се опознахъ съ висшето и нисшето духовенства и съ нѣкои отъ синодалнитѣ архиреи, съ които дълги разговори имахъ по нашиятъ, начинающий се тогава иерархически, съ патриаршията въпросъ; срѣщнахъ се такожде съ всичкитѣ професори отъ духовнитѣ и мирскитѣ учебни завѣдения, отъ които въ най близко познанство влѣзохъ съ ректора отъ духовната академия, пр ѣосвещеннаго Макарія, въ послѣдствие митрополита Московскаго, а отъ мирскитѣ съ Николая Надеждинъ, Срезеневскійи други. Така сѫщо се видѣхъ и съ мнозина отъ аристократитѣ придворни, особенно съ Императорскийтъ канцлеръ, Графъ Блудовъи дщерката му, придворна Фраелина-дѣвица, и горѣща славянофилка, Антонина, както и съ оберъ прокурора отъ Святия Синодъ, Графа Протасова; прѣдставихъ се такожде и на министритѣ, отъ които съ министра на просвѣщението княза Шихматовъ-Ширинскійи помощника му Нарова, влѣзохме въ пó-сърдечни сношения. Единъ день, като се разговаряхме съ професора Николая Над ѣждиназа българскитѣ църковни нужди, прѣдстави ми се случай да му спомѣна за моето курсово съчинение, отъ което, по негово желание, му дадохъ единъ прѣписъ. Онъ като го прочете, каза ми: „Это для насъ совершенно новое“.

При една отъ срѣщитѣ ми съ оберъ-прокурора Протасова, говорихме на дълго за Александра Екзарха и относително отпускаемитѣ за училище въ Българско десеть хиляди рубли, които, рѣши се, да се задържатъ за бѫдѫщи нужди.

Въ това врѣме бѣше дошелъ въ Петерсбургъ Черногорский князъ Даниилъ, за да се признае отъ Императорский кабинетъ въ мирското звание за князъ Черногорский, на мѣстото на прѣдшественницитѣ си владици — архиреи. Азъ не се забавихъ да отида да се вида и съ него. Въ близкитѣ си, съ него и съ свитата му, разговори, ми се прѣдложи, съгласно съ Императорскийтъ кабинетъ, да се рѫкоположа, още въ С.-Петерсбургъ, за черногорски митрополитъ и наедно съ княза, да отида въ Черна-Гора. На това, азъ, като му поблагодарихъ за неговото къмъ мене внимание и за високото благоволение на Императорскийтъ кабинетъ, трѣбваше явно да открия моето сърдечно чувство къмъ своята Зографска обитель и къмъ своя български народъ и да се откажа отъ прѣдлагаемата ми честь. И така, азъ рѣшително отказахъ подъ прѣдлогъ,

[ 31 ]

че Зографский монастяръ ме е воспитувалъ, слѣдователно била би голѣма неблагодарность отъ моя страна, безъ неговото благословение, да встѫпя въ това служение; затова прѣдложилъ първо да ида да взема братското благословение на монастиря, слѣдъ което да поема новата служба.

По тоя начинъ азъ избѣгнахъ да дамъ князу Даниилу какво и да е обѣщание.

Въ врѣме на нахождението ми въ Петербургъ, заедно съ кончивший Университетский курсъ Константина Димит. Петковича Велешкий Башиноселецъ, изложихме, въ своитѣ докладни записки къмъ Азиятский Департаментъи къмъ Министра на Просвѣщението, княза Шахматовъ-Ширинскаго, въ какво бѣдственно положение ся намѣрватъ Македонскитѣ българе въ Турция, до които русскитѣ благодѣяния не могатъ да дойдатъ, по причина на мѣстната отдалеченость, и че жителитѣ ограбватъ се и убиватъ се отъ проходящитѣ войници и необузданнитѣ албанци. Често на синодалнитѣ архиереи, а особенно на покойний Архиепископъ Григорий Казанскій прѣдставявахъ лошовото поведение на патриаршескитѣ гърцки Архиереи спрямо българитѣ. Еднажъ, въ разговора ни съ послѣднийтъ прѣдобъръ Архиерей, зададохъ му слѣдующий въпросъ:

— „Нельзя ли снестися съ Цариградскою церковію и устроить, что бы въ Патриаршескомъ Синодѣ, подъ предсѣдателствомъ почитаемаго Вселенскаго Патриарха засѣдавалъ единъ членъ и отъ россійской церкови, какъ и отъ сербской, ромынской, еладской и съ стороны болгарскаго народа Архиепископъ Болгарскій и что бы отъ тамъ для всѣхъ частнихъ церквей произходили главныя разпоряженія, согласно съ церковными правилами. И тогда именно патриархъ Константинопольскый былъ бы вселенскимъ Патриархомъ всей Православной Вселенской Церкви, выбираемый изъ засѣдающихъ въ томъ синодѣ членовъ, безъ различія народности.“

На това този святи иерархъ ми отговори:

— „Это не можетъ быть, по самому государственному у насъ и въ Турціи при иновѣрномъ государствѣ устройству.“

Азъ на това му казахъ: — Хорошо; но если это не возможно, то, по-крайней мѣрѣ свят. російскій синодъ имѣлъ бы совѣщателный голосъ въ Патриаршескомъ Синодѣ для такихъ церковнихъ прѣдметовъ, которые требуть общее благо православной церкви.“

Добриятъ пастиръ на това добави:

— „Прѣдоставимъ это благому Промислу Божіему, мы должны молить его, да устроитъ Онъ, какъ Ему угодно.“

Съ това и се свърши нашия разговоръ по прѣдмѣта.

По мое прошение къмъ Азиятский Департаментъ, послѣдний както и Св. Синодъ и Митрополита, ми отпуснаха пособие за до Св. Гора и азъ на 9-ий иуния, 1852 година, трѣбваше да оставя Петербургъ. По това врѣме единъ благодетель ми подари една порядочна библиотека, около 3000 тома книги съ различно съдържание, които трѣбваше да отправя въ Одесса по пощата и които добрийтъ пощовъ директоръ, покойний Пироговъ, прие и ги отпрати въ Одесса, а отъ тамъ въ Цариградъ. На 9-ий юния оставихъ С.-Петербургъ и търгнахъ за Варшава.

Въ Варшава се опознахъ съ нѣкои полски и русски учени и военни, разгледахъ Варшавскитѣ замѣчателни мѣста и Варшавската крѣпость. Слѣдъ това се отправихъ, по желѣзница, въ Бряцславъ, да видя, споредъ името му, ще найда ли нѣщо словенско. Като пристигнахъ тазіъ, убѣдихъ се, че само името на града е словенско, а жителитѣ му сѫ понемчени. Посѣтихъ замѣчателнитѣ нѣща въ градътъ, като: памятници, костели (църкви) и учебни завѣдения и се отправихъ къмъ Берлинъ, Лайпцигъ и пр. Видѣхъ, обаче, че отъ пособието

[ 32 ]

Петерсбургско мало ми оставаше и неще имамъ възможность да направя цѣлото проектирано пѫтешествие, та се върнахъ въ Прага. Въ Прага пристигнахъ въ недѣленъ день, въ първата половина на мѣсецъ юлий, когато всичкитѣ жители на градътъ бързаха да излѣзатъ вънка отъ градътъ, кой въ частни, кой въ публичната градина. На открито небе имаше театрално народно увеселение, съ очарователенъ балетъ въ чисто народна носия, като арнаутско хоро. Въ Прага поживѣхъ до десетина дни, въ хотелъ Вайсе-вольфъ. Тука найдохъ най-искрененъ братски приемъ отъ знаменититѣ стари слависти: Шафарика(Іозефъ), Ханка, Шумавскій, Палацкійи други учени и знаменити личности. Въ продължешіе на прѣбиванието ми тукъ разгледахъ университета и рѣдкоститѣ му, по всичкитѣ клонове на науката, такожде и богатата библиотека, отъ която сѫ се ползували и се ползуватъ ученнѣйши мѫже. Не оставихъ да посѣтя и да разгледамъ сѫщо и храмоветѣ и монастирьтъ, въ които испитателний огънь на папската иезуитска инквизиция, е далъ много мѫченици; по-вече отъ врѣмето си, обаче, прѣкарвахъ въ „Славенската бѣседа“, гдѣто всѣки свободно изражаваше своитѣ мисли и намѣрения отъ нѣмското притѣснение. Тукъ азъ найдохъ и мѣсто, и человѣци, да открия плановетѣ си на учащитѣ се български младежи. Добрийтъ професоръ Ханка, ми услужи да идемъ въ храмътъ на Чудотворца Св. Николая, който е сега русска православна църква. Ние дваминката отидохме въ тоя храмъ, гдѣто видѣхъ совсѣмъ различенъ вкусъ отъ старитѣ храмове; особенно ми обърна вниманието направенитѣ по стълбоветѣ отъ ипсо изображения на Василия Великій, Григорій Богослова, Иоанна Златоустаго и Григорій Двоеслова. Господинъ Ханка се обърна къмъ мене тука съ словата:

— „Отецъ Наѳанаилъ“! „Видите ли эти изображенія этихъ величайшихъ мудрецовъ міра, жалко что на нихъ наложили папскія тіари, желалъ быхъ я удостоить ся видѣть въ этомъ храмѣ что бы совершались ихъ Божественнія литургіи на Кирило-Меѳодіевскимъ языкѣ. Изъ Македоніи чрѣзъ Болгарію Кирилъ и Меѳодій принесли въ эти мѣста писмена и христіанскую вѣру, и потомство наше будеть ожидать, чтобъ опять отъ тудува получило оно ихъ писменность и вѣру и все то, что потерялось насиліемъ западной церкви. Трудитесь передать ихъ намъ.“

Като разгледахъ учебнитѣ завѣдения, храмове и монастири и като се опознахъ, съ ученото съсловие и съ духовното, и особенно съ живущитѣ въ именуемийтъ Гетсимански монастиръ, гдѣто братството ми оказа славенски приемъ и угощение, начнахъ да се прибирамъ за къмъ Виена. Прѣди да тръгна, за дългъ считахъ да се видя за послѣденъ пѫть съ знаменитий старецъ, слависта Іозефа Шафарика, у когото, при първата ни срѣща, азъ му четохъ моята академическа дисертация за независимость на Българский Охридский Архиепискомъ въ древни вр ѣмена. Маститий старецъ, труженникъ на попрището по словенската литература, ми поиска, или прѣписъ, или перилипсисъ, защото и онъ писалъ за Юстинианово Архиепискоиство, но заключавалъ, че заедно съ смъртьта Юстинианова изчезнало и архиепископството, а сѫществуванието му до 1767 година за него било нѣщо ново. Като бѣхъ вече на пѫть, азъ на скора рѫка му оставихъ само едно извлѣчеаие отъ дисертацията си и му казахъ „с’Богомъ“.

При тръгванието ми изъ Прага, всичкитѣ ми прѣводи съ духовнаго содержания, като: „пространнийтъ Катихизисъ“ отъ Митроп. Московскаго Филарета, „Писмо отъ Българина къ приятелю Гръку“, „Кратко извлѣчение за християнскитѣ длъжности“, „Указание пути въ царство небесное“, една глава изъ книгата „домашно общество“ и пр. — всичкитѣ тия прѣводи, както и пари за напечатванието имъ, оставихъ у професора Шумавскаго, за да се печататъ подъ нагледъ учащаго се въ университета покойнаго Ивана Василиевича

[ 33 ]

Шопова, съ когото пó-прѣди бѣхме сьставили единъ каталогъ: колко книги има печатани на български язикъ до това врѣме. Азъ разпоредихъ щото като се напечататъ казанитѣ прѣводи, да се распръснатъ между турско-българското население безплатно, а отъ „писмо отъ Българина къ приятелю Гръку“ да се изпроводятъ такожде по нѣколю екземпляра по всичкитѣ европейски университети.

Като наредихъ всичко това, взехъ на заемъ 20 фиорина отъ Ив. Т. Шоповъ и тръгнахъ за Виена, гдѣто ме чакаше К. Д. Петковичьи гдѣто пристигнахъ въ първата половина на мѣсенъ юлий. Тука найдохъ Драгана Цанкова, Николча Поповъи други юноши, които бѣха съ мене въ Одесса и въ Киевъ. Паритѣ за пó-нататъшния пѫть не ми ствгяаха, та взехъ отъ Д. Цанкова повече отъ 200 фиорина. На сѫщия азъ пъкъ бѣхъ далъ пѫтни разноски, когато го проводихъ отъ Киевъ, прѣзъ битностьта ми тамъ, да открие срьбско-българско училище въ Галацъ. Въ Виева се опознахъ съ проживающитѣ български търговци отъ България и Македония. Тукъ забѣлѣжвамъ, че намѣрихъ въ нихъ съгласие и единомислие къмъ една и иста цѣль на дѣйствията за достигане потрѣбнийтъ народний успѣхъ.

Съ Петковича и Цанкова ся съгласихме, щото азъ да тръгна прѣзъ Влашко, Молдавско, Бассарабия и Одесса, Петковичь — прѣзъ Венеция и Гръчко (Атина), а Цанковъ — по Дунава, съ типография, че да се събереме въ Цариградъ, гдѣто да отвориме типография и да издаваме, за пръвъ пѫть, вѣстникъ “Матица Българска“ и годишний календарь. Въ Вѣна азъ се срѣщнахъ, между другитѣ знаменитости, съ професора Миклошича, съ когото, за нѣкои български рѣчи, помѣстени въ негова словарь, имахме разговори; сѫщо не опустихъ изъ видъ да посѣтя и Старо Сьрбскаго Пѣснонисца Караджича.

Съ Петковича наедно потеглихме къмъ Пеща, гдѣто се повидохме съ Македонскитѣ търговци, посѣтихме и се омихме въ Карлъсбадската минерална къпалня, въ славнийтъ, въ Българскитѣ пѣсни, Будимъ-градъ.

Въ Пеща се опознахъ съ Македонския влахъ — търговеца, именуемъ Дунка. Този благочестивъ богаташъ, любитель на родното си слово, ме покани на обѣдъ, да му чета по влашки „Отче нашъ“ (Татълъ яостру) и да му благословя трапезата на сѫщия язикъ: „Христосе Думнезеуле благословеще (бинекувинтяза) мънкаре ши беутура робилоръ тъй, тотдеуна акумъ ши пуруре, ши ънъ вечи вечилоръ. Аминъ“. Забѣлѣжихъ, че всичката му фамилия изслуша тѣзи молитви съ неописуемо благоговѣние и лице свѣтло и радостно. Послѣ това угощение, на другиятъ день, оставихме Пеща и тръгнахме отъ тамъ за Новий Садъ, гдѣто, ако и въ развалини да бѣше още градътъ отъ унгарската война, но найдохме славянизмъ, подобенъ на Пражский и избликъ на народно чувство — нѣщо, което и желаехме да видиме. Като посѣтихме и крѣпостьта Петервардеинъ, на 18 юлий пристигнахме въ Карловецъ. Съ Петковича рѣшихме да ся позабавиме тука, за да разгледаме столицата на Карловецкийтъ патриархъ, както и всички Фрушки монастири, които бѣха на брой двадесеть. Съ тая мисъль и намѣрение ний се явихме при патриаршескийтъ намѣстникъ архимандритъ, (онъ родомъ и язикомъ бѣше чистъ българинъ изъ Видинско) и Семинарскийтъ ректоръ, и както духовнитѣ, така и мирскитѣ по-знаменити личности, съ искренность ни приеха, и ни дадоха всички улеснения за да можемъ да видимъ всичкитѣ Карловацки пó-забѣлѣжителни нѣща. И така, на деньтъ на пророка Илия, влѣзохме въ пърква, слушахме Божественната литургия въ близулежащий до града Илийнский монастирь, гдѣто настоятельтъ, Семинарский ректоръ, ни прие много любезно, и съ другитѣ посѣтители ни удържа на приготвената трапеза. Отъ тамъ вечь съ редъ начнахме да обхождаме двадесетьтѣ монастири въ Фрушката гора. Въ всичкитѣ настоятелитѣ, съ малочисленното си братство, ни приемаха съ тази простосърдечна искренность, гостоприемство и откровенность, която е свойственна само на едно чисто

[ 34 ]

славянско сърдце и душа. Они съ радость ни отваряха манастирскитѣ библиотеки и документи, писменнитѣ превилегии отъ Австрийскитѣ императори, драгоцѣннитѣ църковни подаръци отъ Русский народъ и Русскитѣ императорски фамилии и съ готовность ни указваха интереснитѣ, въ старитѣ рѫкописи, бѣлѣжки, за да ги впишемъ въ своитѣ памятни книжки. ¹¹ 

Помня, че въ единъ отъ тѣзи монастири видѣхме въ църквата единъ сандъкъ, въ който бѣха останкитѣ, съ нагрѫдний кръстъ и други знакове на послѣдний сръбски царь Лазаръ, въ другъ единъ найдохме Отца Варнава, стареца на извѣстнийтъ Стефанъ Ковачевичъ, който бѣше въ Цариградъ, при Българската църква, владика, въ 1853 год.

Като обиколихме тѣзи въ Фрушката гора монастири, върхнахме се въ Карловецъ, но понеже узнахме, че на супротивъ Карловецъ, оттатъкъ Дунава, въ Банатъ, има Православенъ монастирь, отидохме и тамъ, гдѣто сѫщо бѣхме посрѣтнати съ радостното привѣтствие: “добро сте дошли, добри гости“. Узнахме, че този монастиръ много е пострадалъ отъ Маджаритѣ, въ 1848 година, което показуваха и новитѣ му построения. Монастирскиятъ настоятель ми казуваше, че въ този монастиръ билъ погребенъ извѣстниятъ Доситей Райчь, но че Маджаритѣ, въ 1848 година, отъ, ненависть къмъ славянството, изрили коститѣ му, изгорили ги на пепель и ги расхвърлили.

Като разгледувахме библиотеката, намѣрихме на една книга „Триодъ“, на най-крайнийтъ, послѣдний бѣлъ листъ, написано слѣднето: “во вр ѣмето на Султанъ Селима много робство и убийство на Християнитѣ биде въ Пловдивско, не се знае да лы остана тамо душа жива, ние нѣколко фамилии тука побѣгнахме. Азъ попъ Василий отъ Бачковский Монастиръ писахъ“. Това бѣше съ чисто български букви и на чисто българско нарѣчие написано.

Всичкитѣ църковни одѣжди и църковната утварь е била сѫщо разграбена отъ Маджаритѣ, обаче, ние видѣхме, че всичко това, и отъ више, бѣше набавено отъ Руската Императорска фамилия и отъ други руски христолюбиви дарователи.

Като разгледахме интереснитѣ по-стари рѫкописи, колко се найдоха, подиръ унгарскийтъ прѣвратъ, ний се върнахме въ Карловецъ, сбрахме си всичко за въ пѫть, и прѣзъ Землинъ, дойдохме въ Бѣлградъ Сръбский, до по блискитѣ и съсѣднитѣ свои братя — Сърбитѣ. Тука пристигнахме въ 1-ий день на мѣсецъ Августъ. Въ Бѣлградъ намѣрихме ученици и проживающи отъ България и Македония, както и нѣкои отъ учителитѣ, които учеха по-напрѣдъ въ Киевъ и въ Москва. Но тука, ако и да се видѣхме съ всичкитѣ познайници и макарь и да посѣтихме доста високодлъжностни духовни и мирски лица, обаче не найдохме оная искренность и братско съчувствие, което срѣщнахме другадѣ въ Сърбия и въ другитѣ славенски народности, подъ Австрийско владѣние.

Като видѣхме тука, че добрата нравственность почти совершенно е испъдена отъ живущето тука человѣчество, и като не найдохме нѣщо, което да заслужава особенно внимание, то останахме тука само 4 деня. На 5-ий Августъ се върнахме въ Землинъ, а на 6-ий, като отдѣлихъ едно скудно количество за пѫтни разноски на моя другаринъ Бащиноселецъ Константинъ Димитриевичъ Петковичь, го изпроводихъ на парахода да посѣти тогава съживявающий се Загребъ и прѣзъ Венеция, да отиде въ Гръчко (Атина), каквото се каза по горѣ, за да види и разузнае що говорятъ и мислятъ Гърцитѣ, въобще за Българитѣ, слѣдъ което да се срѣщнеме въ Цариградъ. Азъ пъкъ тръгнахъ по Дунавъ за Влашко, за да се опозная лично съ Българетѣ и да изпълня нѣкои поручения отъ Петерсбургский Азиятски Департаментъ. На 14-ий ав-

[ 35 ]

густъ, на заходъ слънце, пристигнахъ въ Гюргево, гдѣто се видѣхъ съ познатитѣ си и съ Гюргиевскитѣ жители Българи, размѣнихме си мисли по духовното ни освобождение отъ фанариотското духовенство и избавлението ни отъ Турското иго; въ това исто врѣме като посѣтихъ въ Букурещъ родолюбцитѣ Българе — Мустакови, Бакалоглуи други и като имъ съобщихъ цѣлъта на моето пѫтешествие и по-отблизо се опознахме за дѣйствията, относително народното ни дѣло, се повърнахъ пакъ въ Гюргево и взехъ пѫтя по Дунава за Браила.

Тука пристигнахъ на 27-ий августъ и бидохъ посрѣстнатъ на пристанището отъ истиннитѣ дѣятели за Българский напрѣдъкъ: Доктора Салеминский, Милановичъ, братия Чобанови, Поповичии други Отечестволюбци. Тукъ найдохъ живо съучастие и съчувствие за веичко, което носѣхъ въ умътъ си и въображението си заради ползата и напрѣдъкътъ народний, още повече, че още въ Петербургъ ме увѣриха компетентни хора за война съ Турция.

На 30 августъ пристигнахъ въ Галацъ. Тамъ, съ достопаметнийтъ Архимандритъ Максимъ, отъ Тръновский Прѣображенский монастиръ, провѣдохъ нѣколко дневно врѣме въ работа за българското избавление отъ фанариотското духовенство и турското робство, въобще за бѫдѫщностьта на народа ни и за срѣдствата, за достижение и осѫществене на нашитѣ прѣдприятия. Разсѫждавахме тоже какъ да се подкрѣпи малката българска въ Галацъ школица, която биде основана въ 1849 година, при църквата „Св. Димитрия“, гдѣто се извършваше Богуслужението по славянски църковни книги, прѣзъ учителствуванието въ нея на Драгана Цанкова. Искахме да я уредимъ така, че за въ бѫдеще да може да служи за примѣръ и побуждение за основането български училища измежду българското население въ Влашко. Азъ и Архимадрита Максима съвѣтвахме галацкитѣ българи да не изпущатъ изъ видъ своето самообразование, като жертвуватъ за издрьжката на училището и като се стараятъ да си направятъ и своя, българска, църква.

Понеже бѣше нуждно да пиша въ Петербургъ и да чакамъ отъ Св. Синодъ разрѣшение, за да помина прѣзъ Бессарабия за Одесса, то найдохъ за полезно и необходимо да чакамъ това въ близулежащий до градъ Яшь Добровецкий монастирь, който принадлежаше, както се вече знае, на Святогорската Зогравска обитель. Въ монастиря пристигнахъ на 17 септември, отъ гдѣто и отправихъ писмото си до Св. Руский Синодъ като едноврѣменно писахъ и камергеру царскаго двора Андрею Николаевичу Муравьевуда ходатайствува за сѫщата цѣль. Разрѣшението получихъ на 20 декември. Прѣзъ това врѣме азъ прочетохъ всичкитѣ монастирски рѫкописни книги и документи на старо-българско нарѣчие и каквото намирахъ потрѣбно отъ нихъ, забѣлѣжвахъ го въ памятната си книжка. Тука прѣведохъ отъ влашки на български житието на Преподобний Димитрий Бессарабский, на когото св. мощи цѣлокупни се намиратъ въ църквата С. Димитрий, при святата Букурещска митрополия.

Тукъ написахъ и единъ проектъ, като каква сума пари годишно може да се събира отъ всичкитѣ българи-единородци въ България и Македония най-мало помощъ: какъ и за какво събраната сума да се употрѣбява и отъ кого. Проекта написахъ въ три екземпляра, отъ които единъ изпратихъ въ Браила, Милановичу, другъ въ Одесса — Ст. Д. Тошковичу, а третия задържахъ за себе си. Като получихъ позволението на Св. Синодъ, слѣдъ отпразднувание Господскитѣ Христови праздници, на 15 януарий 1853 година, опростихъ се съ Добровецкото Зографско братство (монастиръ) и прѣзъ Скулянска Застава, влезнахъ въ рускитѣ прѣдѣли, и отидохъ въ Киприяновский монастиръ, принадлежащий сѫщо на Святогорската Зогравска обитель. Тукъ ме чакаше да ме види незабравимийтъ ми духовенъ отецъ, воспитатель и благодѣтель, Манассий, на смъртний одръ лежащъ.

Нѣколко писма отъ Зографската обитель ме чакаха сѫщо тукъ. Въ тѣхъ братството ме приглашаваше да отида непрѣменно въ монастиря, по монастирски работи. Обаче, азъ бѣхъ рѣшенъ твьрдо да не напущамъ благодѣтеля си, чието положение бѣше безнадѣждно и отчаяно. Обаче, слѣдъ нѣколко дни дѣдо Манасий ме привика и начна да ми говори: „азъ, чадо, да оздравея, не е възможно; азъ ще умра; по ти, понеже обительта те вика, иди, и Божията благодать ще бѫде всегда съ тебе.“

Съ слъзи на очитѣ си, трѣбваше да прѣклоня моята воля прѣдъ старцевата и тая на обителевото братство. И така, послѣ тридневното ми прѣбивание при одрътъ на изнемоглиятъ ми благодѣтель, се приготвихъ отново за пѫть.

Скръбната мисъль, че ще се раздѣля съ тоя благороденъ и отечестволюбивъ старецъ, измѫчваше душата ми. Онъ отъ отроческата ми още възрасть ме взе подъ неговата закрила, милѣеше винѫги за моето добро, жертвуваше всичко за моето възпитание, бащински се грижеше за моето усъвьршенствуване. Азъ потѫнахъ въ сълзи и синовно заридахъ, когато, при окончателната ни раздѣла съ него, той ме помоли да го подкрѣпя, за да се въздигне и почна своитѣ послѣдни къмъ мене наставления:

“Натанаиле, каза той съ немощенъ гласъ. Азъ, чадо, съмь те погружавалъ въ святата купель, при святото кръщение; отъ какъ те извадихъ изъ нея още, отъ тогазъ съмь те залюбилъ. Любовьта моя къмъ тебе никога не огасна; всѣкога азъ сьмь те любилъ повише отъ себе си; тъй ще те любя и до послѣдния си часъ; но и ти не забравяй тая любовь! Не забравяй че съмь те воспитувалъ още отъ малко дѣтенце и до сега, съ единственото горѣщо желание да бѫдешъ полезенъ, както на своята обитель, така и на своя народъ! Богъ, Божата Матерь, Св. Великомученика Георгия, да ти бѫдатъ покровители и защитници прѣзъ цѣлийтъ ти животъ и Ангелъ Хранителя да тя съпѫтствува, да управя твоя пѫть и да те наставя на всѣкое добро! Тръгвай съ Богомъ! И знай, че прѣдсмертната ми воля е ти да изпълнишъ моето завѣщание.“

При това отеческо благословение, полѣто съ нашитѣ сълзи, опростихъ се съ своя благодѣтель и воспитатель и на 15 февруарий тръгнахъ за Одесса.

Отъ Одесса съ събраната въ Петербургъ библиотека и покупени въ Одесса църковна утварь и други нѣща, пристигнахъ въ Цариградъ, въ това сѫщото врѣме, когато извънрѣдниятъ руски посланикъ Князь Меншиковъ, бѣше готовъ вече да обяви война на Турция.

Тука бѣха пристигнали вече и Петковичь и Цанковъ, както се бѣхме съгласили въ Виена.

Но, както казахъ, войната бѣ вече на избухване; вслѣдствие на това, нашето намѣрение за отваряне на печатница и издаване на вѣстникъ се осуети и всѣки трѣбваше да отиде на прѣдназначението си: Петковичь замина за Россия, въ Кишеневъ, въ военната дипломатическа канцелария, Цанковъ отиде въ Виена, а азъ въ Свята гора. За да мога да си прибера всичкитѣ вѣщи и отнеса въ Свята Гора, азъ попросихъ посолството да ме улесни. Князь Меншиковъ разрѣши, съ приказъ, на консула Езерова, да се разпореди за единъ воененъ кораблъ, който да ме закара въ Свята гора съ всичкитѣ ми вѣщи.

И така, на 11 априлий 1853 година, слѣдъ 15 годишно отсѫтствие, прибрахъ се въ своята Зогравска обитель и приехъ послушание да прѣподавамъ на младитѣ братя първоначалнитѣ науки: славянски и български граматики, църковна история, катихизисъ и др. подобни. Но не дълго врѣме останахъ на това послушание. Старий и немощний Игуменъ Иларионъубѣди братството да ме избератъ намѣстникъ-управитель, който, слѣдъ смьртьта му, да заеме неговото мѣсто. Жребийтъ падна върху мене. Ако и да се отказвахъ, по причина на младостьта и неопитностьта си отъ управлението монастирско,

[ 37 ]

но най-послѣ трѣбваше да покоря своята воля на тая на братството. На 29 августъ, сѫщата 1853 година, приехъ писменно утвърдено, съ подписитѣ отъ всичкото братство, игуменското намѣстничество и прѣемничество. Обаче и тука, макаръ и далеко отъ вънкашни общества, не можахъ пакъ да се укрия отъ едномислителитѣ си. На 21 априлия, 1853 година, Павелъ Громодовъ, другаринътъ на Георгий (Савва) Раковский, дойде въ Зографския монастирь, като на поклонение, но съ цѣль да вземе и моето мнѣние за прѣдначертаното освобождаване на народа отъ турский яремъ. Нагласяваше се щото восточна България и македонскитѣ българе да възстанатъ противъ турското правителство и да взематъ дѣятелно участие при прѣминуванието на руското воинство прѣзъ Дунава, още повече, че и X. Петъръ, съ гръчкитѣ востанници, щѣше да излѣзе отъ къмъ Тессалия. ¹² Слѣдъ дълго тайно помежду ни размишление найдохъ за потрѣбно да убѣдя Громодовада се върне въ Цариградъ. За да се не усѣти за какво е дошелъ, дадохме му да продаде въ Солунъ конетѣ, които нѣкои поклонници отъ Влашко бѣха подарили, и съ тия пари да си отиде. Онъ, на 20 юлия, пакъ дойде въ монастирътъ все съ сѫщата миссия, но се найде потрѣбно, пакъ тайно отъ братството, да размѣнимъ мисли само въ присѫтствието на игумена и прѣстарѣлаго, опитнаго, столѣтнаго старца Викентия. Като взехме подъ внимание забавностьта на русситѣ въ Влашко и бързото европейско приготовление за помощь на Турция, то рѣшихме, че всѣкое начинание за въстание отъ страна, въобще на българский народъ, ще бѫде пагубно и съсипателно. Въ това исто врѣме получихъ азъ тайно, съ нарочний человѣкъ, писмо отъ Цариградскийтъ ми кореспондентъ, че турското правителство тьрси Громодова по цѣлийтъ Цариградъ. По тая причина като му дадохме потрѣбнитѣ совѣти и наставления, снабдихме го съ пѫтни разноски и го убѣдихме да побърза и часъ по-скоро прѣзъ Цариградъ да отиде право въ Влашко, гдѣто да съставятъ български чети, които наедно съ русситѣ да идатъ и да дѣйствуватъ.

И така, Громодовъ изпратенъ биде съ тия съвѣти и наставления, които, както е вече извѣстно, се туриха въ дѣйствие. Азъ останахъ въ монастиря. Въ послѣдната половина на мѣсецъ априлий, 1854 година, гръчкитѣ востанници, подъ прѣдводителството на Кара Тоша, навлезнаха въ Свята Гора и свойтъ лагеръ поставиха близо до монастирьтъ ни, гдѣто е гробницата монастирска и на мѣстото нарицаемо „Иваница.“ Слѣдъ нѣколко дневна опочивка, събраха се и отидоха вънъ отъ прѣдѣлътъ святогорский, на мѣстото називаемо „Кумица“ близо до село Иерисофъ, гдѣто бѣше дошелъ и Солунский комендантъ паша, съ петь хиляди регуларна войска. Въ тая мѣстность стана сражение и востанницитѣ се разпръснаха слѣдъ което се събраха въ Корея, а турцитѣ, като ги гонеха, цѣлукупно навлезоха въ Свята Гора, рѣшени да разрушатъ всичкитѣ монастири. Като стигнаха монастиря Хилендаръ, получиха заповѣдь да не праватъ никакви пакости на монастиритѣ.

Слѣдъ нѣколко врѣме, отъ Атинското Правителство, по колективно рѣшение на Европейскитѣ държави, изпроводиха се кораби и събраха всичкитѣ востанници, съ нихнийтъ глава Чамовъ, а турската войска се врати назадъ въ Солунъ, като взе отъ обществото святогорско писменно задължение за мирность. Прѣзъ всичкото това врѣме азъ бѣхъ отъ страна на Зогравский Монастирь извънреденъ прѣдставитель въ това общество.

[ 38 ]

Понеже боятъ между Россия и Турция се начна непримиримо вече, а обительта имаше нужда да изпрати въ Молдова, въ Добровецкий Монастиръ извънреденъ свой строитель — називаемъ екзархъ, по дѣлата на недвижимитѣ и движимитѣ монастирски имущества, то азъ бѣхъ избранъ за такъвъ, като човѣкъ, който познава тия мѣста, особенно въ такива смътни врѣмена. Азъ трѣбваше хубаво да обмисля прѣзъ кѫдѣ и какъ да стигна до мънастиря, защото, поради войната, никакво пѫтешествие прѣзъ Цариградъ не се пропущаше, а и Цариградското патриаршество не разрѣшаваше.

На 20 юлия, 1854 година, братството монастирско ми молитствувà пѫтьтъ за въ Солунъ, гдѣто трѣбваше да си извада паспортъ за Виена (Бечь), прѣзъ Триесть. Въ Солунъ се бавихъ нѣколко дни, до гдѣто се снабдя съ паспортъ.

Отъ Солунъ на параходъ земахме обратний пѫть, къмъ Калипола, а отъ тамъ се опѫтихме за Триесть, гдѣто само два дни прѣседохъ; тукъ се опознахъ съ единъ отъ извѣстнитѣ търговци, съ фамилно име Обреновичъ; срѣщнахъ се такожде и съ други русофили. Цѣльта ми бѣше да узная какъ мисли Славянскийтъ народъ въ Австрия по русско-турската война и по общото положение, въ което се намираше европейската политика. Отъ всичкитѣ получихъ еднакъвъ отвѣтъ, а именно, че ако правителството Австрийско открито обяви война противъ Россия, то всичкото славянско население ще востане противъ правителството си. При това, още ме увѣриха, че има вечь готови до 100,000 души единомисленници за подобно дѣйствие — нѣщо, което и азъ още въ параходътъ позабѣлѣжихъ въ разговоритѣ, които водихме съ нѣкои херцеговинци, които се връщаха отъ Цариградъ.

На 11-ий августъ пристигнахъ въ Виена. На другиятъ день побързахъ и отидохъ въ полицията — да зема Австрийски, вмѣсто турскитѣ, паспорти. Още съ пристигането ми, отидохъ да се видя съ Руский Свещеникъ при посолската църква Отца Протоиерея Михаилъ Райча, съ когото бѣхъ познатъ още отъ 1852 година. Свещеникътъ като ме видѣ, срѣтна ме съ слѣдоющитѣ думи: „Мы искали Васъ по небѣ, а Вы на землѣ“, слѣдъ което начна да ме разпитува отъ кѫдѣ ида, за кѫдѣ отивамъ и за какво. Азъ му расказахъ всичко, а онъ обърна се къмъ мене и ми каза: „Я скажу князю (Горчакову), что Вы здѣсь, пожалуйте вы завтра. Я вамъ перескажу, что князь скажетъ о васъ“.

На утрѣшнийтъ день пакъ отидохъ; свещеникътъ ми съобщи, че князътъ изволилъ да ми прѣдложи да отида въ Черна Гора, съ дипломатически порѫчения и миссия отъ страна на руский кабинетъ. Като членъ на Святогорското Зографско братство и пратенъ отъ него на послушание, азъ не можехъ да оставя своеволно наложената ми работа и отговорихь, че трѣбва да се обърнатъ до Зографската обитель и отъ тамъ да ми се позволи да извьрша това. При тоя мой отговоръ, прѣдложи ми се, отъ страна на княза, да ида въ Молдова и, колкото е възможно, да поуредя монастирскитѣ тамъ имущества и дѣла, и прѣзъ Пететерсбургъ, да се повърна за Черна-Гора, въ чинъ Архимандритъ или Архиерей. Въ послѣднитѣ числа на мѣсецъ августъ, като ми се даде отъ посолството русски безсроченъ паспортъ: да влизамъ въ русски прѣдѣли и да излизамъ, и рекомандателни писма до главното военно дипломатическо правление, а именно до Г. Ковачевскаго, азъ тръгнахъ за Молдова, прѣзъ Галиция. Въ Лембергъ (Львовъ), обаче, подозрителнитѣ Австрийци, като ме виждаха че сьмь Иеромонахъ въ цивилно облекло, ме поканиха въ полицията, на испитание: за какво и защо отивамъ въ Молдова съ русский паспортъ. Азъ имъ отговорихъ както разбирахъ и тѣ ме освободиха, като ме оставиха въ хотела, подъ наблюдение на келнера. Сутриньта тръгнахъ и на 14 септемврий пристигнахъ въ Яшъ — Молдавската столица. Но понеже русскитѣ войски още на 10 септемврий бѣха пришли рѣка Прутъ, за въ Бессарабия, понеже и главната военна квартира бѣше се установила въ Кишеневъ и отъ друга страна, като видохъ, че монастирскитѣ дѣла бѣха въ голѣмо разстрой-

‐
[ 39 ]

ство и се искаше много и дълго врѣме за урѣжданието имъ, то рекомандателнитѣ писма, при свое отношение, прѣпратихъ въ Кишеневъ, въ главната военна квартира, а самъ останахъ въ Молдова, да турямъ въ редъ монастирскитѣ дѣла. Въ това послушание, азъ станахъ до 1857 година, януарий 10-ий.

Нека тука вспомнимъ и за уставъть на тайнийтъ революционенъ комитетъ противъ турското владичество. Отъ учащитѣ се въ Киевскитѣ духовни и граждански училища Българчета, мнозина между по-возрастнитѣ зеха участие въ Кримската русска война. Слѣдъ свършванието на войната и послѣ заключението мира, тѣзи доброволци бѣха се събрали вь Одееса и написали единъ уставъ на тайниятъ революционенъ комитетъ: единъ отъ тѣзи младежи, именно Димитрий Христовичь Тонджоровъ, отъ Самоковъ, който загина въ Баташкото востание, бѣше се явилъ съ този уставъ въ Браила и Галацъ, при родолюбивитѣ тамъ българи, а они го бѣха изпроводили къмъ мене въ монастирьтъ ми, находящъ се въ Яшката околия, съ единствена мисия да прѣгледамъ уставътъ и ако е за удобрѣние, да го удобря. Азъ направихъ това и като снабдихъ носительтъ му — Д. Тонджоровъ, съ зимни дрѣхи и съ нужднитѣ пѫтни разноски, отпратихъ го.

Въ 1856 година, подиръ сключването на Парижский договоръ, въ мѣсецитѣ септемврий и октомврий, Одесскитѣ Българе бѣха намислили да устроятъ, при содѣйствието на Княза Василъчиковаи Викторъ Рачинскаго, едно формално благотворително Българско настоятелство. За такова нѣщо азъ бѣхъ написалъ, каквото се каза по-горѣ, единъ проектъ още въ 1852 година, въ Добровецкий въ Молдава монастирь, подиръ врьщането ми отъ пѫтувавието по Словенскитѣ, въ Австрия, земли. Отъ този проектъ бѣхъ проводилъ единъ прѣписъ въ Браила, родолюбцу покойному Милановичу, а другъ въ Одесса — на родолюбеца, покойний Ст. Д. Тошковичъ, както вече спомѣнахъ. За съставяние уставътъ на това настоятелство много и различно се обмислювало, както ме увѣряваха пó-послѣ лично, а именно като какъ да се събира паричната сума, какъ да се съхранява и умножава и какъ и за какво лихвитѣ да се употрѣбляватъ. При тия размишления и разсѫждения, покойний Тошковичь си вспомнилъ за казаний проектъ и го прѣдставилъ князю Васильчикову, който, като го поразгледалъ, казалъ: „вотъ основаніе, на которомъ мы будемъ строить нашу постройку“. Князьтъ запиталъ за составителя на проекта, кой е и гдѣ се намира. Когато Тошковичь му казалъ че проекта е писанъ отъ единъ монахъ, кончивший учение въ Киевската Духовна Академия, който сега е въ Молдава, Васильчиковъ произнесълъ: „Ну мы на этомъ основаніи будемъ составлять уставъ, а этого монаха пригласимъ сюда, чтобъ онъ разсмотрѣлъ этотъ уставъ, и эсли одобритъ онъ его, то поднесу его на утверѫденіе Государю Императору. И желательно было бы исполненіе этого устава, что бы онъ билъ во главѣ“.

И така, собранието е възложило на Ст. Д. Тошковича да ми пише въ Молдава, за да ида въ Одесса, а Генералъ-Губернатора, Князъ Строгановъ, да прѣдпише на Сколенска Застава безпрѣпятственно да ме пропустне въ прѣдѣлитѣ русски — въ Одесса, ако и да имахъ азъ горѣказанийтъ паспортъ. Това приглашение азъ получихъ въ мѣсецъ ноемврий 1856 година. Случи се, че въ това врѣме ме повика и святата Зографска обитель да идѫ въ Свята гора и понеже трѣбваше да прѣдамъ монастирскитѣ смѣтки и управлението на други, пришедши отъ обителъта, братя, то се позабавихъ въ Молдава до мѣсецъ февруарий, новата 1857 година, така щото се явихъ въ Одесса чакъ въ послѣднитѣ числа на февруарий.

Князъ Васильчиковъ бѣше се отправилъ въ Москва, гдѣто и трѣбваше да получи уставътъ, когото азъ щѣхъ да прѣгледамъ. Щомъ дойдохъ въ Одесса, азъ се прѣдставихъ Високопрѣосвещенному Инокентию. Незабавно прѣгледахъ уставътъ и като поизмѣнихъ въ него нѣкоя и друга статия, биде изпратенъ въ Москва князю Васильчикову, за да го прѣдстави Императору на утвърѫдение.

[ 40 ]

Между това нѣкои отъ первенцитѣ и владиката ми прѣдложиха прилаганието на този уставъ подъ мое разпореждание; азъ, обаче, отъ това съвършенно се отказахъ, за да не спечеля недоволството на нѣкои личности, които явно се интересуваха отъ тоя въпросъ.

Въ това сѫщото врѣме владиката Инокентийми прѣдложи да взема настоятелството при Терапонтиевската църква, намѣрваща се въ прешедшата тогава въ Молдава часть отъ Бессарабия, което да служи като главенъ пунктъ за съобщение между Россия и прѣзъ-Дунавска България. Азъ, обаче, като прозрѣвахъ, че добритѣ, по тази замисъль, планове, не могатъ за дълго врѣме да се осѫществятъ, а отъ друга страна, като догаждахъ, че това ми се прѣдлага по настояванието на ония, които се интересуваха, за да сѫ всегдашни управители и разпоредители на упоменатото благотворително настоятелство, то прѣдпочетохъ да се откажа и отъ първото и отъ второто прѣдложение, подъ прѣдлогъ, че непрѣменно трѣбва да отида въ своята Святогорска обитель да прѣдамъ смѣткитѣ си по именията, приходитѣ и расходитѣ на бившиятъ, подъ мое вѣдомство, монастиръ въ Молдава.

Слѣдъ това извинение, азъ получихъ соизволение отъ прѣосвещеннаго Иннокентия да тръгна за Свята гора. При послѣдното ми видѣние съ него, онъ ми поручи да му опиша въ какво положение се нахожда Цариградското посолство спрямо българитѣ и спроти возникшийтъ български іерархически въпросъ, като при това този архипастиръ притури:

“Скажи болгарамъ пусть просятъ не архіепископа, а патриарха“. Като приститнахъ въ Цариградъ, се установихъ на квартира близу до русското посолство, гдѣто всѣкога квартируваха прѣходящитѣ русски чиновници. Тогава посланникъ бѣше князъ, сега покойникъ, Лобановъ, първий драгоманинъ Аргиропуло, гръкъ, а консулъ — Бизани, италиянецъ, папищашъ. Въ това истото врѣме бѣше дошелъ отъ Пловдивъ въ Цариградъ и Найденъ Геровъ, съ когото имахъ случай да се вида,

Като поживѣхъ тукъ повече отъ 15 дни, узнахъ, че заради българетѣ бѣше непристѫпенъ входътъ въ руското посолство, по причина че бѣха оттласквани отъ страна на главнийтъ драгоманинъ-гръкъ, и понеже консулството трѣбваше да приподпише рускийтъ ми паспортъ, азъ лично изпитахъ поведението на тоя човѣкъ; консулътъ Бизани сѫщо злобно се отнасяше спрямо Божигробскитѣ поклонници-руси и въобще съ всичкитѣ православни. Това всичко азъ написахъ и съобщихъ прѣосвещенному Инокентию. Отъ това писмо, както ме увѣряваха послѣ нѣкои си, прѣосвѣщенний Инокентий отправилъ въ прѣписъ при свое отношение, Государю Императору, а оригиналътъ врѫчилъ на Николая Христофоровича Палаузова; Н. Палаузовъ самъ лично ми каза това въ 1858 г., въ Одесса. Подиръ това писмо, не помня колко врѣме се мина, и бидоха уволнени, както Аргиропуло, така и Бизани.

Нека прибавя и това, че до като бѣхъ въ Одесса, прѣосвещенний Инокентий пожела да види моето курсово сочинение за българский архиепископъ въ древни врѣмена, отъ което азъ имахъ у себе прѣписъ и му го дадохъ. Негово прѣосвещенство по тоя поводъ ми направи двѣ бѣлѣжки: 1) въ прѣдисловието се казуваше: „въ подчиненіи Цариградскому Патриарху, а онъ притури: „нѣтъ, не въ подчиненіи, а въ порабощеніи, и 2) при окончанието на това сочинение не бѣше означено именно до коя годинаохридското автокефално архиепископство е сѫществувало. Бѣлѣжката на Негово прѣосвещенство бѣше слѣднята: “желателно знать въ какомъ году кончилися независимость охридскаго архиепископа.“ Послѣднята забѣлѣжка негова азъ изпълнихъ. При българската на Фенеръ църква, слѣдъ Стефана Ковачевича, бѣше владика именуемий Григорий, който послѣ почина въ влашко, въ градъ Бузеу, и който бѣше сродникъ на Вугуриди. Азъ ходихъ у този владика и като разгледувахъ книгитѣ му гръцки, попаднахъ на историята на цариградскитѣ епископи

[ 41 ]

(патриарси), въ 2 тома. Прѣвръщахъ листятѣ на вторийтъ томъ и попаднахъ на 1767 година когато е билъ патриархъ Самуилъ, както и че онъ, въ тази година, пропитъ съ фанариотска злоба, уничтожилъ е Охридската архиепископска независимость и е подчинилъ архиепископията цариградскому патриарху.

Въ горѣказаното писмо съобщихъ и това В. прѣосвещенному Иннокентию, истинному доброжелателю на православната църква и на българския народъ.

Това като свършихъ въ Цариградъ, отправихъ се за своята зографска обитель.

Прѣзъ мѣсецъ май пристигна въ Свята-гора първий руский параходъ на руското параходство, въ Срѣдиземното море, послѣ кримската воина, съ военни и придворни чиновници, между които бѣха флигелъ адютантъ императора Александра Аделбергъ, адютанта великаго княза Константина Николаевичаи други, отъ които попечительтъ на одескийтъ учебенъ окрѫгъ, старий професоръ въ лицея, по име Николай Мурзаковичъдойде въ Зографский монастиръ и ми донесе писмо отъ Ст. Д. Тошковичъ, като отъ страна на Аделберга и адютанта Константина Николаевича ме пригласи да отида при нихъ, на руский свято-пантелеймонски монастирь. Като стигнахъ на парахода, слѣдъ обикновенний руски приемъ, ми прѣдложиха да отида въ Иерусалимъ и да распореждамъ по въздиганието тамъ на руски монастирь и училище за проживающитѣ и приходящитѣ на поклонение православни руски и въобще православни и отъ други славянски народности. Видѣйки че съ това ще се отдалеча отъ българский народъ, просихъ ги ако е възможно, да ми се даде каква да е служба между българското население, при нѣкой консулъ, само съ една дневна прѣхрана и облѣкло, което бихъ прѣдпочелъ, нежели да отида толкова далечъ. Като ми обѣщаха, че ще прѣдставятъ моето желание на своя кабинеть, руситѣ се отправиха къмъ Франция, за да порѫчватъ строение на параходи, а азъ си останахъ въ обительта си, безъ да явя това на монастирското братство. Тъй като въ продължение на нѣколко мѣсеца не получихъ извѣстие на моето прѣдложение, и тъй като братството найде за нуждно пакъ да ида въ Молдава, въ Добровецкий монастиръ, сега вече за постояненъ тамошенъ игуменъ и управитель на имѣнията, то обительта покани находящаго ся на покой владика Вениамина Варненскаго, родомъ българинъ, и на 25 августъ ме произведе заочно въ архимандритъ, безъ всѣкое извѣстие отъ страна на патриарха. Затова нѣщо на 27 августъ отъ патриарха Кирилаполучихъ патриаршеско писмо и дипломъ, въ които ме именуваше архимандритъ на вселенский патриаршеский прѣстолъ, безъ да ме знае или лично да ме е видѣлъ съ прѣдпочтение прѣдъ другитѣ архимандрити, безъ съмнѣние само да мълча по църковния въпросъ ....

Съ тази духовна степень се опростихъ съ монастирското братство и тръгнахъ. Щомъ пристигнахъ въ Цариградъ, се явихъ лично на негово свиятейшество патриарха Кирилаи на въпросътъ неговъ, като му казахъ: ὁ Μαϑὴτὴς σου παναγιὼτατε, ученикътъ ви, Ваше Високо прѣосвѣщенство, нѣмаше друго освѣнъ: καλῶς ἤλϑατε ὁρίστε καϑήσατε, ϕέρε τσιμποῦκι καὶ καϕε послѣ обикновенното почествуване и рѫкоцѣлуване ми се врѫчиха монастирскитѣ писма утвърдени отъ него и се върнахъ въ квартирата си, въ святогорский метохъ.

Въ това врѣме пристигна и Драганъ Цанковъ, отъ Виена, съ типография. Но сиромашкийтъ Д. Цанковъ нѣмаше да заплати на парахода за прѣвоза на типографията, та трѣбаше да го улесня и му дадохъ 12 полуимпериала, които ми изплати съ печатане прѣведеното отъ мене „Житие на св. Димитрий Бесарабский,“ на когото цѣлокупнитѣ мощи почиватъ въ Букурещъ, въ митрополитската църква, както казахъ и по-горѣ. Въ това врѣме въ Цариградъ бѣше и Найденъ Геровъ. За да се печати въ типографията

[ 42 ]

едно периодическо списание, потрѣбно бѣше да се направи едно разпрѣдѣление на материалитѣ по отдѣли. За тая цѣль се събрахме: Цанковъ, Геровъи азъи направихме това подразделение у покойнийтъ Гавриилъ Моравеновъ. Веднага слѣдъ това начнаха да се издаватъ Българскит ѣ книжници, подъ редакцията Димитрия Мутева. Като уредихме тая работа, азъ заминахъ за Молдава.

Пристигнахъ въ Галацъ и съ достопамятнийтъ Архимандритъ Максимъ, подъ мое прѣдседателство, наредихме, прошнуровахме Кондика, за записувание членове-спомагателни между галацкитѣ българи за поддържание училището при църквата св. Димитрия, отворено още въ 1849 година, отъ Драгана Цанкова. За мень не бѣха сѫщо чужди и браилското българско училище, а особенно болградската гимназия, за сѫществуванието и успѣха на които сьмъ употрѣбявалъ всички възможни жертви, срѣдства и ходатайства прѣзъ ромѫнското правителство. Въ срѣщитѣ, които имахъ съ по-събуденитѣ българи, мень ми направи впечатление факта, че тѣ бѣха огрижени, замислени, нѣкакъ си омърлушени и сломени. Азъ се заинтересовахъ да узная причината на това. Нѣкои отъ тѣхъ ми изтъкнаха слѣднитѣ обстоятелства: „имаше по прѣди, казваха тѣ, единъ руски консулъ страшенъ българо-ненавистникъ, арменецъ; сега се научаваме, че пакъ го пращатъ въ Галацъ за такъвъ“. И дѣйствително, като отидохъ въ консулството да си завѣря рускийтъ паспортъ, видѣхъ, че се готвѣха да му прѣдадатъ консулскитѣ дѣла; а досегашний консулъ, искреннийтъ приятель на Евлогия Геогргиевъ — Ал. Романенко, се мѣстеше въ Исмаилъ.

Като си подписахъ паспортътъ, тръгнахъ за назначението си въ Добровецкий монастиръ.

Нека тука се обърна къмъ 1857 година, когато бѣхъ въ Цариградъ, на квартира срѣщу руското посолство и отбѣлѣжа единъ фактъ, който ми направи тогава силно впечатление. Понеже бѣха велики пости, азъ обѣдвахъ самъ на салончето, прѣзъ което минаваха и другитѣ квартиранти отъ и за стаитѣ си. При мень доближиха единъ господинъ съ съпругата си и, като се поклониха, пожелаха ми приятенъ апетитъ, слѣдъ което г-жата продължи: — „А що, батюшка, у васъ постное? — „Да, судариня, постное, а у васъ на святой Русси развѣ нѣтъ поста“, отговорихъ азъ. „Мы не греческаго вѣроисповѣданіе; мой мужъ армянецъ — протестанскаго вѣроисповѣданіе“. — „Куда отправляетесь?“ — запитахъ азъ. — „Мой мужь назначенъ консуломъ въ Бейрутѣ, а теперь здѣсь крутятъ насъ, то въ Бейрутѣ говорятъ, то въ Варнѣ, и ми не знаемъ что дѣлать“.

Ничего, судариня, или то, или другое, все таки не останетесь безъ мѣста. Азъ отбѣлѣзахъ тоя разговоръ въ памятната си книжка, като записахъ и датата и си заминахъ за Свята-гора.

Като се върнахъ въ Молдова, въ Добровецкий монастиръ, написахъ едно дълго писмо въ Азиятский Департаментъ въ което подробно прѣдадохъ горния разговоръ, като при това прибавихъ още и слѣдующето:

,,Воздыгающіе подъ гнетомъ турецкаго владичества православные жители востока ожидаютъ отъ Россіи православнихъ и одиновѣрнихъ защитниковъ вѣры и православнія, а Россія посилаетъ противниковъ православію: папищашъ, протестантовъ и подобныхъ имъ. По этому то и въ Влахіи и въ Молдавіи и вездѣ на востокѣ русскіе не имѣютъ никакихъ успѣховъ, ни въ политически, ни въ религиозномъ отношенія. Освобождаютъ русскіе Молдовлахію, Сербію, Грецію, и вмѣсто признательности, видеть къ себѣ ненависть, укоры и не добрые отзыви. Отъ чего, отъ того, что народи видятъ у себя душею не рускихъ, а противниковъ своихъ.

И теперъ посылаетъ въ Бейрутѣ консула Арменца протестантина, что бы довершитъ не доконченное въ Сиріи, и въ другихъ тамъ мѣстахъ. Нѣть,

[ 43 ]

не то трѣбуется, а пошли русскаго душею и вѣрою.“ Въ писмото си азъ означихъ по именно въ кои градове на балканский полустровъ между българското население да се испратятъ консули — Русси. Не се мина много и моето желание биде изпълнено: изъ турско всичкитѣ иновѣрни консули бидоха повикани назадъ и на всѣкадѣ се испратиха консули Русси православни; само Гирсъ, зетътъ на Горчакова, биде прѣмѣстенъ отъ Букурещъ въ Александрия: това му бѣше, и нему, послѣдно консулство.

Като дойдохъ въ Добровецкий монастиръ, въ първата половина на мѣсецъ септемврий, отидохъ въ Молдавската столица Яшъ, гдѣто бѣше каймакамъ Николаки Вугуриди Канакикомуто дадохъ пълномощията си отъ Зогравский монастиръ, потвърдени и отъ Патриарха.

На Вугуриди му стана много драго като видѣ и отъ български монастиръ игуменъ Българинъ; онъ, ако и фенерски воспитанникъ, по происхождение бѣше Българинъ и нѣколко пѫти произнесе:

ὁτι ἑἶδον ὁμογενήν μου καὶ πεπεδευμένον ἡγούμενον μεταξί γρεκῶν ἡγουμένων.

Като утвърди моята игуменія, азъ начнахъ да управлявамъ монастиря, и монастирскитѣ имоти, като не пропущахъ да се занимавамъ съ църковнийтъ ни въпросъ, както и съ училищата въ Болградъ, Галацъ и Браила.

Въ 1857 година, на декемврий 23-й, Савва (Георги) Раковский, съ Павелъ Громадовъ, родомъ отъ търновското село Арбанаси, дойдоха въ монастирътъ Добровецъ да зематъ и моето мнѣние за като какъ би могло да се издава единъ вѣстникъ въ Белгия, по француски и български, съ който да се освѣтляватъ европейскитѣ народи по нашето църковно и политеческо състояние. Понеже това не можеше да се осѫществи друго-яче, освѣнъ съ събирание суми, то найде се нуждно да се събере това количество чрѣзъ подписка. Това и стана. Раковский и Громадовъ взеха единъ тефтеръ, прошнурихме го съ моя печатъ и подписъ скрѣпихме го и азъ пръвъ подписахъ сто австрийски минца, които дадохъ веднага, послѣ това подписката се поднесе на каймакамина Вугуриди и други. Раковский между това обшета въ Молдава нѣколко монастири и събра доста български стари рѫкописни документи и тръгна къмъ Галацъ и Болградъ съ намѣрение, ако се може, въ тия мѣста да издава вѣстникътъ, за което азъ му направихъ печатъ, съ левъ български.

По това врѣме азъ трѣбваше да проведа нѣколко Зографски калугери въ Бесарабия на служба въ Киприановский монастиръ, за гдѣто и заминахъ, заедно съ тѣхъ и гдѣто останахъ до половината на февруарий 1858 година. Тукъ найдохъ за потрѣбно да отида пакъ въ Одесса, да се видя на ново съ Българитѣ и да си поприказваме по нашитѣ работи.

На 20 мартъ дойдохъ отъ Одесса въ Кишеневъ. Тамъ ми се яви ненадѣйно Раковски, безъ паспортъ, пропустенъ отъ Болградъ прѣзъ границата Кубей. Причината на неговото дохождане въ Кишневъ бѣше тая, че турското правителство прѣдписало на Вугуриди непрѣменно да го залови и прѣпрати въ Цариградъ. Като изслушахъ и се увѣрихъ въ това, отидохъ въ дома на губернатора, наедно съ Раковски, и като му разказахъ всичко подробно, помолихъ го да го снабди съ руски паспортъ, та да може да мине въ Одесса. Раковскому се даде потрѣбнийтъ паспортъ и той замина за Одесса, а азъ, отъ Киприановский монастиръ, се върнахъ въ подвѣдомственнийтъ ми Добровецкий монастиръ въ Молдава.

Въ тия врѣмена получихъ отъ Илариона Макариополскагоизъ Цариграда, писмо, въ което ми съобщаваше, че се искали отъ патриарха человѣци за български архиреи за българскитѣ епархии, та ме пригласяваше и азъ да стана такъвъ. На писмото азъ му отговорихъ, че азъ ще се старая до колкото ми е възможно, щото на всичкитѣ български еперхии да се назначатъ Българи архиреи, но че е немислимо за менъ да подклоня главата си подъ

[ 44 ]

рѫката на гръцкий патриархъ. Това писмо може и досега да се пази у прѣосвещенний Григория Русщукский.

Българский църковенъ въпросъ отъ день на день фана повише и повише да се разисква. Слѣдъ като Д. Цанковъ начна да издава Цариградскит ѣ Книжици, папскитѣ иезуити привлекоха го на своя страна. Онъ остави Фенеръ и се примѣсти въ Санъ-Бенидето, гдѣто начна да издава вѣстникъ България, и най първо нападна на иерусалимскийтъ святий огънь (нуръ) и други нѣкои религиозни установления, вслѣдствие на което азъ му писахъ да се не занимава съ подобни нападки. Моитѣ съвѣти обаче не се послушаха, и Д. Цанковъ все си слѣдваше да пише въ вѣстника противъ православното учение, като отиде чакъ да доказва, че царь Борисъ приелъ християнската вѣра отъ папата. Азъ му отговорихъ чрѣзъ Цариградский В ѣстникъ, като го изобличихъ въ лѫжливитѣ доказателства, които навеждаше.

Прѣди да отиде въ Римъ при папата, заедно съІосифа Соколский, Д. Цанковъ ми писа така: „Отче, защо не отсѫдишъ църковнийтъ въпросъ; ти си който първо извади този въпросъ на свѣтъ, а сега мълчишъ“ и пр. Това писмо държахъ до началото на турско-руската война и когато тръгнахъ отъ Охридъ, повиканъ въ Цариградъ, изгорихъ го. На това писмо му отговорихъ, чрѣзъ Цариградский В ѣстникъ, до колкото помня, така: „Истина, азъ съмь, който извадихъ този въпросъ на свѣтъ; но азъ не мога да стана нито пачавура папска, нито подлизица патриаршеска; мое мнѣние, нито е било, нито е, да се отдѣляме отъ патриарха догматически, а иерархически — управително да си имаме свой църковенъ началникъ и църковенъ управитель. А вие земахте да отдѣлявате догматически народа ни отъ православното въсточно вѣроисповѣдание“

Въ това сѫщото врѣме бѣше дошелъ въ Яшъ и цариградскийтъ папски намѣстникъ Боре, за да види, да ли ще му прѣдложа моитѣ услуги, но както дойде, така си и отиде.

Помня, че като бѣха се развълнували Българитѣ въ Цариградъ по въпроса за приеманието на унията, то нѣкои български първенци като се научили за дохожданието на горѣказаниятъ Боре, нарочно бѣха изпратили въ Яшъ до мене человѣкъ, отъ покойнаго Димитрия Гешова, по име Стояновичь, извѣстнийтъ послѣ български въ Цариградъ банкеръ, да ми каже да не би да прѣгърна и азъ унията, защото ще стана причина да повѣда по себе си, може би, всичкитѣ Българи. Тогава тамамъ бѣхъ приготвилъ за Цариградский Вѣстникъедна статия противъ Цанкова, която статия прочетохъ на пратеника и го убѣдихъ да увѣри българскитѣ първенци и всички Българи, че азъ никой пѫть нѣма да се увлѣка въ папищашкитѣ езуитски лѫжи.

Ние трѣбва да се боримъ съ патриаршеството за църковно народно управление, а не за вѣроисповѣдно догматическо отдѣление, казахъ азъ. Борбата по църковнийтъ ни въпросъ носеше въ вѣстницитѣ името: в ѣроисповѣдний въпросъ, и Раковски въ своята „Бѫдѫщность“ право го титолуваше „Kestia relidjiaca „ (Вѣроисповѣдний въпросъ). Азъ чрѣзъ в. Браилска Пчеладоказахъ, че този въпросъ не е в ѣроисповѣденъ, а че е иерархически, и отъ тогава, воистина, той почна да се титолува: Церковнийили иерархический.

Отъ страна на патриаршията се прѣдлагаха нѣкои точки за удовлетворение на българското искание, които точки малко измѣняваха напрѣжното положение. Това ми даде поводъ да изложа деветь пункта, които удовлетворяваха и патриаршията, и които испроводихъ на Христо Тъпчилещовъ; тѣзи точки цариградскитѣ първенци бѣха разгледали и бѣха обърнали въ осемъ, безъ да се измѣни нѣщо въ точкитѣ, изработени отъ мене. ¹³ 

[ 45 ]

Оргиналитѣ отъ всичкитѣ мои писаніа по църковний въпросъ, изгорѣха въ Охридската митрополия въ 1882 година, въ началото на м. януарий.

Въ 1862 година, въ началото на Априлия, отидохъ по дѣла Монастирски въ Свята Гора и въ послѣднята половина на сѫщиятъ мѣсецъ се върнахъ прѣзъ Цариградъ. Единъ день найде ме покойний Савва Филаретовъ, бивший тогава драгоманъ въ Русското Посолство, и покани ме да отидеме въ Славенското Казино на Пера, гдѣто отворихме дума за църковнийтъ въпросъ. Той се обърна и ми каза: „Министрътъ (тогава бѣше посланникъ Князь Лобановъ), ме прати да ви намѣря и да ви кажа, че патриархътъ е пратилъ Дерконскийтъ владика да донесе срѣщу васъ оплакване, че като сте прошли прѣзъ Цариградъ, за Свята Гора, сте бунтували Българитѣ и сега, като сте дошли отъ Св. Гора, Българитѣ пакъ начнали да се бунтуватъ противъ Патриаршията, вслѣдствие па което Патриархътъ искалъ обяснение; затова, продължи Филаретовъ, Министрътъ ме прати да ви кажа и да ви попитамъ какъвъ отвѣтъ да му се даде. На това казахъ Филаретову: „Господинъ Министра нека отговори на Патриарха така: Нека онъ Патриархътъ, събере Духовний Съборъ, въ който да участвуватъ пратеници и отъ Русска страна, и отъ Българска, и нека ме сѫдатъ; ако съмь писалъ нѣщо или съмь говорилъ и говоря противъ Апостолскитѣ, Съборнитѣ и Отцовскитѣ Канони и постановления, то азъ самъ ще се утопя въ морето, а ако е право и канонически това, що съмь писалъ и що съмь говорилъ и говоря на Българитѣ по Църковнийтъ имъ въпросъ, то Негово Святейшество нека изпълни исканието на Българитѣ, та така да се въдвори въ Христовата Църква миръ и согласие“.

Съ това се и раздѣлихме съ покойний Филаретовъ и подиръ 3 дни продължихъ пѫтьтъ си за Молдава. Въ първата половина на Май мѣсецъ пристигнахме въ Галацъ. Тука, съ Покойнаго Архимандрита Максима, влѣзнахме въ разговори какъ да се поддържа училището и какъ да се промисли за построението на една църквица, при сѫщото училище. За осѫществление на това нѣщо, потребно бѣше да се подбутатъ по-виднитѣ тукашни българе, като Аврамовичи ¹⁴ , Антаки, Евлогий Георгиевъи други. Азъ останахъ въ Галацъ нѣколко дни съ цѣль да могѫ да убѣдя тия и тѣмъ подобни господа да взематъ това народно дѣло въ рѫцѣтѣ си, а Архимандритъ Максимъ, съ потвърдени книги, отиде по Бессарабскитѣ български колонии за доброволни помощи. Като се нареди тая работа, тръгнахъ си за Монастирьтъ. Като пристигнахъ въ Монастирътъ явно се убѣдихъ, че Правителството иска да усвои именуемитѣ Гречески Монастири, съ всичкитѣ движими и недвижими имущества. Първо, оно нареди комисия да опише какви документи и каква архива има всѣки монастирь. Азъ прѣдвиждахъ това още отъ по-напрѣдъ, та съставихъ едно копие по прѣдаванието старитѣ и нови документи, отъ Киприяновски монастирь съ цѣлата архива и го пратихъ въ главнийтъ Зографский Монастиръ, за да го прѣпишатъ и утвърдатъ съ Игуменский подписъ и съ монастирский печатъ, слѣдъ което да ми го изпроводатъ. Това писмо азъ съхранявахъ, безъ да го знае нѣкой. Когато се яви комисията и въ подвѣдомственнийтъ ми монастиръ, вручихъ ѝ копие отъ оригиналътъ и съ това нѣщо спасихъ както древнитѣ, тъй и новитѣ документи, съ всичката архива, а отпослѣ бидоха пратени въ Киприяновский монастирь, въ Бессарабия.

Не се мина много и правителството нарѣди да се произведе публиченъ търгъ (мезатъ) за давание монастирскитѣ мушии подъ аренда, въ присѫтствието на монастирскитѣ игумени.

Слѣдъ свършание на този актъ, ме повика друго народно дѣло въ Болградъ.

[ 46 ]

Понеже въ 1855 година Парижкий Трактатъ разцѣпи колонийското българско население на двѣ половини, то Болградъ остана въ Влашко владѣние: вслѣдствие на това Влашкото правителство претендираше да отнеме даденитѣ отъ русскитѣ Императори привилегии на българскитѣ колонии. Отъ това нѣщо българитѣ въ другитѣ влашки колонии се возмутиха, толкова повече че народътъ бѣше свикналъ съ русското управление и съ едноплеменнитѣ управители (чиновници) та на всѣкѫдѣ открито заявяваше че е готовъ да се прѣсели въ Русскитѣ прѣдѣли. Като се получи отъ Правителството актътъ, съ който се утвърѫдаваха на колониитѣ всичкитѣ привилегионни права, съ които тѣ се ползуваха до Русското владѣние, отидохъ въ Болградъ, гдѣто съ знанието на новитѣ управители, на 15 Августъ, сѫщата година, торжественно соборно служихъ Божественна литургия. Слѣдъ литургията земахъ актътъ, потвърдяющий колонийскитѣ привилегии, качихъ се на амвона, прочетохъ го общенародно и уговорихъ народътъ да не разорява своитѣ жилища, но да се устроява въ Конституционната страна за по-добра Българска бѫдѫщность, като, въ заключение, отправихме благодарственъ молебенъ. Народътъ се умири и си се разотиде.

При всичко това, азъ тайно узнахъ, че министерството на просвѣщението има намѣрение, щото приходитѣ училищни да прибира оно и да нарежда оно непосрѣдственно училищата.

Църковнийтъ и училищенъ комитетъ ми прѣдложиха да приема Епископский санъ на колониитѣ, съ цѣль да се устроятъ тѣ въ църковно и училищно отношение и съ условие да не отивамъ вечь въ Турско, даже и ако ме повикатъ, когато се даде иерархическото право на Българетѣ. Азъ жертвувахъ своето честолюбие за ползата на населението, като дадохъ обѣщанието, което искаше оно отъ мене. Работата по църковно-училищнитѣ дѣла се повѣри на Александъръ Узуновъ, Болградски гражданинъ. Прошения по това нѣщо се изпроводиха до Княза Кузаи до Църковното Министерство.

Отъ Болградъ се върнахъ въ подвѣдомственнийтъ ми Добровецки Монастиръ, отъ гдѣто найдохъ за потрѣбно, слѣдъ даванието мушиитѣ на мезатъ, да се отправя въ Букурещъ. Тука бѣха събрани всичкитѣ Игумени отъ Гръчкитѣ Монастири. Като пристигнахъ въ Букурешъ, явихъ се на княза Куза, за да му благодаря, отъ страна на колониститѣ, и да го помоля да заповѣда на Министра на Просвѣщението да остави училищното дѣло да се рѫководи споредъ наредбитѣ, показани въ актътъ отъ 1858 година, потвърдени и отъ Молдавското тогава Правителство. На това Князьтъ остана съгласенъ и дори ми каза: „Иди въ Болградъ и що ще се найде добро за народътъ, пиши ми“. Тогазъ той се косна и до моето Болградско епископство. Но тъй като по-прѣди бѣхъ се явилъ въ Министерството на Министра Обудеску, послѣдний ми каза, че се приема кандидатурата ми, съ прѣдпочтение на всичкото мѣстно духовенство, съ едно условие: да дамъ заявление, че се отказвамъ отъ Зографский Монастиръ и отъ своята народность: „Se fie curatu Român“ (да станешъ чистъ рѫмѫнъ). На това азъ откровенно казахъ на Обудеска: „Тамъ ме нѣма мене.“

И сега, на Княза Куза, казахъ слѣдующитѣ думи по въпроса за епископството: „Ваше Височество! Вие знаете, че азъ съмь душевно прѣданъ на Васъ и на Румѫния, но въ всѣкий случай земамъ дерзостьта да Ви попитамъ: ще имате ли такава вѣра въ мене, каквато имате къмъ единъ чистъ румѫнинъ?“ Онъ ми каза: „Май сумнително.“

Като е сумнително, завьршихъ азъ, то нека азъ си остана на вѣки българинъ, святогорски-зографски калугеръ и искренъ доброжелатель на Румѫния въ Вашето лице, слѣдъ което се раздѣлихъ.

Въ Букурещъ азъ се бавихъ около 15 дни, прѣзъ което врѣме се срѣщнахъ съ покойний Раковски, съ когото да се споразумѣеме по общитѣ народни прѣдприятия. Азъ за това бѣхъ още по прѣди писалъ Прѣосвещенному Михаилу Митрополиту Сръбскому,

[ 47 ]

отъ когото получихъ слѣдния отвѣтъ: “Ви пре, а ми за вами.“ ¹⁵ Като разсдѫждавахме съ Раковски по нашитѣ планове, онъ ми каза: Въ висшитѣ правителственни крѫгове се шепти за насъ. Българитѣ, да направиме общо востание, съ помощьта на Сърбия, Ромѫния и Гръция и послѣ они да ни подѣлятъ между себе си. Сега какъ да узнаеме да ли това е истина. Азъ се нагърбихъ да изпитамъ това.

Отидохъ най-първо при Сръбскийтъ Агентинъ Живановичаи му се прѣдставихъ като Скопянецъ, мнимъ Старо Сърбиянецъ. Между другитѣ разтвори, питахъ го какъ ли би могло Българи и Македонци да се избаватъ отъ Турското робство.

Господствому ми отговори: „Нека Бугари стану, па ми оћемо помоћ да се избавию, па ща имъ е други князь, ми имамо своего княза; па ми смо браћя, би ћемо подъ нашимъ князамъ.“ Азъ се прѣсторихъ че на това по видимому бѣхъ съгласенъ; размѣнихме още нѣколко думи и му казахъ „сбогомъ“.

Отъ тамъ отидохъ при атинскийтъ консулъ, именуемий Зографосъ, съ когото отрѣди се познавахъ. Прѣдставихъ му се като македонитисъ Еллинъ вулгарофоносъ. Почнахме разговоръ изначало по монастирскитѣ дѣла и свьршихме съ темата: като какъ да се освободатъ христианитѣ отъ Македония и България отъ турското робство.

И негова милость ми запѣ пѣсеньта на Живановича: „нека съвокупно българи и македонци возстанатъ, каза той; нашето правителство ще имъ помогне и понеже Македония е Елинска земя (ἑλληνικὸν χῶμα) то може да се присъедини къмъ елинската държава (προς ἑλληνικὸν κράτος). Азъ, разбира се, повидимому, исказахъ благодарность отъ моя страна консулу за неговитѣ доброжелателства за Македония и се раздѣлихъ съ него.

Оставаше ми като какъ сега да узная какъ мисли по това нѣщо и ромѫнското правителство.

Понеже при първото ми виждане съ княза Куза, онъ ми порѫча когато се завърна отъ Яшъ, пакъ да му се явя, то на третийтъ день отидохъ въ палатътъ му въ монастиря Котрочани, да зема отъ него „сбогомъ“. Тамъ бѣше само църковнийтъ министъръ, Александъръ Кантакузинъ. Дадоха ми входъ и слѣдъ като отдадохъ на княза подобающиятъ почетъ, онъ извади и ми подаде едно писмо до едно лице, съ порѫчение да му го прѣдамъ лично, между четири очи, т. е. да знаеме само ние двамата съ лицето, а заедно съ това ми пожела „калаториа буна“ (добро путешествие), съ прибавка, че ще дойде и онъ въ Яшъ и ще се видиме отново. При този случай азъ пакъ напомнихъ князю за положението на колониститѣ българи и като му поблагодарихъ за пожеланата „калаториа буна“, застанахъ и му казахъ слѣдующето:

“Ваше Височество! не съмъ нѣкой краснорѣчивъ риторъ, за да мога да изкажя искренното ми сърдечно чувство, което имамъ къмъ васъ и къмъ доброто на Румѫния, въ лицето на Ваше Височество; но като Божи служитель, моля Бога да ме удостои въ едната рѫка съ кръстъ, а въ другата — съ мечь, да те срѣщна на балканскитѣ гори и планини и съ радостенъ гласъ тамъ да извикамъ: ураа! Да живѣе Румѫно-България!“.

Отвѣтътъ на князь Куза бѣше слѣдующий:

“Такъвъ калугеръ на мене ми трѣбва. Паринте, (отче!) Моята врата всѣкоги ти сѫ отворени; отъ мене всѣкоги ще си приетъ“.

И така, азъ вече открихъ, че всѣки тѣгли чергата си къмъ себе и всѣки иска да работи на счетъ на българското нещастие.

[ 48 ]

Слѣдъ това се върнахъ при Раковски, комуто разказахъ подробно за случившето се и добавихъ: „слушай, Раковски! Нашитѣ хъшове да си мируватъ до настѫпване на благоприятенъ случай; да се не прѣдаватъ: нито на сръбска, нито на гръчка, нито на влашка страна, макарь да ни обѣщаватъ всевъзможни помощи; но да се заемеме всички за църковнийтъ ни въпросъ, — той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода“. Това като свьршихъ, върнахъ се отъ Букурещъ за Молдава, като заминахъ прѣзъ мушиитѣ на Костинъ Катарджия, та дадохъ писмото Кузуво, споредъ неговото желание, на Костиновата дщерка; като ме угостиха, тръгнахъ на пощови и се върнахъ въ Молдова, въ монастирьтъ си. Тукъ видѣхъ че влашкото правителство, подъ разни прѣдлози, начна вечъ да усвоява монастиритѣ, егумитѣ на тъй нарѣченитѣ гречески монастири колкото и да се противиха до гдѣто, най-сѣтнѣ народното събрание, отъ 1863 година, съвършено утвърди зиманието на тия монастири, съ всичкитѣ имъ имущества; въ числото имъ влизаше и подвѣдомственийтъ ми Добровецкий монастиръ. Най-послѣ, въ първитѣ числа на януарий 1864 година, азъ бидохъ отчисленъ. Но понеже имахъ дѣла съ наемателитѣ на мушиитѣ и разни други зимания-давания, трѣбѣше да остана, като частенъ человѣкъ, отъ първо, въ градъ Яшъ, а послѣ — за да не стоя празенъ, зехъ подъ наемъ, отъ правителството, купената отъ мене, а взета отъ него, малка една мушия, гдѣто се и прѣселихъ и се занимавахъ съ земледѣлческа работа, а наедно съ това и помагахъ съ совѣти, или съ ходатайство прѣдъ правителственитѣ лица за Болградското, Галацското и Браилското училища. По църковнийтъ въпросъ пишахъ статии въ Цариградски в ѣстникъи особено въ Браилска Пчела.

Въ 1869 година, мартъ мѣсецъ, получихъ писма отъ букурешскитѣ български първенци: Христа Георгиевъ, владиката Панаретъи други, въ които ми пишеха, че иматъ нужда отъ моитѣ совѣти и ме приглашаваха да отида въ Букурещъ. По разни непрѣдвидими обстоятелства по земледѣлието, немогохъ да удовлетворя желанието имъ.

Но друго едно обстоятелство ме застави да зарѣжа всичката домашна и земледѣлческа работа. Потрѣбенъ е билъ директоръ за Болградската гимназия. Покойний Панайотъ Грековъ, на 25 априлия, сѫщата година, яви се въ селото ми и носящъ писмата за тая цѣль и отъ Болградскиятъ училищенъ комитетъ ме помоли да приема тази директорска длъжность — нѣщо, което било отъ необходима нужда за учебното дѣло, като наедно съ Грекова ще отида въ Букурещъ за потвърѫдението ми отъ надлежното министерство. При това прѣдложение азъ прѣзрѣхъ, не само видимитѣ свои лични интереси отъ земледѣлието, но и на свои разноски, на 27 сѫщийтъ мѣсецъ, се отправихме, съ Грекова, въ Букурещъ и незабавно се явихме въ компетентното министерство и врѫчихме писмата на Болградскийтъ училищенъ комитетъ. Слѣдъ това, цѣли три мѣсеца чакахме отговоръ, но такъвъ не получихме. Тогазъ азъ лично се явихъ на министра Коголничеану, съ когото още по-отрано бѣхъ познатъ, като неговъ солибералъ, и той приятелски ми каза: „Вие, паринте (отче), сте москалъ (московецъ), та заради това княжеското правителство не може да ви повѣри училищното д ѣло въ ромѫнско владѣние“.

Съ това се свърши моето директорство.

Но въ това сѫщо врѣме изникна друго за народа ни полезно прѣдприятие. Свършивший тогава научното образование въ Прага, Василий Стояновъ, се яви въ Букурещъ, съ единъ уставъ, за съставяне и подържане едно Българско книжовно дружество, което да издава едно периодическо списание. Слѣдъ нѣколко събирания при владиката Панарета, въ помѣщенията, гдѣто е и параклисътъ, и слѣдъ дълги прѣговори съ „старата партия“ на Букурешкитѣ първенци българи, това прѣдприятие не се осѫществи, понеже старата партия искаше паричната часть да се врѫчува на Христа Георгиевъ, който и да

[ 49 ]

распорѣжда, а „младата партия“ напротивъ искаше паритѣ да се прѣдаватъ на Николая Мироновича Тошковавъ Одеса, който да ги влага въ Одесскій банкъ.

И така, младата партия се осамота.

Василий Стояновъ видѣ че иначе не може да се успѣе, та дохожда въ хотелъ „Симеонъ“, при мене, нѣколко пѫти, да ме моли да зема участие по нарежданието на тая работа и подъ мое прѣдседателство да стане събрание отъ младата партия. Азъ, при всичко че бѣхъ като членъ и совѣтникъ на старата партия, слѣдъ осамотенитѣ размишления, рѣшихъ, даже подъ рискъ да бѫдѫ укоренъ отъ съмишленницитѣ си, да взема участие въ реализирането на това хубаво дѣло за народътъ и книжнината ни, и като оставихъ всичко на страна, наедно съ Стоянова отидохъ въ читалището на младата партия, гдѣто бѣха се събрали учащитѣ се въ медицинското и други училища, заедно съ нѣкои млади търговци. Тукъ чухъ рѣчитѣ, държани отъ нѣколко млади, прѣсни и пълни съ енергия, сили. В. Стояновъ, отъ своя страна, прочете уставътъ за проектираното книжовно дружество, отъ който се виждаше неговата благородна цѣль и, съ сълзи на лицето, произнесохъ: „да бѫде благословено и увѣковѣчено! Аминъ!“ като, заедно съ това, съ треперуща отъ радость рѫка, се подписахъ въ приготвенийтъ за това тефтеръ.

На другийтъ день, прѣди обѣдъ, отидохъ въ кантората на Христо Георгиевъ. Казахъ му добро утро, а той си подигна главата отъ писалището и ми каза ядовито: ние Ви канихме да сте между насъ и да имаме вашитѣ совѣти, а вие сте се съединили съ ония луди глави и вагабонти. На това азъ отговорихъ Георгиеву, че тамъ не забѣлѣжихъ нито единъ съ луда глава, нито вагабонти, нито съмъ билъ, нито ще бѫдѫ съ вагабонти, а че напротивъ, гдѣто видя прѣдприятие добро и полезно за отечеството ни, тамъ винаги ще съмъ азъ. Послѣ приятелски му казахъ сбогомъ и си излѣзнахъ. Слѣдъ полагането, по тоя начинъ, основитѣ на Книжовното Дружество, азъ тръгнахъ за Гюргево, за да се видя съ Захария Княжеский, който бѣше въ Русчукъ, при Рускийтъ консулъ, и съ Доктора Георги Мирковичъ, отъ Сливенъ, който бѣше оклѣветенъ прѣдъ турското правителство отъ Врачанский владика Доротеяи заминуваше въ Цариградъ, гдѣто наскоро тамъ биде затворенъ и отпратенъ на заточение въ Диарбекиръ.

Слѣдъ завръщанието ми отъ Гюргево въ Букурещъ, гдѣто ме чакаше Василий Стояновъ, трѣбваше, наедно съ него, да ида въ Браила. Тукъ се срѣщнахме съ всичкитѣ пó-събудени българи, а между тѣхъ, и съ родолюбивия Стефанъ Беронъ. Слѣдъ нѣколко кратни събрания съ тия почтени родолюбци, се състави окончателно книжовно дружество и почна да функционира. Тукъ се бавихъ доста врѣме не само по дружественнитѣ работи, а и — за да събирамъ и ободрявамъ младежитѣ въ духътъ на освобождението ни отъ турското иго. И така, отъ половината на априлия до 10-й августъ 1869 година, азъ зарязахъ всичкитѣ си лични интереси за народното благо и когато се върнахъ въ мушията си, найдохъ всичко разорено и опустошено и неможахъ въ нищо да се възползувамъ отъ земледѣлието.

Съ настѫпванието на 1870 година, настѫпи и рѣшението на давножелаемий ни църковенъ въпросъ съ Цариградската патриаршия. Азъ отъ 1864 г. до тая дата, не можохъ да се разправя съ длъжницитѣ си, които държаха монастирскитѣ мушии подъ наемъ, но най-сѣтнѣ си казахъ: азъ за пари нѣма да умра въ Молдава, — събрахъ всичкитѣ синети и записки отъ длъжницитѣ ми, на около 14 хиляди австрийски дукати и ги хвърлихъ въ огъня. Слѣдъ това зарязахъ: и мушия, и продукти, и животни, и покѫщнина, и на 15 май, 1870 година, имайки руски паспортъ, заминахъ за Бессарабия, въ извѣстний Кипряновский монастиръ. И тукъ не ядохъ даромъ хлѣбъ, а помагахъ на инженеритѣ по мушиитѣ, по калъ и дъждъ, до послѣднитѣ числа на мѣсецъ октомврий. На първитѣ числа на ноемврий тръгнахъ за Одесса, да видя и насърдча

[ 50 ]

воспитавающитѣ се въ Одесскитѣ училища българчета, а на 25 сѫщаго бѣхъ вечь въ Цариградъ, посѣтихъ нашата свята Екзархия и прѣнощувахъ у прѣдсѣдателствующиятъ тогава митрополита Илариона Кюстендилский. На другийтъ день посѣтихъ и преосв. Илариона Търновский, а на третийтъ поканетъ бидохъ и приетъ отъ цѣлий Екзархический смѣсенъ совѣтъ.

Моето присѫтствие въ тоя съвѣтъ не безполезно биде. Разногласията, които бѣха произлѣзли между Прѣосвещеннаго Търновского Илариона и собратията му архиереи, за които онъ съ скръбно сърце ми разсказа, азъ могохъ да изравна и да примирѫ духовнитѣ прѣдводители на това голѣмо народно дѣло, послѣ което, съ сърдечно удоволствие, на третийтъ день, се отправихъ за Свята гора, въ своята Зографска обитель, гдѣто братството ме чакаше съ нетърпение.

За съжаление и въ Св. Гора намѣрихъ несогласие и разногласие между пó-старитѣ собратия, отъ което страдаха монастирскитѣ дѣла и интереси. Обаче, и тука, съ добро слово, успѣхъ да ги примиря и да вдѫхна у тѣхъ братско съгласие и единомислие за доброто на святата обитель.

Съ настѫпването на 1871 година, когато ставаше българското въ Цариградъ собрание отъ народни прѣдставители за устройство на българска Екзархия и избирание на Екзархъ, получихъ едно писмо отъ Чомакова, въ което ми казваше, че въ събранието нѣкои прѣдлагали, щото азъ да бѫдѫ избранъ за Български Екзархъ. Въ отговоръ на това писахъ Чомакову, че това мѣсто не е за мене, че нито го желая, нито ще го желая, защото отъ дѣтинство храня отвращение въобще къмъ турцитѣ и къмъ язикътъ имъ.

Съ това и се свърши прѣписката. Азъ останѫхъ въ обительта си до 3-ий юний 1872. Екзархический съвѣтъ, въ Цариградъ, обаче, ме бѣше записалъ въ каталогътъ на кандидатитѣ за архиерейски чинъ. Когато азъ бѣхъ, по едно врѣме въ Солунъ, делегиранъ отъ монастиря по работитѣ на монастирскитѣ метохи, русскитѣ избиратели бѣха пратили писмо, съ общинский печатъ, на монастирский свещенний съборъ, въ което просѣха браството Зографско да ми разрѣши да бѫдь нихенъ Архиерей; на това братството отговорило, че ако е Богу угодно, то съ радосъ е готово да изпълни народната воля. Друго подобно приглашение самъ азъ получихъ отъ Сливенский прѣдставитель въ Народното Собрание Добре Чинтуловъ, а трето тоже получихъ лично отъ Охридската община. Азъ отговорихъ на общината, че за това нѣщо тя трѣбва да се обърне не къмъ мене, а къмъ съборътъ на братството, което да изволи да ме напѫти за това призвание съ свое благословение, като на монастирско послушание, за въ полза на народа. Така и стана. Отъ самото Екзархическо началство послѣдваха три приглашения къмъ монастирскийтъ съборъ, до гдѣто бѣхъ въ Солунъ; вслѣдствие на това, братството ме повика писменно и азъ се върнахъ, прѣзъ мѣсецъ юлия. Тука съборътъ на братството ме призва и ми съобщи общинскитѣ и Екзархийскитѣ писма, като, съ общо братско согласие, ми се обяви, да се не отклонявамъ отъ призванието.

И така, съ благоволение отъ всичкото братство, въ мѣсецъ юлий, 18 день 1872, година, торжественно изпроводенъ бидохъ съ молебствие и църковно пѣние, на послушание като всегдашни братъ монастирски, и въ бѫдѫще всегдашний съборний старецъ.

На 20 число на сѫщийтъ мѣсецъ юлий, пристигнахъ въ Цариградъ и се прѣдставихъ въ санъ архимандрита, на Екзархическото Началство, като нарѣчений вечь за Охридский архиерейски прѣстолъ. Слѣдъ малко врѣме се явиха отъ Врачанската Енархия двама първенци Никола Занкинъотъ Враца и Маринъ. . . . . . отъ Плѣвенъ и ми прѣдложиха да се откажа отъ Охридската Епархия въ полза на Врачанската — нѣщо, на което ме убѣждаваше и Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, ала азъ като замѣтихъ, че всѣки отъ кандидатитѣ, призвани за архиереи, отбѣгува отъ македонскитѣ епархии, не пожалихъ себе си и

[ 51 ]

рѣшихъ да жертвувамъ своето бѫдѫще за народътъ си, като останахъ непоколебимъ въ обричането си за Охридски Архиерей.

Не ще бѫде излишно, ако изложа едно произшествие, досѣжно общото дѣло на Екзархията.

На 15 августъ, сѫщата 1872 год., по заповѣдь на Екзархийското Началство, служихъ въ Фенеръ, въ нашата, българска църквица. Слѣдъ свършванието на божественната служба, Христо Тъпчилещовъпокани ме на обѣдъ и азъ отидохъ. Слѣдъ обѣдъ яви се послушникътъ на Епископъ Нила Спаноса, който бѣше отъ Святогорский Есфигменский монастиръ и съ когото се знаехме още когато бѣхме Игумени въ Молдава. Тойзи послупникъ ме покани, отъ страна на Нила, да отида въ Іерусалимскiй Метохъ, гдѣто бѣха се собрали, освѣнъ Цариградскийтъ Антимъ Кутилианосъ, всички други патриарси и Кипърский архиепископъ. На послушника казахъ, че безъ позволение на старицитѣ, не мога да ида никѫдѣ. Слѣдъ малко самъ Нилъдойде при мене: като си размѣнихме поздравленията, заговорихме за едно примирение да не става схизма, както и да зема благословение отъ Екзархийскитѣ старци, за да дойда на утрѣшнийтъ день въ Иерусалимскийтъ метохъ, гдѣто щѣли да бѫдатъ и пó-горѣказанитѣ църковни началници.

Слѣдъ тоя разговоръ, завърнахъ се въ Екзархията, разказахъ това на Негово Блаженство Екзарха и на другитѣ старци, които дадоха ми своето благоволение и азъ, на другиятъ день, въ четвертокъ, отидохъ въ Иерусалимскийтъ метохъ; тукъ бѣше Нилъи другитѣ духовни прѣдставители. Иерусалимский Кирилъ лежеше боленъ на креватъ. Послѣ подобающитѣ ми привѣтствия къмъ нихъ, поканетъ, седнахъ. Прѣосвещенний Нилъ, отъ страна на старцитѣ, подзе разговорътъ, досѣжно фермана, именно, по десетийтъ членъ. Να τροποποιηῆ τὸ ϕερμάνι διά τάς έπαρχὶας τῆς Μακεδονίας, защото тия Епархии сѫ μηκτὰς, смѣсени. Му казахъ: колкото се относи до фермана, не е возможно да се прѣмѣнява или измѣнява; а колкото се относи до Македонскитѣ епархии, то има отъ нихъ, които нѣматъ въ себе си ни една гръчка фамилия. Азъ съмь македонецъ отъ скопско. Въ Скопската епархия, туземна, собственно гръчка фамилия, не сѫществува. Така е и въ Дебрската, въ Охридската, Воденската, въ Битолската епархии: така е еменъ въ всичкитѣ македонски епархии; погръчени и гречащи се власи, нѣйдѣ по мало, нѣгдѣ повише има, всѣкѫдѣ, като спекулантенъ търговский народъ, ала въ цѣла Македония болшинството е българско. По причина на дълговрѣменната подчиненность на Цариградското патриаршество и на изпращаемитѣ отъ него тамъ все гърци владици, това множество останало е въ невѣжество и забравило е, че оно имало е свои, независимиархиепископи, своеродни духовни пастири и учители, даже и своята народность е забравило. Това множество като отъ толкова врѣме не е слушало, нито въ църква, нито въ своитѣ училища, четмо на своя матеренъ язикъ, подъ дългото влияние на гръчкото духовенство, ако го попитате: какво е, ви отговаря, че е гръчко. Ето защо азъ бихъ совѣтовалъ святитѣ старци да се съгласятъ да се направи истилямъ въ македонскитѣ епархии, отъ които може би ще останатъ въ екзархийский прѣдѣлъ не повече отъ 5 епархий; по тоя начинъ и църковното единство между патриаршията и екзархията нѣма да се поврѣди. Като изрѣкохъ това, ми се отвѣти: τοῦτο δεν ῆμπορεῖ να γείνη. ¹⁶ 

Епископъ Нилъ най-послѣ ми каза: „Ние, калугери, не можеме да се споразумѣеме; но кажете на екзархическитѣ старци да изпроводятъ нѣкои отъ мирскитѣ совѣтници.

Като се врънахъ отъ тамъ, всичко това разказахъ на нашитѣ старци; они опрѣдѣлиха тогава и на другийтъ день изпроводиха Гавриила Кръстовича

[ 52 ]

и х. Иванча Пенчовича, на които се каза на нищо вънъ отъ фирмана да се не согласяватъ, защото ще е врѣдъ на народното дѣло. Така и они постѫпиха.

Отъ тогава се прѣсече вечь всѣка надѣжда на примирие. Патриарситѣ окончателно почнаха да се приготовляватъ за да произнесѫтъ схизмата (отцѣплението) на българский народъ.

Негово Блаженство Екзарха найде за нуждно да се съобщи за това нѣщо и Рускому Послу Генералу Н. П. Игнатиеву, като ме прати за тая цѣль на Буюкъ-Дере.

Азъ сварихъ Генерала Игнатиева, тъкмо въ момента, когато писуваше писмо на императора по нашитѣ, български работи. Разкахъ му за станалото съ гръчкитѣ патриарси. Посланникътъ, като изслуша това, начна:

— „Что сдѣлать, чтобъ имѣтъ на нашей сторонѣ хоть одного отъ патріарховъ, который бы неподписалъ схизму?“

Слѣдъ дълги разговори и прѣдположения, рѣшихъ се да му укажа на иерусалимскаго патриарха Кирилла, че онъ нѣма да подпише, както се слуша, схизмата, като намира неумѣстно рѣшението да се произнесе она.

На това посланникътъ се обръна къмъ мене и ми рѣче: „Вы въ самомъ дѣлѣ говорите это? Ви увѣрены въ томъ?“

— Да, Ваше Прѣвосходителство, я увѣренъ въ томъ, какъ дважди-два-четири, только прѣдьупредитъ его, что онъ пожизненно будетъ обезпеченъ содержаніемъ мѣсечно, покрайнѣй мѣрѣ по тысячу рублей на каждый мѣсецъ.

— „Ну, попробуемъ.“

И наистина, генералъ Игнатиевъ като употрѣби това срѣдство, цѣльта се постигна: Негово Блаженство Иерусалимский Патриархъ Кириллъ, явно и рѣшително се отрѣче да подпише схизмата, вслѣдствие на което биде признатъ за схизматикъ отъ другитѣ патриарси, наредъ съ българското духовенство и българския народъ и изгонетъ биде отъ иерусалимский метохъ, та отиде ф да живѣе на частна квартира, като се църкуваше въ русската, въ посолството, църква, безъ да служи Божественна литургия.

Въ Цариградската гръчка патриаршия патриарситѣ рѣшили вече бѣха да се произнесе схизмата въ патриаршеската църква; това нѣщо опрѣдѣлили да стане прѣзъ мѣсецъ септемврий, а именно на 24 сѫщий, въ Недѣля.

Въ сѫбота, на 23 сѫщий, прѣди вечерня, испроводенъ бидохъ отъ Негово Блаженство Екзарха да видя що се прави въ иерусалимский метохъ. Като приближихъ до метоха, видѣхъ патриарситѣ че отиватъ въ патриаршеската църква на вечерня, прѣдшествувани отъ Антиохийскаго Іеротея, вслѣдствие на което се върнахъ.

И така, въ недѣля, 24 септемврий 1872 година, схизмата се произнесе въ патриаршеската църква. Въ сѫщия тоя день и въ сѫщото врѣме, въ българската черква въ Балацъ, ставаше истинско народно тьрѫество. Н. Блаженство, въ съслужение съ всичкитѣ архиереи, извьрши Богуслужение и азъ бидохъ рѫкоположенъ въ чинъ архиерей на Охридско-Прѣспанский прѣстолъ, посрѣдъ безчислено множество македонци и българи, които се бѣха стѣкли изъ всичкитѣ краища на Цариграда. Тъй величественно и блѣстяще народно тържество едва ли нѣкогашъ е ставало въ турската столица.

По тоя ликующъ случай, азъ произнесохъ слѣднята рѣчь:

Блаженнѣйший владико и высокопреосвященнѣйшіи

архипастыри!

Предстоещи предъ Васъ, които сте обыколены отъ собраніе на родното ни православно испълненіе на истиннытѣ сынове Новаго Израиля, представляватъ ми ся онія пророцы и учители на Антіохійска въ Апостолско време Церковь, на които Духъ Святый рече: „отдѣлете

[ 53 ]

Ми Варнаву и Савла на дѣло, на неже прызвахъ ихъ“. Нѣма никакво сумненіе, що и сега той истый Святый Духъ обитава, живѣе и животвори, двига и дѣйствува въ наша православна церковь, — церковь, която е утвьрдена на основаніе Пророковъ и Апостоловъ, сущу краеуголну Самому Іисусу Христу; — Церковь, която ны омыла съ баня водна свѣтаго Крещенія во имя святыя Троицы в която ны отхранила сосъ млеко на ученіето Христово. Вѣрувамъ и исповѣдувамъ, що чрезъ таинственно внушеніе и дѣйствіе на тойже святый духъ ся изволи и Вамъ, който споредъ неложното свидѣтелство слова Бижія, сте негово обиталище, щото едногласно да сьмь отъ вась избранъ, одобренъ и опредѣленъ на дѣло церкви Бога жива въ тая страна и въ това мѣсто на милото ни отечество, които сѫ освящены съ стѫпкитѣ на оногова, когото Антіохйскитѣ Пророцы и учители бѣхѫ отдѣлили на дѣло, на което Духъ святый го е викалъ. И мнѣ на моята немощь, не ми остава нищо друго, освѣнъ да преклонѭ колѣна на сердеіната и умственната ми воля предъ васъ и предъ невидимо присутствующаго тука Великаго Бога и Спаса нашего и всеосвещающаго Духа святаго, и смиренно и въ умиленіе сердца да произнесѫ: буди воля Божія! буди по глаголу вашему!

Но коя е тази страна и кое е това мѣсто отъ любезното ни отечество, къмъ които отсега требува веке да е устремленъ слабыйтъ ми взоръ и слабытѣ ми силы? Тая страна е чудната отъ незапаметны вѣкове Македонія! — тая завѣтна стара Българія, която е драгоценна не токмо заради насъ Българе, но и заради всекого славянина; отъ която свѣтъ на ученіето и вѣрата Христова возсія, озари, просвѣти и съгрѣя всичкитѣ славянски сьрдца, — всичкитѣ славянски души. Кое е това мѣсто, което ми ся вручава отъ Васъ, Блаженнѣйшій Владико! въ особното ми сохраненіе, попеченіе и внимателность. каквото едно най драгоцѣнно сокровище? Това е оный чудный нѣкогашь и славный Охридъ и негова Богуспасаема Епархія! Това е то мѣсто, отъ гдѣто изникна оный знаменитыи предъкъ нашь — Іустиніанъ Великій, на когото цариградската царска корона блѣщеше, и коѭто украшаваше онъ съ своитѣ великы и мудры дѣла! Това мѣсто, отъ гдѣто Первосвященноначалницы на Българската Церковь въ продълженіе на дванадесеть векове отъ престола славы и величія цьрковнаго осеняваха Българскій народъ съ небесно благословеніе! Но за тая и послѣ тая дванадесеть-вѣкова негова слава и величіе что представляваше оно до сега, какъ не едно мрачно, обезславено, уничижено и жалостно состояніе, въ което немилостивата судбина го врына чрезъ желѣзната рука на пронырливото, лукавото, ехидническото и враждебното едновѣрно намъ грьчко духовенство и народъ? Е това мѣсто, отъ гдѣто нѣкогашь царскійтъ вѣнецъ на славныйтъ ни Симеона блистаеше съ свѣтлы и Богопросвѣщенны Григоріевцы, монаси Дукси и Храбровцы, Константиновцы и Іоановцы Екзарси Българскы, произшедши изъ повыше отъ три тысящи достойны ученицы на достойныйтъ си учитель святаго Климента Охридскаго! . . . . . .

Блаженнѣйшій Владико! Угодно быде Тебѣ и святому собору да бѫдж избранъ за наставникъ и пастирь и да ми ся вручи въ мое попеченіе словестното стадо отъ това мѣсто, гдѣто овый святый и чудный учитель и пастырь е былъ нога хромымъ и око слѣпимъ. Призваніе высоко! Служеніе велико! Силы мои немощны! Но като ся надѣѭ на святытѣ молитвы ваши, които сѫ силны да укрѣпѭтъ немощьщѫ ми; като сьрдечно вѣрвамъ, что чрезъ возложеніе на святытелскытѣ ви рѫцѣ на мене недостойнаго благодать Всесвятаго Духа, „немощная врачующи и оскудѣвающая восполняющи“ ще обнови силытѣ ми, ще исцѣли недугованіята ми и ще просвѣти омраченнѫтѫ ми душѭ, за да разумѣѭ що е благо, богоугодно и полезно, имѣющее обѣтованіе нынѣшняго и грядущаго вѣка; като вседушевно уповавамъ, що чрезъ вашитѣ архипастырскы моленія и благословенія, умудряющый младенцы Господь ще ми ниспосле Духъ премудрости и разума, умудряющаго и вразумляющаго ме, за да могѫ да водимъ ввѣреното ми чрезъ васъ отъ пастыреначалника словестното стадо по спасителныйтъ пѫть къ негово царство — къ царство славы небесныя, да са удостоя непостыдно да предстанѫ съ ввѣреннытѣ ми души человѣческы на страшното Му судище и да кажѫ: Се азъ, Господи, и дѣти, яже ми даде: то всецѣло и съ сыновна преданность на всесвятото изволеніе Духа Святаго, съ сыновно съчувствіе и почитаніе пріимамъ избираніето, назначеніето и удобреніето Вашего Блаженства какъ отъ рѫцѣ самаго Бога и первопастыря Господа и Бога и Спаса нашего, и пакъ и пакъ казвамъ: буди воля божія! буди по глаголу вашему! Се готовъ сьмь да идѫ на опредѣленната ми отъ васъ словесна паства за да плачѫ съ плачущытѣ и да ся радувамъ о Господѣ съ радующыяся.

[ 54 ]

Но, Блаженейшій Владико! Высокопреосвященнѣйшіи Архыпастыри и благочестиво събраніе! Кое време и въ кое мѣсто е по прилично и по благопріятно, какъ не настоящій часъ и въ овый благодатный храмъ, да съединиме всичкы нашитѣ сердца, нашитѣ души, и, предъ лице неба и земли, да принесеме нашѫтѫ искреннѫ благодарность и къмъ милостивыйтъ ни и благотворителныйтъ ни Царь-Татко за неговы щедры милости, които изли онъ и излива ежеминутно на насъ, неговы чада и вѣрноподданници? Кое врѣме и кое мѣсто е по достойно, какъ не настоящитѣ минуты и предъ лице невидимо присутствующаго царя царей и господа господей длъжны сме да преклониме колена на сьрдцата си и всичкы единѣми усты и единѣмъ серцемъ съ чувство на сыновната ни искренность и преданность къмъ Дьржавныйтъ ни престолъ, да излѣеме сердечнытѣ молитвы и моленія къ Господу на времената и лѣтата — къ Господу благости и щедростъ, и съ радостотворны слезы въ таинстенната глубина сердца да извыкнеме: долгоденственно и многолѣтственно да живѣе милостивыйтъ ни Царь-Татко Султанъ Абдулъ Азисъ! Благоденственно да царствува и да държаствува надъ насъ неговы вѣрноподданни чада! Могущественно да простира своѭта държавнѫ и благотворителнѫ сѣнкѫ надъ насъ, за да можеме и мы бдагодарнытѣ му и вѣрноноданнытѣ му синове въ тишина и въ бемолвно житіе подъ кровомъ крилъ его да поживѣеме въ всекое благочестіе и чистота!

О! Услиши ны, Боже, царю царей и господи господей, въ часъ сей, и возвесели силою твоею дьржавныйтъ ни и любезныйтъ ни Царь-Татко и негово правдолюбиво Правителство, за да и радость наша исполнена будѣтъ!

Н. Пр. Архимандритъ Мелетій Зографскій ме привѣтствува съ слѣднята рѣчь:

Новопоставленный Архипастырю!

Силното чувство на радостьта, което днесь е овладѣло всичкытѣ Българскы сьрдца и всичкытѣ правдолюбивы хора, подбужда и мене, като Българина и постриженца на Зогравската въ Св. Гора българска обытель, да ви кажѫ двѣ думы въ тъзи тържественнѫ минутѫ.

Днесь наистинѫ вече са удовлетворява прахътъ на Юстиніана Великаго, който лежи въ тъзи тука славна Османска Столица. Този великъ мѫжь, рожба на градъ Охридъ, имаше велико благочестиво желаніе и го испълни, когато украси свойя народъ съ самостоятелна Цьрквѫ, за сѣдалище на коѭто опредѣли родственныя си градъ, и коѭто потвьрдихѫ вселенскы и помѣстни събори а времето ѭ освети, и цариградската патріархія до преди 105 години ѭ припознаваше и почиташе, до като най послѣ водима отъ корыстолюбива цѣль противъ строгото запрѣщеніе на св. каноны, лукаво ѭ усвои. Но ето за велико нейно посрамленіе и наказаніе, прѣдъ нейнытѣ очи и подъ носа и́ угасеныйтъ отъ неѭ свѣтилникъ — Прѣстолътъ на Св. Климента, ученикъ на святытѣ наши всеславянскы учители и просвѣтители Кирилла и Меѳодія, пакъ ся запалва въ Вашето лице и ще свѣти во вѣкы въ лицата на Вашитѣ прѣемници. А отъ дѣ ся зе тая искра за да ся запали този свѣтилникъ? — Отъ оная обытель, коѭто като че нарочно за това създадохѫ трима братья отъ рода на сѫщыя Юстиніана Великый а Българскытѣ царье съ надваряніе обезпечавахѫ съ богаты дарове. Реченната Зогравска обытель, Святителю, отъ като духово Ви отхрани, днесь като благовоннѫ жертвѫ вы дава на народа си въ замѣнѫ на онова съкровище, което тя пази въ себе си — праха на послѣднія Охридскый Патріархъ Арсенія, когото противницитѣ тамъ бѣха заточили безъ да знаятъ что правятъ съ това. Чудны сьвпаденія, дивны дѣлата на Божія Промысль! Да! това е точенъ признакъ, че Божіи Промисль ся грыжи за нашата правда, името на коѭто носи онзи блаженнопочившый и удовлетворенный днесь Византійскыя Императоръ — Българинътъ управда, прѣименованъ съ тождезначущата латинска дума Юстиніанусъ. Тъй Ваше Высокопрѣосвѣщенство носите името на онзи истинный Израилтянинъ Наѳанаилъ, въ когото, споредь Сьрдцевѣдца, нѣма лесть, слѣдователно които обыча и пази правдѫтѫ и който исповѣда Спасителя міра: Ты еси Сынъ Божій, Ты еси царь Израилевъ!

Тыя съвпаденія не показватъ ли, че главата на Цьрквата, Господь нашь Іисусъ Христосъ са грыжи за правдата на Българскыя народъ? Не е ли това доказателство. че задружно и сьрчно трѣба той да вьрви но който е тръгналъ пѫть на правдата и истината, въодушевяванъ, просвѣщаемъ и рѫководимь отъ Православната Вѣра, въ която са спасоха нашитѣ бащи, и врьхъ основаніе на която са учреди и сега ся възстановлява самостоятелната наша Цьрква?

[ 55 ]

Прочее, отъ себе и отъ страна на Зогравското братство привѣтствувамъ Васъ новорѫкоположенный святителю Наѳанаиле, въ лицето на когото всичко това ся сбѫдва и който днесь ще украшавате Климентовия прѣстоль сосъ неговытѣ добродѣтели и ревностъ къмъ просвященіето! Привѣтствувамъ Ваше Блаженство, който бѣхте честитъ чрезъ живущата въ Васъ благодать Св. Духа да запалите угаснѫлыя онзи свѣтилникъ! Поздравлявамъ народа си съ това тържество!

Но кой е причината на тая наша радость и на днитѣ на кого Бълтарскыйтъ народъ ся наслаждава сосъ церковнытѣ си правдины? — Просвѣщенныйтъ прѣдобрыйть ни Господарь Султанъ Абдулъ Азисъ. Да живѣе убо Султанъ Абдулъ Азись! Да живѣе дѣятелныйтъ и вѣрный на Господаря ни великый Везирь и всичкытѣ други министри и велможи!

Ето и словото сказано отъ П. Р. Славейкова, при рѫкоположеніето ми за пьрвый Българскый Архіерей за Охридъ:

Защо пакъ бихѫ и біѭтъ тъй шумно и весело клепалата въ народный нашь Сіонъ? Па що тѣ свыкватъ распръснѫтытѣ въ многолюднѫтѫ столицѫ Българскы сынове? Зашо съ засмѣны и радостны лица сѫ са стекли и стичатъ ся отъ всякѫдѣ днесь въ твоитѣ обятія вѣрнытѣ твои чада, о новый наніь Іерусалиме? Защо сѫ тѣзи кыткы, и вѣнцы цвѣтущы — свѣтлата емблема на общѫ радость, които украсяватъ днесь смиренный този храмъ. който до прѣди малко еще не ся украсяваше освѣнь се чернъ саванъ — тѫжна емблема на общенароднѫ жалость? Ето ламбады горящи, звънци звънящы, тиміамъ и смирна димящи ся. На какво тържество свыкано и собрано тържествува днесь Българското въ седмохълмныйтъ градъ населеніе? Не твоето ли възрожденіе празднува и слави то, страно многострадална и люлка на нашето народно бытіе? Ей и радва ся и весели ся и тържествува днесь весь той ликъ на разпытѣ отъ разны страны на нашето отечество присѫтствующи за важното събытіе, което става въ днитѣ му и което вижда сбѫдвано прѣдъ очитѣ си на този часъ. Не е ли, че ты оживявашь на-ново и ся повращашь въ народный животъ отъ който си быда силомъ оттръгнѫта? Твоитѣ чада, О, Майко Македоніе, отъ чуждѫ злобѫ отчуждаваны до сега отъ другытѣ си братія, срутватъ вьздигнѫтото за отдѣленіето имъ срѣдостѣніе; подавѫтъ рѫкѫ и ся съединяватъ съ чадата на единоутробнытѣ твои сестры — съединяватъ ся за вынѫгы, съединяватъ ся за общъ подвигъ и на общѫ сполукѫ.

Цѣльта е постигнѫта! Желаніето е испълнено! Кое Бьлгарско сьрдце може да не затупа отъ радость? Кой Бьлгарскый сынъ може да не тържествува и да не ликува за великото това приобрѣтеніе? О, наша си вече ти за напрѣдъ, и вѣчно наша, — общенародна, всебългарска, бѫди древня Святыне народна, светый, славный, и пьрвопрѣстолный граде, който си прьвъ понесълъ свещенната хоругва на черковната наша независимость. Охридъ! на твоитѣ хрыдове е былъ въдрузень непоколебимыйтъ стълпъ на духовнѫтѫ нашѫ свободѫ! Въ невлаемытѣ струи на сребристото при тебе езеро, въ рѫцѣтѣ на мудри и искусны кормчіи е опытанъ най напрѣдъ корабътъ на управленіето на народнѫ Българскѫ черковѫ! На твоитѣ поля сѫ засѣяны най напрѣдъ златытѣ сѣмена на възникнѫлото и зрѣющето нынѣ народно наше Единство, жьртва на което приносишь ты днесь своитѣ святы привилегыи, скѫпоцѣннѫтѫ коронѫ на твоѭтѫ пьрвопрѣстолность.

Голѣма е твоята жьртва коѭто приносишь на жьртвенника на общенароднѫтѫ полза, голѣма е услугата, коѭто правишь ты съ това на българскый народъ, и познавамы ѭ ный, и признателны смы ти. Признателни смы както за тѫзи жьртвѫ и услугѫ що правишь при сегашното наше възражданіе тъй и за онѣзи въ древность при самото ражданіе на нашата Българска народность. (Не са смущавайте и не шавайте ся завистливы иномудрствующи отъ това исповѣдваніе на истинѫтѫ).

Ный знаемъ и нѣма да забравимъ, че пьрвыйтъ виноградъ Христовъ между Българскытѣ и между всичкытѣ Славенскы селенія е былъ насаденъ въ плодородната почва около твоитѣ хрыдове, О, Охридъ свещенный! и пьрвонасажденната въ него лоза, лоза и благоплоднѣйша, Климентъ всеблаженный, лоза която е дала най добрытѣ отводы и отраслы за разсадъ въ новытѣ садове на Христовѫтѫ черковѫ между Българскыйтъ народъ, твойтъ светитель и покровитель, твое прозябеніе е, О, Охридъ! Хубавъ, добрѣ раскопанъ, добропрозябающъ и вѣчнозеленѣющъ ся, благолиствененъ и благогрязренъ е былъ пьрвонасаденыйтъ този въ народа ни

[ 56 ]

Христовъ виноградъ, и славимъ и уважаемъ е былъ за добрыйтъ и питателнѣйшій за иароднѫтѫ ни отхрана плодъ който е давалъ въ разстояніе на деветь стотинъ годины! Но . . . вепрь дивый, пачеже вепри дивыи въсташа, въстанѫхѫ, разорихѫ и потъпкахѫж доброплодныйтъ този виноградъ, похараха светото наслѣдіе и народно наше достояніе и засѣяхѫ го съ трьніе и вълчци съ джигры и гложіе, които изранихѫ и оглозгахѫ народнѫтѫ совѣсть на онѣзи, които въ нѣманіе на другѫ хранѫ поискахѫ да ся питаѭтъ отъ тѣхнытѣ непитателны и сврьткавы плодове, отъ които обуяхѫ и до таквози прѣзрѣніе къмъ своѭтѫ народность пристигнѫхѫ, щото не както Іудеитѣ на Вавилонскытѣ рѣкы да сѣдятъ да плачѫтъ, и да не слушятъ велѣніята на онѣзи които гы карахѫ да пѣѭтъ народны пѣсни на чуждѫ земѭ, но съ дълбокѫ жалость да чувствуватъ и съ раскъсано сьрдце да ся пытатъ „Како воспоимъ пѣснь Господню на земди чуждія“, но като добри послушници покорни на велѣніята на своитѣ мѫчители, повѣсивше органытѣ си на вьрбитѣ край родното си езеро, на роднѫтѫ си земѭ вечь чужды пѣсни запѣхѫ и въ своитѣ храмове чуждо четво четяхѫ.

И запустѣ добреплодный-тъ виноградъ, угаснѫ славата народна на твоитѣ хрыдове о, Охридъ, както угасва слабъ вѣтрецъ разбиванъ о высотытѣ на хълмове, помрачѣ хвалата на народнытѣ твои свѣтила, великолѣпныйтъ храмъ на великыйтъ поборникъ на родното ни слово урони своето велелѣпіе предъ всичкый Българскый свѣтъ, името ти прѣстанѫ да ся чуе между синоветѣ на тристволното наше отечество, и за поруганіе твойтъ надменнъ противникъ, отъ Охридькоето значеше высота, правостояніена Прѣспѫтя прѣкрьсти, което значи паденіе, и униженіе. Но не уразумѣ неразумный яко и о себѣ пророчествова, че ще падне и самъ той въ прѣспѫтѫ, както поиска да свали тебе, граде неодолимый, който и въ прѣспѫ сваленъ, по прѣклончивостьтѫ на поколебанытѣ си пьрвостоящи, спази непрѣклонностьтѫ на хрыдоветѣ си о непоколебимытѣ чувства на твоитѣ долѣстоящи . . . О! Не плака ты когато ти наложихѫ чужды пѣсни да пѣешь, но плакахѫ за тебь всичкы онѣзи които не омьрсихѫ языкъ въ чужды напѣвы, плакахѫ за твоето паденіе всичкы Българи, които можахѫ да помнятъ твоето величіе, слава-тѫ на твоето име, твоитѣ въ народа ни заслугы; не чувствуваше ты своето униженіе и срамъ, не ся обаждаше за дълго на зовътъ на твоитѣ братія, и не даваше вниманіе на раздирающѫтѫ сьрдцето имъ за тебе жалость и милѣніе. . . . .

Пълна и прѣпълнена бѣ чашата на твоитѣ горести и униженіе, но испълни са и врѣмето на твоитѣ болѣсти и страданія и ты ся събуди отъ мрьтвешкый сънь на своето паденіе, повыка на братіята си, и тѣ ти ся обадихѫ, потьрси и намѣри ги, поиска помощьтѫ имъ и ето извличатъ тя отъ прѣспата и поставятъ тя пакъ на высотитѣ на твоитѣ хрыдове, О, Охридъ! Ти който бѣше прѣнебрѣгнѫтыйтъ отъ зидаритѣ камькъ на народното ни зданіе, намѣстяшь ся на мѣстото си пакъ въ главѫ на ѫгъла.

Наистинѫ, братія! чудна е судбата на тѫзи пьрвопрѣстолна Охридска Епархія. Тья е въ коѭто най напрѣдъ нашето народно слово е добыло плътъ и пріяло животъ, тья е въ коѭто ся е най напрѣдъ родила и утвьрдила черковната наша независимость, тья е и въ коѭто ся е най дълго сохранила тази независимость, тая епархія е която до скоро ся сматреше като съвьршенно изгубена за Българскый народъ, и даже ся порицаваше че несподѣля ни чувствата ни движеніята на другытѣ епархіи въ борбѫтѫ ни съ гьрцытѣ и еще повече считаше ся отъ нетьрпѣливытѣ измежду насъ недостойна за трудоветѣ и жертвытѣ, които ся изисквахѫ за нейното присъединеніе и отричахѫ ползытѣ които можеше да ни принесе. Тази тъй недостойно прѣзирана епархія е играла най важната роля въ нашѫтѫ черковнь Исторіѭ, не само въ минѫлытѣ врѣмена, но и сега въ днитѣ ни. Ный знаемъ, ако и да не е мѣсто тукъ да расправямы за това, но не можемъ да го не кажемъ, че освѣнъ минѫлытѣ заслугы, тья е, (може бы и въ свое невѣдѣніе), но тья е която е дала и пьрвото почукваніе за новѫтѫ нашѫ прѣпирнѭ съ гьрцытѣ за черковната наша независимость, отъ неѭ пакъ ся излупи народно-черковныйтъ нашъ въпросъ и прѣзъ всичкото врѣме на жестокѫтѫ борбѫ що имахмы и имамы съ нашитѣ вѣковы противницы, нейнытѣ правдины сѫ были най главната и най силната опора на нашитѣ домогванія.

И пакъ не по-малко чудно е и това, за което не можемъ да кажемъ че става безъ Божіе прѣдосмотреніе и прѣдопрѣдѣленіе, дѣто да ся докара тъй, щото да ся рѫкополага отъ народа ни пакъ священноначалникъ за тѫзи Епархіѭ въ деньтъ когато, реченнытѣ дивы вепри развирѣпѣвши на ново, при избѣгваніе на жьртвѫтѫ имъ, събраны вкупъ претятъ и заплашватъ

[ 57 ]

Христовътъ между насъ виноградъ, светото наслѣдіе и народно достояніе съ ново разореніе. Но не убой ся, малое стадо, осуетитъ бо Господь Богъ вся помышленія ихъ злая и вся навѣты ихъ, и беззаконія ихъ обратитъ на главу ихъ.

Но да оставимъ расправытѣ за лошитѣ и бесправеднытѣ навѣты на вѣчнытѣ врагове, на онѣзь на които е дѣло да ны просвѣтятъ въ това и като стигнахмы да споменемъ за по Божіе усмотреніе бываемото днесь рѫкоположеніе на Архіерей за тѫзи Епархіѭ, нека ся обьрнемъ да кажемъ двѣ думы и къмъ него за неговото назначеніе, което ный не за малко и не за малозначуще нѣщо сматрямы.

Истинѫ, и цѣла истина е това дето е казано че на който и да е народъ, ако иска той да стане и да си остане народъ, прѣди всичко потрѣбни му сѫ да е отвѫдилъ и да отвѫди великы людіе. Защото на тѣхнытѣ великы дѣла и славны подвигы има да ся огледва и тѣхъ има да подражава всичкото потомство на тозь народъ, великытѣ прѣимущества на тѣзи великы людіе прѣдизвыкватъ удивленіе, на което рожба е желаніето да ся отличаватъ и другы въ служеніе на този народъ, името на който сѫ прославили съ своитѣ дѣла и подвизы отличенытѣ великы мѫжіе; тѣхныйтъ великъ духъ засиля колкото по дълго толкозь и по твьрдо най благороднытѣ тежненія въ душѫть на тозь народъ, свѣтлытѣ стези на великытѣ имена показватъ пѫтя къмъ славѫтѫ и величіето на народа. Отсѫдно може да ся каже че нѣма великъ народъ, или просто и право че нѣма и неможе да сѫществува народъ на свѣта ако не е родилъ великы людіе, и както нестава море безъ великѫ водѫ, тъй сѫщо нестава и народъ безъ великы людіе. И колкото повече великы людіе е родилъ и отвъдилъ единъ народъ, ако и малъкъ толкозь повече и той быва великъ и твьрдъ въ народното си сѫществованіе.

Нашій народъ, братіе, какъвто и да е, неможемъ да кажемъ че не е ималъ своитѣ великы людіе, ако и да е затъпкана тѣхната паметь отъ онѣзи които сѫ искали да затъпчатъ нашето като народъ сѫществованіе, но както свѣтлытѣ звѣзди на небето въ засѣдваніето имъ отъ облацытѣ не угасватъ, тъй и имената на великытѣ мѫжіе въ единъ народъ не угасватъ отъ умышленното потулваніе на тѣхнытѣ имена отъ непріятелитѣ на тозь народъ. Между малкото извѣстны еще у насъ велики мѫжіе отъ нашѫтѫ народность, не сумнѣнно едно отъ пьрвытѣ мѣста дьрѫи великыйтъ наистинѫ по заслугытѣ си къмъ народа, пьрвыйтъ народный нашь светитель, и патронъ на Охридъ и на Охридската Архіепископія, великыйтъ въистинѫ Іерархъ, Климентъ Архіепископъ Охридскый, дѣлата на когото сѫ тъй добрѣ извѣстны, вамъ нынѣ рѫкоположенный, светиетлю. Вы ся назначавате за митрополитъ и Архіепископъ въ еднѫ таквѫзи Епархіѭ, на коѭто пьрвыйтъ нашь народенъ светитель е послужилъ за утвьрденіе на Българската народность повече отъ всичкѫтѫ народнѫ военнѫ силѫ на бывшѫтѫ ни народнѫ дьржавѫ, на Епархія която основавана на трудоветѣ на реченныйтъ великъ светитель оставила е въ народнѫтѫ ни Исторія по голѣмъ и по хубавъ споменъ отъ колкото дѣлата на най славнытѣ излѣзли отъ нашій народъ завоеватели.

И лестно и славно да бѫде нѣкой наслѣдникъ на еднѫ таквѫзь знаменитѫ личность, да бѫде свещенноначалнцкъ на еднѫ Епархіѭ, която е прославена съ славнытѣ дѣла, съ трудоветѣ и подвигытѣ на най пьрвый и най славный отъ Българскытѣ светители; но всякога най славното е и най трудното. Честьта е велика, но велика и участьта да бѫдите наслѣдникъ на таквазь една знаменитость и да имате за образецъ на будущытѣ ваши дѣянія дѣлата и подвизытѣ на великыйтъ този светитель и патронъ на тѫзи Епархіѭ и можешь ли, Ваше Прѣосвещенство, а и трѣба ли да забравите на часъ поне това само, което исторіята ясно свидѣтелствува: че великыйтъ този твой прѣдшественникъ, пьрвыйтъ народенъ светителъ на тѫзи Епархіѭ, въ онова врѣме прѣди хылядѫ годины е ималъ 3,000 ученика, които самъ училъ на книжевнѫ наукѫ и гы въспитувалъ въ благочестіе? За да са покажете отъ тѫзи странѫ само колкогодѣ равноподобенъ нему на сегашното врѣме, въ сегашнытѣ обстоятелства, при сегашното населеніе и улесненія вы трѣба да докарате въ неѭ числото на учащитѣ ся книжно ученіе най малко поне на 30,000 ученика, на които ако не самы лично да прѣдавате книжно ученіе и да гы назидавате въ благочестіе, а то поне съ вашето стараніе да става то и чрѣзъ другы рѫцѣ. Ще направите ли вы таквозь едно нѣщо? Ето минутата за тържественно обѣщаніе въ това, дайте туй обѣщаніе въ сьрдцето си на този часъ прѣдъ Оногозь който испытва сьрдца и утробы. Давате ли таквозь обѣщаніе? Добро, у добръ часъ! Осѣщате ли ся неспособенъ да извьршите и това малкото и лесното? — Сложете жезлътъ прославеныйтъ

[ 58 ]

съ таквызъ пастырски подвигы, не стѫпвайте на прѣстолътъ осветеныйтъ и освѣтленыйтъ съ таквызъ пастырскы трудове, доста е що сѫ го мрачили и порочили свѣтогасцы инородцы . . . доста е.

Но не; спѣши, спѣши, помазанниче Божій и избранниче народный, спѣши та завземи прѣстолътъ на който си повыканъ; вземи жезлътъ които ти ся вручава, онѣзи които сѫ тя избрали и призвали на този высокъ санъ увѣрены сѫ, а и ный ведно съ тѣхъ обычамы да вѣрвамы и вѣрвамы, че Ваше Прѣосвещенство ще имате на сьрдце и ще бѫдите въ положеніе да осѫществите светыйтъ задатъкъ, който ви налагатъ светѣйшитѣ ви длъжности, отъ които въодушевены ще ся трудите отъ колкото ви е възможно повече да удовлите чаяніята на вашето стадо. Испълннены съ надежда че Вы ще испълните неговытѣ нужды и въ всяко друго отношеніе, а най вече въ това на просвѣщеніето, което е най нуждното, ный ви отъ все сьрдце честитимъ: Вамъ убо тежкѫтѫ коронѫ съ прѣтежкытѣ ѝ длъжности въ пасеніето на стадото Ви, а на стадото ви Васъ и исправляющійтъ вашь пастырскый желзъ, съ който упасаваны по тучнытѣ паши на благочестіето, да станѫтъ тѣ достойны наслѣдницы на небесното царствіе, на истинныйтъ пастырь Христа Спаса, емуже подобаетъ всяка слава, честь и поклоненіе, нынѣ и присно и во вѣкы вѣковъ, аминь ¹⁷ .

. . . . . . Слѣдъ отпуска на цьрквѫтѫ Н. Преосвещенство новорѫкоположенный свето-Охридскый раздаде нафоръ на многочисленныйтъ народъ, който съ благоговѣніе цѣлуваше Св. му дѣсницѫ, а при излѣзваніето му отъ цьрквѫ, выкатъ да живѣе, продължително и громко се отзоваваше надалечь. Слѣдъ една малка почивка въ Метохътъ, дѣто се изрѣкохѫ разны привѣтствователны слова, Н. Блаженство, както и всичкытѣ другы народны Архіереи възлѣзохѫ въ каляскытѣ си и прѣзъ Фенерь и Бейоглу си отидохѫ на Орта-Кьой. Тъй са свьрши и този народенъ въ Цариградъ Праздникъ и такъвъ бѣ отговорътъ отъ Цариградскытѣ Българи на Гръцкѫтѫ схызма.“ (Вж. в. „Право“, бр. 29-ий, отъ 25-ий Септемр. 1872 г.)

Мень, обаче, не ми бѣ възможно да отидѫ въ епархията си по равни прѣпятствия които се правѣха отъ страна на самото правителство и отъ страна на патриаршескитѣ гръчки интриги прѣдъ турскитѣ власти. Патриаршеството се домогваше да се измѣнятъ капитѣ на българскитѣ владици и духовенството, по примѣра на ерменцитѣ. При всичкитѣ огромни подкупи отъ страна на това патриаршество, употрѣбени за министра на исповѣданията, усилията имъ останаха суетни. Генералъ Игнатиевъ ме увѣряваше даже, че Патриаршеството взело 30 хиляди лири отъ Иерусалимский метохъ и ги дало на казаниятъ министъръ, само и само да се завземе той и да прокара щото българското духовенство да облѣче ерменскитѣ шапки. Обаче, както казахъ,

[ 59 ]

постоянството на Екзархическото тѣло и въобще отпорътъ, който даде българский народъ, надви, и тая цѣль на Патриаршията остана непостигната.

Тази буря едва прѣмина, начна да настѫпува друга. Щомъ въпросътъ за капитѣ се потуши, изникна другъ на гледъ отъ благовидно естество, ала въ сѫщность съвершенно пагубенъ. Митхать Паша, който водеше английска политика и на когото съчувствуваха и бѣха въ едномислие и Стоянъ Чомаковъ, Прилѣпский пълномощний Кусевъ,П. Михаиловскии други нимъ подобни, измѫдриха они да се измѣни името Ехзархъна Патриархъ всебългарский, като вмѣсто сьществующийтъ ферманъ, се иска и издаде новъ въ тая смисъль. Агитацията въ това направление се начна отъ д-ръ Чомаковъ; сѫщото нѣщо той е проповѣдвалъ и пó-напрѣдъ, както ми казваше покойний Хр. Тъпчилещовъ, когато още всичкитѣ пó-стари Екзархически архиереи бѣха въ Цариградъ. Сега, обаче, тѣ бѣха се отправили за епархиитѣ си и бѣхме останали само ние пó-младитѣ, които най-послѣ бидохме рѫкоположени и на които още бератитѣ не бѣха врѫчени. По поводъ на това, ние бѣхме опълномощени отъ старитѣ синодални членове да заемаме мѣстата имъ въ святий Синодъ. Во главѣ на останалитѣ бѣхъ азъ. Чомаковъ успѣ да привлече на своя страна повечето отъ мирскитѣ членове на смѣсенийтъ Екзархически совѣтъ и други нѣкои си почетни Цариградски българе и убѣди онъ Н. Блаженство Екзарха Антимада свика на засѣдание пълний смѣсений екзархически совѣтъ, за да разгледа и този въпросъ и да се произнесе: ще го приеме ли, или ще го отхвърли.

Не помня въ кой мѣсецъ и день отъ 1873 година се събра, под. обѣдъ, пълний смѣсенъ совѣтъ. Негово Блаженство, начело, отъ лѣвата страна, съ мирскитѣ, а отъ дѣсната — съ насъ, архиереитѣ, составляющи св. Синодъ, отвори засѣданието. Допустна се на мирскитѣ да дадатъ своето мнѣние. Мирскитѣ, съ вишегласие, прѣдложиха да се измѣни екзаршеството на патриаршество, т. е. да се замѣни сѫществующий екзархически ферманъ. Оставаше и святия Синодъ да си даде мнѣнието. Азъ стояхъ на пьрво мѣсто до Негово Блаженство Екзарха. Чомаковъ, сѣдящий отъ лѣвата страна, се обърна къмъ мене и ме попита какво е мнѣнието на святийтъ Синодъ. Азъ гласно му отговорихъ, че мнѣнието и рѣшението на святийтъ Синодъ по въпроса сѫ дадени на Негово Блаженство и отъ името на св. Синодъ молихъ Негово Блаженство да го каже. Тогава Негово Блаженство обърна се къмъ нихъ и имъ каза: „Господа! Синодалнитѣ Архиереи, наши братя, прѣди да си отидатъ по Епархиитѣ си, оставиха единъ протоколъ, подписанъ отъ нихъ, че ако даденийтъ ни царски Ферманъ се измѣни и се даде другъ новъ ферманъ, или се приеме друго подобно мнѣние, споредъ желанието Ваше, тогава всѣки отъ Архиереитѣ ще си отиде отъ кѫдѣто е дошелъ и ще оставятъ на това мирско тѣло да устроява по своему Българската църква. Това, потвърдено е съ своерѫчни подписи отъ всичкитѣ архиереи, които отидоха но епархиитѣ си; къмъ това мнѣние и рѣшение се присъединява и сегашний присѫтствующий тука св. Синодъ“. Чомаковъ като изслуша тѣзи думи, каза само: Сега, Господа, всичко се свърши, нашето вишегласие пада и нищо не стана“. Слѣдъ това веднага се обърна онъ къмъ мене и ми казва: „все ти, старий, правишъ това“. На това азъ му отговорихъ: „Господине Чомаковъ, видите ли този ферманъ, който виси надъ Васъ? Отъ писаното въ него, ако не се сохрани или изпълни всичко, останалото ще остане само черно писмо на бѣла хартия; подъ неговата сѣнка сега ние тука сѫществуваме и се събираме“.

Съ това и засѣданието се закри и всѣки се разотиде.

И така, и тази буря помина, безъ да прѣвали корабътъ; ала за това нѣщо мойтъ най-добъръ приятель Чомаковъ ми се разсѫрди и въ продължение на четери мѣсеци не проговори съ мене, до гдѣто не дойде другъ подобенъ случай да изоблича едного, който се подозираше въ сношение съ Патриаршията, въ лицето, и то въ присѫтствието на самаго Чомакова. Тогазъ Чома-

[ 60 ]

ковъ се извика: „Сега те познахъ, че си истински Архиепископъ Охридский“, на което му отвърнахъ: „Още не си ме хубаво позналъ“.

Отъ тая дата вечь си останахме съ Чомакова, до смъртьта му, искренни приятели и въ сѫщинската смисълъ на думата народни доброжелатели.

Тѣзи бури макарь и да прѣминаха, моето отиване за Епархията ми още не бѣше рѣшено по разни прѣпятствия отъ страна на правителството. Въ скудно живѣние азъ прѣкарахъ тукъ до 20-ий мартъ, 1874 година.

Благодарение енергичното съдѣйствие и застѫпничество отъ страна на русския посланникъ Генерала Игнатиева, всички тия прѣпятствия се отстраниха и азъ, въ втората половина на м. мартъ, сѫщата 1874 год. се снабдихъ съ берата за Охридъ, а Прѣосвещенний Доротея, съ такъвъ за Скопие и ние начнахме да събираме за пѫть.

Отъ посолството ми се дадоха книги като: Църковнопроповѣднически, духовни журнали, такива съ домашно духовно-нравственно съдържание, и нѣколко круга църковни Богослужебни книги съ църковна утварь. Най-послѣ, като отидохъ при генерала Игнатиева да се видя и да му кажа с’богомъ, онъ ми рѣче: — „Я повѣрю вамъ одну истину: знайте, что по истеченіи отъ селѣ трехъ лѣтъ будетъ непрѣменно война Россіи съ Турціею: знайте это и дѣйствуйте тамъ осмотрительно“.

Това ми бѣше послѣдното видѣние съ Генерала до Санъ-Стефанската съ него срѣща.

Вечерьта на 25 число на марта 1874 година, съ Скопский Прѣосвещенний Доротей, се качихме на параходъ и на великий четвъртъкъ утромъ, прѣзъ страстната недѣля, 28 сѫщий, се явихме на Солунското пристанище, срѣтени отъ многочисленната българска народность и отъ други разнородни зрители, които най-много любопитствуваха да видятъ, да ли има нѣкаква промѣна въ капитѣ на българскитѣ владици. Въ сопровождение съ грамадното множество, тържественно отведени бидохме въ приготвенний заради насъ домъ, гдѣто живѣеха Никола и Димитрий Паунчеви, Охридци, съ фамилиитѣ си.

На другийтъ день, въ Петъкъ, Прѣосвѣщенний Доротейсе отправи, по желѣзницата, за Скопие, заедно съ нарочно дошлитѣ отъ тамъ пратеници, а азъ останахъ нарочно въ Солунъ да празднувамъ, съ Българитѣ, Воскресение Христово. Найдохъ за нуждно незабавно, въ този сѫщийтъ день, да отида на конакътъ, при валията, и да му се прѣдставя съ Царскийтъ бератъ. Отъ тамъ потрѣбно бѣше да направя етикетнитѣ посѣщения, както на членоветѣ отъ мезлича, така и на по-знаменититѣ отъ турцитѣ. Ентусиазмътъ бѣше всеобщъ между Българетѣ, тѣ всички ликуваха отъ радость. Като се върнахъ отъ горнитѣ посѣщения, първенцитѣ български, съ църковно-училищнитѣ настоятели, ми прѣдложиха да служа Божественна литургия на самийтъ день на святото Христово Воскресение, ала като не бѣше вьзможно да стане това, то както въ петъкъ и сѫбота, така и на самото Христово Воскресение, що се трѣбоваше, споредъ устава на православната църква, извършихъ всичко соборно, во всѣцѣло Архиерейско облѣкло, въ което стояхъ на архиерейския тронъ и на Божественната служба. Слѣдъ Божественната литургия отъ тронътъ прилично и назидателно поучение къмъ народа, споредъ обстоятелствата, отправихъ.

Въ тридневното тържественно празднувание тука на Христовитѣ праздници, азъ не оставихъ да не посѣтя и да не поздравя съ Воскресение Христово Българетѣ, и богати, и сиромаси, по домоветѣ имъ, и квартиритѣ имъ, кѫдѣто ми ги указваха водачитѣ ми.

Радость всеобща и веселие неописуемо бѣше изпълнило всичкитѣ български, и заможни и сиромашки кѫщи, едно по причина на празднуванието на славното и спасителното Христово Воскресение, и друго за това, че Македония видѣ вечь у себе си свой архипастиръ българинъ.

[ 61 ]

Слѣдъ праздницитѣ, азъ се срѣщнахъ пакъ съ валията, взехъ си бератътъ и другитѣ потрѣбни книжа, и напустнахъ Солунъ, изпроводенъ отъ Солунскитѣ Българи на разстояние около 2 часа отъ градътъ, до едно село, въ което жителитѣ Българи, голѣмо и мало, ни причакаха и послѣ радостнитѣ привѣтствия, прѣдложиха ни хлѣбъ и соль. Слѣдъ една маленка опочивка, опростихме се съ Солунскитѣ изпроводачи и фанахме пѫтьтъ за Енидже. Пѫтьтъ и отъ двѣтѣ страни бѣше прѣпълненъ съ народъ, надошелъ съ хиляди отъ припѫтнитѣ и близки села да види и да се благослови отъ Български владика.

Посрѣдъ такава процесия дойдохме до Енидже, гдѣто прѣнощувахме, и на другийтъ день, въ сѫбота рано, потеглихме къмъ Водена.

Като се приближихме до подгорието, за да се възкачваме къмъ градътъ, обърнахме и мѣрнахме погледътъ си къмъ брѣгьтъ: той цѣлийтъ бѣше обсипанъ съ народъ; нарѣдени бѣха: учители, учителки, съ стотини ученици и ученички, всички съ цвѣтя въ рѫцѣ и всички съ хвалебни весели пѣсни ни посрѣщнаха и ни введоха въ градътъ, до приготвената за насъ квартира. Народътъ тука, жаденъ да чуе въ църква Божественната служба на родното си слово и отъ български владика, ми прѣдложи, щото на утрѣшнийтъ день, въ Недѣля, да извърша Божественна литургия. При всичката обаче моя готовность и при личното ми застѫпване прѣдъ мѣстнитѣ власти, по настоянието на патриаршескийтъ владика-гръкъ, това не ми се допустна. Ала не бѣше възможно да ми се откаже стоението ми въ Архиерейскийтъ тронъ, отъ гдѣто, наедно съ народътъ, да слушамъ Божественната служба, както и отъ тукъ да произнеса поучително, и споредъ обстоятелствата, назидателно слово.

Слѣдъ църковнийтъ отпускъ се върнахме на квартирата и послѣ обѣда, при многочисленность народна, съ торжественни пѣсни отъ ученици и ученички, прѣпроводенъ бидохъ, безъ мало на единъ часъ разстояние отъ града, гдѣто се спрѣхме; като Архипастирски поблагословихъ народа, потѣглихъ къмъ Битоля. При вечерь, на заходъ слънце, пристигнахме въ село Островъ, принадлежаще на Охридската Епархия, което до тогава се държеше за Гръчко. Квартирата ни бѣше въ първийтъ селски чорбаджия и епитропа на Гръчкийтъ Охридски владика Мелетия. Тука добрийтъ, и съ сърдце българско, домакинъ, ми прѣдаде едно писмо Мелетиево, въ което той Милетий, му писуваше като на свой епитропъ, между друго и слѣдующето: ἔρχετε ἔνας δεσπότης Βούλγαρος, ονομαξόμενος Ναθαναηλι άλλὰ ἐκεῖνος δεν είναι Ναθαναηλ, ἀλλὰ σαθαναὶλ τὴ τὸν δέχεσϑε.

Като се настанихме на квартирата, наедно съ всичкитѣ селски свещенници отидохме на вечерня въ църквата имъ селска, и слѣдъ свършвание вечерното молебствие, се върнахме пакъ въ домътъ на добрийтъ и гостоприемнийтъ българинъ, гдѣто слѣдъ искренно българско угощение, опочинахме въ миренъ и мезмятеженъ нощенъ сонъ. Сутринньта, при ясно утрѣнно слънце, като поблагодарихме и благословихме домашнитѣ и селскитѣ изпровождачи, потѣглихме по пѫтьтъ къмъ Битоля. Тръгнахме прѣзъ Островската широка и равна долина, гдѣто, може би, въ прѣжни врѣмена, се е простирало сега сѫществующето близу до селото езеро.

Още не прѣминали долината и щомъ начнахме да се въскачваме на возвишенностьта начнаха да се появяватъ, на срѣща ни, пратенницитѣ отъ Охридското священство. Най-напрѣдъ идеше попъ Христо Маленковъ, съ нѣколко Охридски жители, а слѣдъ нихъ по купища, по купища, начнаха да се явявахъ: Охридчане, Битолчане, Прилѣпчане и селени отъ близулежащитѣ села и отъ градъ Леринъ. Съ тая процеспя достигнахме друго село отъ принадлежащитѣ на Охридската Епархия въ Битолска, Леринска и Воденска околия, именно Вощерани. Селото, като въ най-тържественъ праздниченъ день, бѣше пълно отъ посрѣщачи, въ гиздави прѣмени: тука бѣше приготвенъ обѣдъ и за нощь легъ. Като опочинахме, до гдѣто дойде врѣме за вечерня, съ

[ 62 ]

всичкото пришедше тука священство, и съ множеството народно, отправихме вечерното молебствие въ селската църква и на утрото — утренното църковно правило, съ Божественната литургия. Послѣ това, при хубава пролѣтна погода, тръгнахме, съ стотини прѣходящи конници, и идящи подиръ насъ колесници, съ Битолскитѣ първенци и жителитѣ отъ околнитѣ села, съ които пристигнахме въ Битолското село Койнаре, гдѣто ни чакаше обѣдъ.

Отъ тука вечь, подиръ малка почивка, съ всичкото народно множество, потегнахме направо къмъ градъ Битоля. Колкото повече се приближавахме къмъ градътъ, толкова повече се сгрупирваніе народътъ: и прѣдъ насъ, и позади насъ. На 1/2 часъ разстояние видѣхме, въ два реда, българското свещенство отъ градъ Битоля, отъ Охридъ, отъ Прилѣпъ, отъ Леринъ и отъ окрѫжающитѣ ги села, воглавѣ учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ, а сѫщо и войници, съ миссия да запазятъ порѣдъкътъ. Съ хилядници народъ изпълняше не само едно грамадно широко пространсто вънка отъ градътъ, но и въ градътъ всичкитѣ улици, прѣзъ които имаше да се пройде, бѣха задръстени отъ народъ. Като приближихме вечь до нареденото свещенство и до учителското тѣло, тамо ни чакаше единъ файтонъ, съ два коня, проводенъ отъ Битолский Али-Паша, на който файтонъ, наедно съ Доктора Мишайкова, потеглихме на къмъ градътъ, прѣдшествувани отъ свѣщенството и отъ учителското тѣло, съ ученицитѣ и ученичкитѣ. Ученицитѣ начнаха да пѣятъ приготвени за подобни тържества пѣсни. Многочисленното народно множество, отъ всички страни, хвана да се надтичва, кой по-скоро да се доближи за Архиерейско благословение. Въ тази народна навалица загубиха се и свѣщенници, и учители, и ученици, и войни, така щото едвамъ съ файтона можехме да пробиваме пѫтьтъ до приготвената ни квартира, която бѣше въ домътъ на Българский владика, Прѣосвещенний Генадий.

Въ Битоля прѣстояхъ три-четири дни само, прѣзъ което врѣме се прѣдставихъ на надлежната гражданска власть, съ писмата ми отъ висшето Централно правителство, и посѣтихъ по-знатнитѣ личности, както отъ Турскитѣ, така и отъ Българскитѣ първенци, въ съпровождение на Битолското, Охридското, Прилѣпското и отъ окрѫгътъ, Българско свѣщенство.

Прѣди да се настаня въ квартирата, моето желание бѣше да отида първо въ недавнопостроенийтъ, въ имото на Божия Матерь, параклисъ, и да поблагодаря Богу за благополучното ми прибитие (пристигнувание) до тукъ, както и да сподѣля радостьта съ благочестивитѣ християне Българи въ този Божий храмъ, но това не ми се допустна отъ властьта.

Слѣдъ тѣзи три-четири дни, пакъ съ многочисленни Битолскй испроводачи, духовни и мирски, и Охридски срѣщачи, съ тържественни пѣсни отъ ученици и ученички, излѣзохме вънка отъ градътъ, отъ гдѣто множеството народно отъ градътъ, ознаменовано отъ насъ съ кръстно знаменование, радостно се върна, а нѣкои отъ битолскитѣ първенци Българи, каквото Димитрий Робевъ, Мишайковъи други такива, наедно съ Охридскитѣ срѣщачи, ме придружиха до близулежащето отъ Охридската Епархия село, именуемо „Цапари“. Тукъ ни срѣтнаха жителитѣ съ радостни пѣсни отъ ученици. Установихме се да нощуваме и се разпоредихме да се извърши вечерното и утренното църконно правило съ Божественна Литургия. Тукъ за пръвъ пѫть въ живота си видохъ единъ Християнски религиозенъ обичай, който обичай ми направи силно впечатление и който — изпослѣ се увѣрихъ — сѫществуваше и въ цѣлата Охридска Епархия. Владиката като свърши Божествената литургия и послѣ отпуста отъ Архиерейский тронъ, като раздаде анафора всичкитѣ, безъ различие пола и возрасть, които усѣщатъ у себе си каква и да е тѣлесна немощь или болесть, подхождатъ и приближаватъ се да ги благослови архиерея и да възложи, на всѣкого отъ нихъ, рѫцѣтѣ си, при произнасяне, макаръ и най-кратка, молитва, като: благодатію Господа нашего Іисуса Христа да исцѣ-

[ 63 ]

лѣешъ и да си живъ и здравъ“. Молящитѣ се вѣрваха твърдо въ Апостолското изрѣчение: „Молитва вѣри спасетъ болящаго и воздвигнетъ его Господь“. Това се подтвѫрди и на дѣло.

Въ това исто врѣме, когато другитѣ немощни подхождаха подъ благословение, поднесена биде една около четиридесеть годишна жена, на черга, отъ двамина мѫже, схваната и улога во все тѣло, отъ четири години врѣме. Азъ благословихъ страждущата кръстообразно, съ возложение рѫцѣтѣ си и произнасение на горѣказанитѣ молитвенни слова, слѣдъ което носящитѣ я изнесоха изъ църквата. Щомъ я изнесли вънъ отъ църквата, тя се почувствузала по-добрѣ и станала е отъ носилото и здрава и читава си отишла дома си. Това събитие тогава азъ не узнахъ, но на слѣдующата година, като пакъ отидохъ отъ Битоля, въ монастирьтъ „Свята Петка“, близонаходящъ се до селото Цапари, наедно съ почтеннийтъ Димитрий Робевъ, за да служа Божественна литургия, на другийтъ день въ самото село Цапари извършихъ въ църквата Божественна литургия. Като извършихъ обикновенното благословение и возложение рѫцѣтѣ, съ молитвословието, надъ немощнитѣ, излѣзнахме изъ църквата и си дойдохме на квартирата да си похапнемъ що далъ Господь и да си тръгнеме за къмъ Охридъ. Като си приказвахме съ Д. Робева, влѣзе неговото момче и ни извѣсти, че една жена е дошла да ѝ читамъ. Азъ казахъ на Димитра: „пакъ ще се тури господовийтъ яремъ, и излѣзнахъ къмь жената. Она, като ме видѣ, поклони се и ми каза: попрости ме, святий старче, азъ не можахъ да се удостоя да ми прочитате въ църква, излѣзнахъ да видя въ дома гоститѣ си, защото съмъ сама и нѣмамъ другиго кой да ми помогне. Святий старъ, съмь оная жена, която лани донесоха въ черга двамина въ църква, като мрътва, схваната отъ 4 години врѣме, и вие като ме благословихте и ми прочитахте, щомъ излѣзнахъ, станахъ на ноги, и здрава си отидохъ у дома. Сега вистина съмь здрава, но желая пакъ да ме благословишъ и да ми прочиташъ“. Като се извърши и това, седнахме на обѣдъ съ казанийтъ по-горѣ Димитрий Робева.

Слѣдъ обѣдъ битолскитѣ испроводачи се вратиха въ Битоля, а съ охридскитѣ срѣщачи прѣдшествующи и послѣдствующи отправихме се на къмъ Рѣсенъ, прѣзъ село Диавото. Всичкитѣ жители отъ това село бѣха излезнали на срѣща, сияющи и ликующи отъ радость. Отъ тука, слѣдъ като благословихме народа и попочинахме мало, зѣхме пѫтьтъ къмъ Рѣсень: на заходъ солнца, като начнахме да слизаме отъ височината на Диавото въ рѣсенска долина, показа се подъ насъ множество народъ отъ Рѣсенъ и отъ околнитѣ села отъ когото бидохме срѣтнати и прѣпроводени въ градътъ до самата квартира, съ радостни и весели, споредъ обстоятелствата, пѣсни, отъ учители и ученици. Тука останахме да нощуваме.

На другиятъ день по пладне тръгнахме къмъ Охридъ по пѫтьтъ, който иде прѣзъ мѣстностьта називаема Завой. Не далеко отъ Рѣсенъ влѣзохме въ село Янковецъ, въ което се отбихме въ селската църква да се помолимъ Богу и тръгнахме.

Като начнахме да слизаме отъ вишиата на Завоя въ охридската равнина, на разстояние колкото единъ часъ отъ градътъ, се показаха хилядници и хилядници народъ отъ Охридъ и отъ околнитѣ села, съ свещенството, учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ които, като се приближихме, ни срѣтнаха както подобава и посрѣдъ тържественни пѣсни пѣяни отъ учителитѣ и ученицитѣ, влѣзнахме въ градътъ и пройдохме прѣзъ него, обсипувани на сѣкѫдѣ съ цвѣтя, до опрѣдѣленийтъ мегданлъкъ, гдѣто слѣдъ привѣтственнитѣ рѣчи на покойний Пърличевъи други учители, азъ отговорихъ съ едно кратко, пастирско словце, споредъ обстоятелствата, благословихъ народътъ и отидохъ, прѣпроводенъ отъ множеството народно въ митрополитското сѣдалище, съ находящето се свещенство и градскитѣ и селскитѣ първенци.

[ 64 ]

Слѣдъ като взаимнитѣ ни привѣтствия тука съ добрѣ дошли и добрѣ нашли се свьршиха, и слѣдъ като азъ прѣдадохъ на всичкитѣ присѫтстующи моето архиепастирско благословение, всички насѣдахме.

Разпоредителитѣ казаха да се донесе сладко и кафе, но азъ имъ казахъ да не бързатъ. Нека първо се разберемъ, — съ тѣзи думи се обърнахъ азъ къмъ присѫтствующитѣ духовни и мирски, и продължихъ:

„Ваше благоговейнство, братие мои, и вие, почтенни господа народни прѣдставители! Вие се трудихте да придобиете български владика. За да не се разпростираме съ много думи, ето за такъвъ азъ се явявамъ прѣдъ васъ, между васъ, когото нашето българско свещенноначалие е взело изъ Свято-горската Зографска свещенна обитель, на която сѫ първи клитори тритѣ святи братя на царя Самуила: Моисей, Аронъ и Давидъ и проводенъ сьмъ къмъ васъ, за вашъ архипастиръ. Господа! Азъ не съмь искалъ да оставя самоволно обительта си, но както волята на нашето священноначалие и на моето братство, така и нуждата народна сѫ ме привели тука, къмъ васъ, за да сподѣлямъ всички страдания съ васъ, и колкото ще ми бѫде возможно, нещастнитѣ да поутѣшамъ и словомъ и дѣломъ. Всѣкога ще гледамъ да упазя правиятъ духовенъ сѫдъ, безъ нѣкакъвъ личненъ интересъ и безъ да се рѫководя отъ хатъра на едного или на другиго; у мене ще иматъ приемъ еднакво и богатийтъ, и сиромахътъ, и господарьтъ, и слугата. И така, ако приемате да имате такъвъ владика, ето азъ съмь между васъ; ако ли не, то кажете ми, конетѣ още не сѫ разтоварени, азъ ще са върна тамъ, отъ гдѣто съмь дошелъ“. При тия мои думи цѣлото събрание, заедно съ първенствующитѣ епархиоти, извикаха: „такъвъ владика намъ ни трѣбва, и ние сме ради да имаме такъвъ владика.“

На тѣзи нихни слова мойтъ отговоръ бѣше: „а ако азъ отстѫпя отъ това мое обѣщание и начна да върша нѣщо си противъ него, то отъ сега още ви казвамъ: да ме изгоните, за да не сѫществувамъ срѣдъ васъ.“ Послѣ тѣзи рѣчи и като чухъ отъ събранитѣ: „такъвъ владика искаме,“ вторично благословихъ присѫтствующитѣ и казахъ да донесатъ сладкото и кафето, и да кажатъ на слугитѣ да снематъ отъ конетѣ товаритѣ и да ги отведатъ на мѣстата имъ. ¹⁸ 

[ 65 ]

Така се учини моето прибитие въ Охридъ и взимание лично въ рѫцѣтѣ ми епархиалното управление.

Скоро послѣ това настѫпи праздникътъ Св. Великомученикъ Георгий, 23 априлий. Въ близулежащий градецъ Стругабѣше въ този день храмовий праздникъ на църквата. Азъ отидохъ тамъ да посѣтя паството си и наедно съ него да отпразнувамъ тоя личенъ день. Жителитѣ, всички българи, и най-горѣщи патриоти, торжественно и съ подобающа честь ме посрѣщнаха, като пръвъ своероденъ български владика; ала на утрото на день Св. Георги, ненадѣйно, отъ вразитѣ на българский народъ, се случи слѣдующето. Прѣди свършванието на утренното църковно правило, азъ излѣзнахъ изъ църква и отидохъ на квартирата си, за да се приготвя заради служене Божественна литургия. Въ минутата, когато се мияхъ на чердака, при прозорцитѣ, обърнати къмъ езерото, отъ срѣща пукна пушка и куршумитѣ изпищѣха надъ главата ми, — безъ мало да ме умъртвятъ, и се вдълбиха въ стѣната по зади мене, като стъклата отъ прозорцитѣ изпопадаха прѣдъ мнне, въ миярникътъ. Промисъльтъ Божий ме прѣдупази отъ прѣждеврѣменна смърть. Имайки надѣжда въ Бога-промислителя, това първо покушение на моя животъ не ме обезкуражи.

Това бѣше началото.

Слѣдъ това грекоманитѣ, съ своя владика Мелетия, се помѫчиха да употрѣбятъ отрова въ кафето ми; ала като усѣтихъ това, азъ се прѣдпазвахъ и вънъ отъ митрополията, въ градътъ, близу двѣ години не вкусихъ чуждо кафе, или пъкъ каквито и да е напивки: нито отъ турци, нито отъ християни. Кратко да кажа: на всѣкадѣ срѣщахъ опасности, при посѣщението на епархията ми. Затова, когато ходѣхъ по селата, въ околиитѣ Дебръца, Дримъ-Колу, до Рѣсенъ, които всички признаха екзархията, трѣбваше, и деня и нощя, да отдъхвамъ въ изби и скривалници отъ прѣслѣдвающитѣ ме грекомански разбойници арнаути. Но при всичко това, азъ не оставихъ отъ да не посѣтя лично ввѣреното ми Христово Стадо: Зимѣ въ митрополитското ми сѣдалище и въ близкитѣ села извършвахъ Божественна служба, като ободрявахъ и наставлявахъ християнитѣ, а подиръ Томината недѣля, до 10 ноемврий, всѣка година, отъ село въ село, посѣщавахъ християнитѣ и служахъ Божественна литургия въ бѣднитѣ имъ и оголени отъ арнаути, църкви, гдѣто бѣше възможно и всѣкога насърчавахъ съ надѣжда за по-добро бѫдѫще.

Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Епархията ми, съмь билъ постоянно въ скърбь и безпокойство, както отъ правителственнитѣ власти, така

[ 66 ]

и отъ интригитѣ на гръчкитѣ владици, не по-малко съмь страдалъ и отъ скудость, за своето и на слугитѣ ми, дневно съдържание, защото, по причина на противодѣйствието на гражданскитѣ власти и на гръчкитѣ интриги, не ми бѣше възможно да получавамъ нуждното съдържание отъ подвѣдомственнитѣ ми Епархиоти.

Съ едно слово, бѣхъ като въ обсада отъ всички страни. Ако излизахъ по селата, за къмъ Битоля, грекоманитѣ въ Охридъ и въ окрѫжнитѣ села увѣряваха народа ми, че правителството ме е изпратило обратно въ Цариградъ, ако ли пъкъ се нахождахъ въ градътъ Охридъ, — гръкоманитѣ увѣряваха въобще народа, че правителството ме дърѫи подъ арестъ и не ме допуска да ида по селата. При такива обстоятелства, азъ не намѣрвахъ друго срѣдство за да осуетявамъ гръкоманскитѣ лъжи, освѣнъ да тичамъ, отъ единий край на Епархията до другийтъ, и да увѣрявамъ простолюдието, че това сѫ гръчки лъжи, пущани нарочно отъ гръчкитѣ владици.

Но най-послѣ постояннитѣ и нескончаеми интриги и клевети на окружающитѣ ме седемъ владици гръчки, а именно: Охридский, Битолский, Дебърский, Елбасанский, Корчинский, Леринский и Воденский надвиха прѣдъ Битолский валия, Али-Саибъ-паша, който писа на Високата Порта въ Цариградъ, че азъ бунтувамъ жителитѣ, не само отъ Охридската, но и отъ другитѣ околни Епархии, и че непрѣменно трѣбва да ме дигнатъ отъ Охридъ.

За това Али-Саибъ-пашово доношение, Святата ни Екзархия получи отъ Султанското Правителство тескере за моето отстранение отъ епархията ми. По поводъ на това тескере, въ първата половина на мѣсецъ ноемврий, 1875 г., получихъ въ гр. Рѣсенъ, гдѣто бѣхъ на обиколка въ Епархията, отъ Святата Екзархия едно конфиденциално писмо, въ което Св. Синодъ ми пишеше да стана и да ида въ Цариградъ.

Като получихъ такъва заповѣдь отъ Св. Екзархия, азъ, на мѣсто да тръгна за Цариградъ, одързихъ се и отговорихъ на Негово Блаженство Екзарха Антима слѣдоющето:

„Каквото и да послѣдува, азъ не оставямъ този народъ, за който още отъ прѣди 30 години съмь мислилъ и до колкото ми е било възможно, съмь радилъ за неговото добро, когато нито на единъ отъ Васъ не е проходило на умъ за него. Правителството ако ме нахожда за виноватъ въ нѣщо, нека ме прати въ заточение по-добрѣ отколкото доброволно да оставя въ разстройство прѣдаденийтъ ми народъ. Азъ отъ млади години съмь монахъ (калугеръ); разнообразието на моето до сега живѣние ме е научило и на скудность и на изобилие: да живѣя въ палатъ и да се помѣщавамъ въ проста пустинна килия, да се храня съ различна приправена храна и да се доволствувамъ само съ насѫщний хлѣбъ и вода и съ сухари, топени въ солена вода, — та заради това, пакъ повторявамъ и казвамъ, че по-добрѣ е правителството да ме проводи на вѣчно заточение, нежели, безъ принуждение, да оставя Епархията си.“

Благодарение на този мой отговоръ, Екзархическото началство издѣйствува щото гражданското централно въ Цариградъ правителство да поиска отъ мѣстната власть да се произвесе она за повѣдението ми. Мѣстната Охридска власть, безъ да зная азъ, отпратила въ Цариградъ своето мнѣние въ моя полза. Именно съ словата: Такъвъ миренъ владика не е бивалъ другъ пѫть въ Охридъ. Онъ нито е замѣшанъ, нито се мѣша въ нѣкакви политически работи, е вѣренъ поданникъ на царството, со всички мирно живѣе и изпълнява християнскитѣ нужди. (Забѣлѣжвамъ, че азъ съ каймакаминътъ живѣехъ много дружелюбно, по арнаутското: беса-бесъ). И така, исканията Али-Саибъ-пашови се осуетиха и веднага слѣдъ смъртьта на умъртвенийтъ Султанъ Абдулъ-Азиса, когато азъ бѣхъ въ Битоля, телеграфически му дойде уволнение отъ валиалъкътъ; а азъ останахъ спокойно въ епархията си до 10 августъ 1877 год., когато се начна вечь послѣднята руско-турска война.

Щомъ се провозгласи войната, азъ получихъ отъ Святата Екзархия, по правителственна заповѣдь, телеграфъ, безъ друго и незабавно да стана и да тръгна за въ Цариградъ. Това повикване ме турна въ голѣмо затруднение, какъ да постѫпя, щото да не дамъ съмнѣние на народа, — а на турцитѣ и гръцитѣ — да интригуватъ — че азъ оставямъ за всегда Епархията.

За това нѣщо друго срѣдство не измислихъ, освѣнъ да увѣрявамъ, и християнското и турското население, че виканъ съмь въ Цариградъ врѣменно, като за увѣрение на това оставихъ всичко, архиереийски свещенни одежди и нѣща както и библиотеката, корреспонденцията по церковното иерархическо дѣло, заедно съ всичката покѫщнина. Азъ взехъ съ себе само най-потрѣбното денонощно облѣкло и нѣколко книги за четене. Азъ се страхувахъ да не би по нѣкъкъвъ начинъ да стана причина щото турцитѣ да напакостятъ на Охридскитѣ жители и въобще на християнското население, толкова повече че турцитѣ ме смѣтаха за московецъ, а Битолскийтъ валия Али-Саибъ-паша явно говореше на турцитѣ: „О Деспотъ хакикатъ московъ папазъ“, защото когато отивахъ при него, не се навеждувахъ прѣдъ него да коленича и да зимамъ полата му (дрѣхата му) да я цѣлувамъ, както направи, въ присѫтствието ми, другъ единъ отъ нашитѣ български владици.

И така, като оставихъ всичко, що имахъ въ митрополията, слѣдъ напѫтственното молебствие къмъ Бога и святаго Климента, на 10 августъ 1877 год., тръгнахъ за Цариградъ. Като пристигнахъ въ Цариградъ, поставихъ се подъ надзоръ на Екзархическото Началство.

Въ Цариградъ азъ често посѣщавахъ кантората на Христа Тъпчилещова, въ Балъ-Капанъ, когато единъ день, като отидохъ тамо, синътъ на покойний Христа, Стоянчо, ми каза че единъ отъ правителственнитѣ шпиони (чешити) дошелъ при него, носящъ една записка съ три имена: Раковский, Епископъ Натанаилъи Николай Мироновичъ Тошковъ, и запиталъ е Стоянча за епископа Натанаила, като прибавилъ, че правителството го дири. Стоянъ казалъ на шпионина, че епископъ Натанаилъ нѣма, а има митрополитъ Натанаилъ. Това лично като чухъ отъ Стоянча, въ кантората му, на Балъ-Капанъ, върнахъ се въ екзархийский домъ, гдѣто намирамъ Негово Блаженство Екзарха Іосифаи негово прѣосвѣщенство Панарета Пловдивскаго, които умислено ме посрѣщнаха и безъ да ми кажатъ нѣщо си. Ако и да усѣщахъ коя бѣше причината на тѣхното умислюване, съ което ме посрѣщнаха, ала прѣсторихъ се че нищо не разбирамъ, и като си излѣзнахъ, отидохъ си на квартирата. Въ този исти день, около 10 часа по турски, подиръ обѣдъ, посѣтихъ прѣосвѣщеннаго Панарета. Слѣдъ като прѣменихме нѣколко разговори по церковни и религиозни работи, негово прѣосвещенство начна да подхвърля че сме всички въ опасность, и слово по слово взе да заобикаля по фенерски, до гдѣ достигна до прѣдметътъ, който се коснуваше до мене, но явно нищо не изказа. Азъ поискахъ отъ него да се произнесе явно и ясно, безъ всѣкакви забикалки, на което той ми отговори съ: „нѣма нищо.“ Тогава азъ му разказахъ що е било въ Балъ-Капанъ, въ Тъпчилещовата контора, какъ отъ правителството съмь записанъ заедно съ Раковски и Н. М. Тошкова като комита и че ме търсятъ за да ме сѫдатъ и осѫдатъ като такъвъ. Тогава прѣосвещений Панаретъ се обръща къмъ мене и ми казва: „и вие не се боите?“ На което му отговорихъ: „хичъ“. — Тука е море да ме фърлятъ; една минута и — свършено. Тогава прѣосвещений Панаретъ съ треперущъ гласъ произнесе: „азъ, брате, се боя и не мога да търпя, даже и да слушамъ за такова нѣщо“. На тия негови слова азъ му казахъ: „не си ли спомняте що казахъ азъ въ пъленъ екзархийски съвѣтъ като дойдохъ отъ Свята-гора когато ме поздравихте съ добрѣ дошле? „Добрѣ ви намѣрихъ, но главата нося въ торба,“ ви отговорихъ тогава. Съ това се и свърши събесѣдването наше съ прѣосвещеннаго Панарета. Азъ си останахъ въ чакане на нѣкое за

[ 68 ]

себе си прѣмеждие, но благодарение Богу, Промислу Божию било угодно да отклони отъ мене и това нѣщо. Обаче, до прибитие руското воинство на Санъ-Стефанъ, ние всички бѣхме всѣкога изложени на опасность.

Когато рускитѣ войски начнаха да се явяватъ и да се съсрѣдоточаватъ близу до Цариградъ, на Санъ-Стефанското пространство, съ тѣхъ се явиха и нашитѣ народни прѣдставители отъ страна на цѣлий български народъ: отъ България, Македония, Влашко и отъ Бесарабия. Най послѣ, пристигна и главнокомандующийтъ, Негово Императорско Височество, Великий Князъ Николай Николаевичъ, съ свитата си. Подиръ нѣкой и другъ день ние, всички български архиереи и други придружавающи ни духовни лица, совокупно съ народнитѣ прѣдставители, во главе на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, се прѣдставихме на Негово Императорско Височество Главнокомандующийтъ да го привѣтствуваме съ благополучното одержание побѣда надъ турцитѣ и да му поднесеме отъ страна на българското духовенство и българский народъ благодарителенъ адресъ.

Подиръ сключването на мирния трактатъ, на 23 февруарий, посѣтихъ генерала Игнатиева Николая Павловичаи го поздравихъ съ побѣдата надъ турцитѣ, а при това го помолихъ да ме прѣдстави на Негово Императорско Височество Княза. Графътъ удовлетвори молбата ми и въ този истиятъ день отидохме съ него при княза, който благосклонно ни прие и, слѣдъ като графътъ ме отрекомандова, азъ привѣтствувахъ княза съ слѣдующата рѣчь:

„Ваше Императорско Высочество! Воспомянуть ли тѣ минуты, кога Ты и любезный твой братецъ его Императорско Высочество Михаилъ съ блаженнопочившимъ Вашимъ Отцомъ въ первый разъ молились въ Кіево Печерскомъ соборномъ храмѣ? ¹⁹ Въ этихъ то минутахъ взырая на васъ лѣто росли Дома Романовихъ въ внутреннемъ душевномъ моемъ чувствѣ блеснула мысль, а отъ мысли надѣжда, что вы поведете по себе рускихъ гигантовъ для избавленія отъ пяти вѣковаго поробощенія моихъ соотчичей. Сказать ли и то, что я въ то время, стоя позади васъ и восхищаясь симъ чувствомъ надѣжды, со слезами умолялъ Бога промыслителя объ ея осуществленіи? Умолчать ли мнѣ и о томъ, что я упоенъ сею надеждою передъ образомъ Державнаго Монарха, блаженопочившаго Твоего Отца въ Кіевской академическои залѣ, въ присутствіи священнаго клира, ученаго и почетнаго собранія далъ я обѣть въ духѣ сея надѣжды возвѣщать и отдаленнимъ своимъ соотчичамъ о великихъ къ нимъ благодѣяніяхъ рускихъ самодерѫцевъ и соплеменной имъ Россіи? Ваше Высочество! Почти тридцать лѣть жилъ я въ этой и съ этою надеждою и съ исполнываніемъ даннаго мною обѣта, и на конецъ Господу Богу было угодно удостоить меня увидѣть нынѣ конечное исполненіе того, чего я надѣялся. Нинѣ что воздамъ Господеви за его великій промысль надъ болгарскимъ народомъ? Ваше Высочество! Ничего другаго ненахожу у себя, какъ только до послѣдныхъ минутъ моей жизни прѣклонять колѣна передъ Престоломъ Великаго Бога и Спаса Нашего Іисуса Христа, благодарить его за его Божественяый промысль и паки молиться за бѣлаго православнаго царя Отца славянъ, за весь царствующій домъ и за святую русь. А въ настоящихъ минутахъ, соединяя гласъ и врученной мнѣ словесной паствы, паствы святаго Климента, Архиепископа Охридскаго, ученика и сотрудника святыхъ перво просвѣтителей нашихъ Кирила и Меѳодія, вседушевно привѣтствую тебя, Великій княже, съ побѣдою надъ врагами креста Христова и славянства и сердечно желаю и молю Всемогущаго Творца, что рускій двухглавый орелъ, до скончанія мира своими благосѣнними крыльями осѣнялъ свою славянскаю семю отъ восточнаго океана до Адриатики и отъ сѣвернаго ледовитаго моря

[ 69 ]

до Архипелага. Приими, Ваше Высочество, сіе искреннее привѣтствіе и благопожеланіе и возвѣсти Твоему любезному брату, его Величеству Всеросійскому Самодерѫцу, что сія паства подобно своему пастырю и тогда, когда его Величество и вдали отъ нея, на горнѣмъ Студенѣ, съ страждущими страдалъ, съ плачущими плакалъ, и съ радующимися радоволся, не преставала сочувствать ему и молилось объ его здравіи и о дарованіи рускому оружію побѣды надъ его врагами“.

Това бѣше на 23 Февруарий, 1878 година.

Пó-сѣтнѣ, когато рускитѣ военни начнаха да се разхождатъ по Цариграда, и ние българитѣ начнахме по-свободно да дишаме, азъ фанахъ често вече да посѣщавамъ Санъ-Стефанъ и военни началници, както и дипломатическата канцелария, за да узнавамъ какво се крие за бѫдѫщностьта на народа ни и на църквата ни.

Въ тѣзи посѣщения азъ успѣхъ да устроя да се прииматъ, за Пловдивската желѣзница, даромъ за Пловдивъ различнаго рода и сословия македонци, които прѣдставятъ мое писмо, подъ слово „бѣдни работници.“ Освѣнъ това, въ посѣщенията си подслушвахъ да се говори, че потрѣбно е да се възвърне отъ заточение Негово Блаженство първийтъ Екзархъ Антимъи да се отстрани Екзарха Іосифа, защото онъ билъ султански Екзархъ. Това нѣщо ми даде поводъ по-често да спохождамъ Негово Блаженство Іосифа, и да се увѣдомявамъ има ли онъ за това нѣщо нѣкое извѣстие.

Единъ день, около 9 часа прѣдъ обѣдъ, отидохъ при него и го найдохъ че замисленъ се разхожда въ салона. Слѣдъ приличното ни поздравление съ добъръ день, обърнахъ се къмъ него съ въпроса, защо се е замислилъ така много. Негово Блаженство не искаше да ми каже истината, азъ, обаче, неотстѫпно настоявахъ на запитванието си. Тогазъ той ми каза: „ето вече руситѣ побѣдиха турцитѣ, и ме увѣряватъ нѣкои, че и мене ще уволнятъ отъ екзархический постъ, а ще поставятъ пакъ Антима на мое мѣсто. Ако се извърши това нѣщо надъ мене, то азъ това не мога да понеса, трѣбва да умра отъ нѣкой ударъ.“

Азъ като го увѣрихъ въ противното, зехъ отъ него сбогомъ, отидохъ си като почнахъ да размишлявамъ по тоя въпросъ.

Канцелярията на руското посолство бѣше вече отворена. Нелидовъ бѣше на мѣстото на генерала Йгнатиева; тамъ бѣше вече и главнийтъ адютантъ Ону. Не упустнахъ врѣме. На другийтъ день отидохъ при Онуда го поздрава съ пріеѣздъ и съ побѣда надъ турцитѣ. Слово по слово се заговорихме съ Ону за баща му и за нихното имѣние (мушія) съсѣдно съ едно отъ имѣнията на монастиръ Добровецъ въ Молдова. Ону биде приятно изненаданъ, че азъ зная баща му и че съмъ билъ приятель и познатъ съ него.

Всичко това му даде поводъ по-откровенно и по-интимно да си поговоримъ, до гдѣто дойдемъ до прѣдметътъ, който ме интересуваше. Той ме попита: „Іосифъ далъ ли е просба на турското правителство за възвръщанието Екзарха Антима изъ заточение“?

Отговорихъ му: „точно не ми е извѣстно, но азъ ще узная и утрѣ ще ви дамъ положителенъ отвѣтъ.“ На слѣдующий день, въ десетий часъ, прѣдъ обѣдъ, отидохъ въ посолството гдѣто намѣрихъ Ону на самѣ; между другитѣ разговори, той пакъ ме пита за Негово Блаженство Антима: „скоро ли будеть, по тому нужно его возстановить на своемъ мѣстѣ.“ Отговорихъ му: „Антимъ скоро будеть, но онъ не способенъ уже для этого поста; у него сдѣлался такой ударъ (апоплексія), что трудно можетъ онъ говорить.“

— „Если Антимъ сдѣлался уже неспособнимъ для занятія своего мѣсга, а Іосифа непрѣменно нужно смѣнить, потому что онъ султанскій екзархъ; султанъ его выбралъ и возвысилъ въ Екзархи; то васъ выберемъ въ Екзархи“. Истината на горнето потвърѫдавамъ по чиста архиерейска совѣсть; казвамъ

[ 70 ]

го не за своя похвала, но за да покажа мнѣнието на русситѣ. На тия негови слова, азъ съ твърдость му отговорихъ, че това нѣщо не може да бѫде, че азъ за това мѣсто и степень не съмь достоенъ по много причини, а освѣнъ това, не владѣя турский язикъ, ненавиждамъ турцитѣ и съмъ въ душата си непримиримъ нихний врагъ; а Іосифъ е достоенъ за тоя пость и трѣбва той да остане неизмѣнно на мѣстото си. Колкото се относи до това, че онъ е удобренъ за екзархъ отъ Султана, мисля, казахъ азъ, че Султанътъ, ако и иновѣренъ, но, като държавенъ глава, не е противно на християнското учение отъ тритѣ кандидати да утвърди оногова, на когото онъ има по-голѣмо довѣрие. Сѫщото учинено е и съ Иннокентия Алеутскагоотъ Государя Императора Александра Николаевича, при избирането му, слѣдъ смъртьта покойнаго Филарета, за Московский Митрополитъ.

Слѣдъ този разговоръ, отидохме при Г. Нелидова, който бѣше на постеля, мало боленъ и на когото г. Ону разказа говореното между насъ. Г. Нелидовъ утвърди моето прѣдложение, съ слова отправени къмъ мене: „Мы всегда послушались вашихъ совѣтовъ, и теперъ послушаемъ васъ; Іосифъ останеться екзархомъ“.

Съ този радостенъ резултатъ върнахъ се въ Екзархийский домъ и разказахъ всичко на Негово Блаженство Іосифа, което го ободри. Явиха се слѣдъ това, нови мѫчнотии.

Всичкитѣ епархии бѣха окупирани отъ руското воинство; пари отъ нигдѣ нѣмаше да дойдатъ, Екзархическитѣ нужди нѣмаше съ какво да се посрѣтнатъ, отъ банкера Стоянова, колкото можеше, бѣше земено, не даваше вече нищо; Екзархъ Иосифъ пакъ бѣше въ трудно положение — замисленъ току се шеткаше по салона. Като го видѣхъ така, рѣкохъ си: „ще се иде пакъ на Санъ-Стефано“.

Князъ Черкаский бѣше починалъ и тѣлото му бѣше положено вече въ гробнийтъ ковчегъ и занесено въ Санъ-Стефанската църква. Се чакаше на мѣстото му князь Дондуковь. На другиятъ день Дондуковъ пристигна и зане мѣстото на Черкаский. На третийтъ день, безъ да се обадя на Негово Блаженство Екзарха, отидохъ на Санъ-Стефано да поздравя княза Дондукова „съ благополучнимъ пріѣздомъ“. Като найдохъ квартирата му, помолихъ денщикътъ му (слугата) да му обади, че азъ го тьрся, послѣ което беззабавно бѣхъ приетъ отъ княза. Слѣдъ отрокомендуването, азъ го поздравихъ съ благополучнимъ пріѣздомъ. Онъ ме покани та сѣднахъ; слово по слово, дойдохме до това, щото да му кажа, че Екзархийското тѣло страда отъ безпаричие, понеже българскитѣ епархии сѫ окупирани. Тъкмо това приказвахме. дойде тайнийтъ совѣтникъ г. Домантовичь, наедно съ когото князьтъ отиде въ по-вѫтрѣшната стая и слѣдъ малко излѣзе, като ми каза: — „Ваше прѣосвещенство, приходите завтра, ми дадимъ Вамъ 500 рублей“. — „Я знаю, подзехъ азъ, что Ви мнѣ даете и больше когда бы ни попросилъ я, но теперь я говорю, что вообще Екзархическій составъ страдаетъ и не имѣетъ откуда облегчитъ свои нужди. Его Блаженство, Екзархъ Іосифъ, хотѣлъ сего дня пріѣхать поздравить Васъ съ пріѣздомъ, но одно обстоятельство помѣшало ему. Завтра онъ непрѣменно пріѣдетъ, Ваше Сиятелство, можете поговоритъ тогда съ нимъ о томъ и датъ ему некоторую суму денегъ для содержанія Екзархіи пока дѣла устрояться къ лучшему“.

Съ това и се раздѣлихъ съ Негово Сіятелство. Върнахъ се право въ Екзархията и разказахъ всичко Екзарху Іосифу. Утриньта Негово Блаженство взе диякона си (дияконъ бѣше сегашний архимандритъ Иларионъ), отиде на Санъ-Стефано, поздрави княза Дондукова съ пріѣздомъ и се върна радостенъ за добрийтъ приемъ, отъ страна на княза и за обѣщанитѣ му 7000 рубли за съдържание на екзархията. За да се взематъ тѣзи пари и донесатъ отъ тамъ, трѣбваше довѣрено лице. Негово Блаженство указа на мене, но азъ му казахъ:

[ 71 ]

„азъ прося за общо, но просимото другъ нека приима и донесе. Ето, тука е Прѣосвещенний Кирилъ Скопский, пратете него. Така и стана. Необходимо бѣше да се направи още нѣщо. Като дойде на Санъ-Стефано, за главнокомандующий, Тотъ-Лебенъ, азъ прѣдложихъ на Негово Блаженство да се накупатъ отъ руското подворие толкова икони отъ разни святии, колкото полкове има и да се дадатъ на всѣкой полкъ, за благословение, отъ българската църква. Моето прѣдложение се удобри и изпълни. Донесоха се иконитѣ и азъ самъ ги надписахъ така: „Благословеніе Болгарской церквы(такому ту полку)“ съ означение года и мѣсеца. Негово Блаженство взе иконитѣ и съ диакона отиде на Санъ-Стефанъ да поздрави съ добрѣ дошелъ главнокомандующийтъ Тотъ-Лебена и да благослови всѣкой полкъ съ надписанитѣ икони. На Екзарховото привѣтствие и прѣдложение за благословение полковетѣ, Тотъ-Лебенъ заповѣдалъ е да запрѣгнатъ четворка коний въ длъжъ въ негова екипажъ, съ флейтеръ и съ конвой, отъ адютантитѣ му, подиръ екипажътъ, и да го конвоиратъ до полковетѣ и обратно.

Негово Блаженство, откакъ е благословилъ полковетѣ съ святитѣ икони, върналъ се къмъ Тотъ-Лебена, който го посрѣтналъ и го поканилъ на закуска, слѣдъ което онъ се върна съ весело лице въ Екзархический домъ, гдѣто го чакахме ние. Азъ, като го посрѣтнахъ, поздравихъ го както трѣбваше и го попитахъ: какъ помина съ посѣщението на главнокомандующия и полковетѣ и какъ погледнаха на него руситѣ. Онъ ми отговори, кратко и ясно, съ словата: „Остави се...! много хубаво и похвало!“ Азъ му казахъ: „Слѣдователно, страхътъ ви побѣгна вечь отъ Васъ“ . . .

Негово Блаженство бивший екзархъ Антимъ, като биде освободенъ отъ заточение, още при подписванието мирниятъ прелименаренъ съ Турция трактатъ, при пристигнуванието му на морското пристанище, биде посрѣщнатъ отъ Екзарха Іосифа, отъ В. Прѣосвещеннаго ПанаретаПловдивский и отъ другитѣ находящи ся архиереи, както и отъ Екзархическото тѣло, въ което число азъ не влѣзохъ нарочно, съ намѣрение да отида на самѣ, въ квартирата му, та да мога, колко годѣ, да узная неговитѣ, за въ бѫдѫще мисли и намѣрения.

На слѣдующето утро, отидохъ въ кѫщата му, и като, съ братолюбезно взаимно цѣлувание го поздравихъ съ избавление отъ мѫчителното состояние и съ благополучното му пристигнувание, онъ ми прѣдложи да сѣдна, което и направихъ. Начнахме взаимнообразно да се разпитваме за здравието си, въ тѣзи бурни и опасни, врѣмена. Като говорехме изобщо по тия работи, Негово Блаженство съ малко неудоволствие се отзова противъ Іосифаи се показа, като че ли е наклоненъ да иска, чрѣзъ русското началство, да му се повърне Екзархическото мѣсто. Като забѣлѣжихъ това, азъ начнахъ да му показувамъ недостатоцитѣ, и заключихъ, че онъ не е вече за това мѣсто, по слабость на тѣлеснитѣ и умственнитѣ му сили и малко по-дързостно му казахъ, да не се захваща за такова нѣщо, защото ще накара да го считатъ за безчестенъ както народа така и русситѣ, които го иматъ за истиненъ страдалецъ. Като му исказахъ сериозно тѣзи и подобни думи, онъ доіде въ себе си и даде ми честно слово, че се отказва отъ своето намѣрение да повдига въпросъ за повръщанието му на Екзархическийтъ постъ, слѣдъ което се раздѣлихме съ обѣщание, между двама ни, да мълчиме за това нѣщо, макаръ че Негово Блаженство остана недоволенъ отъ тая несполука.

Слѣдъ сключванието на Санъ Стефанскийтъ прелименаренъ трактатъ съ надѣжда, че на Берлинскийтъ конгресъ ще се опрѣдѣлятъ границитѣ на българското княжество споредъ този трактатъ, Екзархията съвършенно се прѣнесе въ Пловдивъ, въ послѣднитѣ числа на май мѣсецъ, 1878 година, кѫдѣто и ние, всички епархиални архиреи, дойдохме наедно съ Екзарха. Берлинский конгресъ раздѣли българский народъ и църковното му управление

[ 72 ]

на три части: на собственно Балканско Българско васално княжество, на автономна Румелия и на подвластна на Султана Македония. Споредъ такова раздѣление, естественно бѣше, да изникне въпросъ: Какъ ще се управлява нашата българска църква съгласно съ султановийтъ даденъ намъ, на Българитѣ, ферманъ? За да се рѣши този въпросъ, потрѣбно бѣше, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, да стане събрание отъ архиереитѣ и бившитѣ до тогава народни, въобще, дѣятели, по църковнитѣ работи.

Такова събрание стана, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа І-й. Въ засѣданието отъ архиереитѣ бѣха само Панаретъ Пловдивскийи азъ, Натанаилъ Охридский, а отъ мирскитѣ бѣха: О. Чомаковъ, Ив. Пенчовичь, Дриновъ, Т. Бурмовъ, Н. Михаиловски, Димитрий Гешовъи нѣколко други.

Засѣданието се отвори, начнаха се дебатитѣ, като се даде словото първо на мирскитѣ; тѣ начнаха единъ по единъ да се питатъ, за да си искажатъ всичкитѣ мнѣнието. Освѣнъ Д. Гешовъи Ив. Пенчовичъвсичкитѣ други твърдѣха и удобряваха да остане Екзархията въ княжество България и отъ тука да се изпращатъ владици въ Македония и одринско.

На това мнѣние се въспротиви Прѣосвещенний Панаретъ, като имъ доказваше, че това е невъзможно. Подиръ него дойде моя редъ. Азъ се обърнахъ къмъ събравшитѣ се и имъ казахъ: Понеже българското княжество, по всѣка вѣроятность, ще бѫде васално подъ султановото сюзеренство, въ свои извѣстни граници, то ако нашата Екзархия, наедно съ Негово Блаженство Екзарха, се дигне съвършенно отъ Цариградъ и дойде въ княжеството, на постоянно тука, прѣбивание, азъ убѣдително съмь увѣренъ, че султанскийтъ ферманъ за българската екзархия и за българскийтъ Екзархъ ще остане черна, пуста буква, на бѣла книга. За Българитѣ въ Македония и въ одринско, съ увѣренность казвамъ, това именно чака и цариградската патриаршия, и турското правителство, наедно съ своя Султанъ. Да ми е позволено за да ви увѣря въ това съ слѣдующето, за което и по прѣди, въ свое мѣсто, говорихъ.

На 15 августъ, 1872 година, служихъ Божественна литургия въ нашата българска църква, на Фенеръ, и по покана, отидохъ на обѣдъ у Христа Тъпчилещовъ; като поминувахъ покрай Іерусалимскийтъ метохъ, загледалъ ме бѣше извѣстнийтъ епископъ Нилъ Спаносъ, бивший ми въ Молдава съврѣменний игуменъ, изпрати у Тъпчилещова и ме покани да се отбия къмъ него, за да се разговориме, по отношение на фермана, на което азъ му отговорихъ, че ако нашитѣ старци ми дадатъ позволение, то на завтрешний день ще дойда. И дѣйствително на утрѣшниитъ день — въ четвъртъкъ, отидохъ въ метохътъ. Тамъ намѣрихъ патриарситѣ: Іерусалимский, Антиохийский, Александрийский, архиепископа Кипрский и епископа Нила. Слѣдъ приличното ми привѣтствие, поканетъ, сѣднахъ между нихъ до епископа Нила, който отъ страна на патриарситѣ начна да ми прѣдлага, щото да може ферманътъ да се измѣниза македонскитѣ епархии, защото онѣзи епархии били смѣсени (μικταὶ Ἐπαρχίας). Като каза онъ, че македонскитѣ епархии били смѣсени, сиречь има и родомъ гърци, начнахъ азъ да доказвамъ, че въ македонскигѣ епархии нѣма родомъ гърци, а гречащися Българи и цинцари (куцовласи) и то мало число споредъ българското население. Колкото се относи до измѣнение фермана нито едва буква не може да се измѣни отъ него. Едно срѣдство по настоящемъ може да се употрѣби за въ полза на патриаршията, именно да стане истелямъ, и това ще облегчи въпросътъ за македонскитѣ епархии. На това като ми се каза: τνῦτο δὲν γίνετε, съ това и се свърши трактуванието ни, и останаха да се готвятъ да произнесатъ схизмата, която ще сѫществува до тогава, до

[ 73 ]

когато ще се нахожда Екзархията ни въ Цариградъ, или до единъ общъ политически прѣвратъ въ турската, въ Европа, държава. Като излагамъ това, то азъ подтвърѫдавамъ мнѣнието на Прѣосвещеннаго Панарета, — да се върне Негово Блаженство Екзархътъ въ Цариградъ, съ всичката архива, и отъ тамъ да се грижи за македонскитѣ и одринскитѣ Българи, като царскийтъ ферманъ се тури въ дѣйствие, споредъ 10-тъ членъ. И казвалъ съмь и пакъ казвамъ, продължихъ азъ: Никой Българинъ да се не лъже, че ще може Екзархътъ, съ синодътъ си, да управлява отъ княжеството българскитѣ епархии въ Македония и въ одринско и да имъ праща изъ княжеството български владици, до когато тия области ще бѫдатъ въ непосрѣдственно турско владѣние. Това е моето мнѣние, при което остамъ за винаги.

Забѣлѣжително бѣше, обаче, че и отъ страна на Русситѣ бѣха наклони да остане Екзархътъ, съ всичкото екзархийско тѣло, и архива въ княжеството. По причина на това, азъ три пѫти ходихъ при императорскийтъ комисарь, князь Дондукова, да го моля и право лично да му кажа, че они, съ това като че показватъ, че искатъ и църковното раздѣление на българский народъ на три части, като ще оставятъ Българитѣ въ Македония и одринско вънъ отъ крѫгътъ на църковното ни управление, споредъ султанскиитъ ферманъ и да удържатъ само Балканска България.

Послѣ всички тия дѣйствия остана си църковното единство на народа ни запазено споредъ съдържанието на фермана и при удобно врѣме цѣлокупна Екзархията трѣбваше да се върне въ Цариградъ и отъ тукъ да дѣйствува въ Македония и одринско.

Като се свърши и това обсѫждение, азъ на 28 й юлий, просихъ отъ Н. Блаженство Екзарха Іосифапозволение да отида за нѣколко врѣме до София, което и получихъ.

На първий августъ тръгнахъ отъ Пловдивъ, прѣзъ Т.-Пазарджикъ, и на третий день пристигнахъ въ София. Тукъ дойдоха при мене Д. КарамфиловичьВелешанинъ, Василий Диамандиевъ, Охридчанидъ, Д. Грековъи братъ му Георгий, и други, на нихъ подобни, които замислювали бѣха да съставятъ главний комитетъ, подъ прѣдседателство на софийский митрополитъ Мелетия, за събирание парични помощи и други необходими потрѣбности за въорѫжавание на едно македонско възстание въ прѣдѣлитѣ македонски и въ кюстендилский и дупничкий окрѫзи. Като узнахъ това отъ нихъ, което и азъ напълно удобрявахъ, оставихъ ги и безъ да знаятъ они намѣрението ми, отидохъ въ Кюстендилъ, найдохъ Иля Войводаи неговитѣ четници, съ четитѣ си, между които имаше и отъ изпратенитѣ отъ мене изъ Цариградъ: събрахъ ги всичкитѣ въ двора, при църквата Св. Мина, държахъ имъ приличната за това нѣщо рѣчь, съ заключение, че азъ се рѣшавамъ да бѫда съ нихъ, както и да имъ бѫда прѣдводитель и управитель, ако ме приематъ. Всички они единодушно изявиха своето съгласие скрѣпено съ едногласното: Ура! Съ знанието на управителя Г. Овсяновасъставихъ клонъ отъ главний комитетъ, подъ прѣдседателството на мѣстнийтъ митрополитъ, Високопрѣосвещенний Иларионъ, скопский митрополитъ Кириллаи нѣкои отъ чиновницитѣ Българе. Това сѫщото стана и въ Дупница и въ Джумая. Едноврѣменно съ това сговорихме се съ управителитѣ: Кюстендилский Овсяновъ, дупничкий Н. И. Джумайский Шевченко, на Богородичнийтъ празникъ 8 септемврий да се съберемъ въ Рилский монастиръ. Съ мене дойдоха Илю Войводаи Димитрий Попъ Георгиевъ, отъ Малешевското село Берово. Тука въ монастирътъ, на 9 септемврий, като отслужихъ тържественно Божественната литургия, отъ Търново пристигна Михаилъ Сарафовьи ми донесе писмо отъ търновский комитетъ, въ което ми се казваше, че този комитетъ въ всичко ми съчувствува и ми обѣщава всѣкаква

[ 74 ]

помощь за водение възстанието. Но въ това исто врѣме получихъ писмо и отъ Негово Блаженство Екзарха, съ което ме викаше непрѣменно да отида въ Пловдивъ. Вслѣдствие на това, нарѣдихъ за мой замѣстникъ Димитрия Беровецада събира възстанници и да ги нарѣжда, както и да състави отъ селата погранична стража по джумайската граница, подъ прѣдлогъ за пазение границитѣ отъ навлязание турскитѣ разбойни и крадачи на селскитѣ християнски добитъци. За това нѣщо му се даде писмо отъ джумайский управитель, Шевченка. Като наредихъ всичко, управителитѣ отидоха всѣки на мѣстото си а азъ, съ Илю Войводаи синъ му Никола, тръгнахме отъ мънастиря сутриньта въ 10 часа, право за Самоковъ, чрѣзъ билото по пѫтьтъ за село Сърбино. Въ Самоковъ гдѣто съставихъ клонъ на комитетътъ отъ нѣколко души учители и чиновници, ме настигна четникътъ Иванъ КопчевъОхридчанинъ, съ писменно увѣдомление, че отъ Видинъ изпроводенъ четникъ, Калмиковъ, съ тамошни доброволци, е дошелъ въ Кюстендилъ, съединилъ се съ кюстендилскитѣ възстанници и сѫ излѣзнали на Деве-Баиръ, гдѣто се сражили съ турцитѣ и били съвършенно побѣдени, но стояли още на границата, та ме пита пакъ да постѫпятъ. Въ отвѣтъ имъ писахъ, на бърза рѫка, че упълномощавамъ на мое мѣсте, до възвръщанието ми, Прѣосвященнаго Кирилла Скопскийи заповѣдахъ да се не съединяватъ кюстендилскитѣ доброволци съ джумайскитѣ, но всѣкое отдѣление да пази постътъ си. Съ това мое разпореждание, върнахъ отъ Самоковъ Копчева, Илия Войвода и сина му и тръгнахъ за Пловдивъ да се явя на Негово Блаженство.

Въ Пловдивъ Неговово Блаженство ме задържа за нѣкои екзархически работи до 15 октомврий, така щото въ Кюстендилъ пристигнахъ, заедно съ писаря сиСтоянча Костовъ, на 20 октомврий. Като дойдохъ въ Кюстендилъ видохъ, че нищо не е извършено по моя планъ. Колмиковъ, съ своята Видинска чета, и съ Кюстендилскитѣ доброволци, разбити на Деве-баиръ, отишелъ въ Джумая, гдѣто се съеднилъ съ тамошнитѣ доброволци и всичкитѣ се отправили на Крѣсна, гдѣто се явилъ единъ полкъ турска войска отъ 5000 души, съ които воювали нападателно и взели въ плѣнъ единъ юзбашия, съ подчиненитѣ му войници, и отпратили ги въ паланката Джумая. Но послѣ тая, по видимому, побѣда, появили се между главатаритѣ раздори и несъгласия; всѣки отъ нихъ станалъ господарь и заповѣдникъ. При такъво едно положение доброволцитѣ и четницитѣ фанали бѣха да се отдѣлятъ отъ цѣлото тѣло и да се връщатъ отъ Крѣсна въ Джумая.

Слѣдъ дохожданието ми въ Кюстендилъ, получихъ писмо отъ Софийскийтъ главенъ благотворителенъ комитетъ (составътъ му бѣше: митрополита Мелетия, Марка Балабановъ, Димитрия Грекова, Б. Диамандиева, Д. Каранфиловича) да ида въ Джумая, да разгледамъ направеното и да поправя разстроеното отъ своеволието Колмиково. Като намѣрихъ доброволцитѣ въ такво разнебитено положение, за потрѣбно найдохъ да отида въ София, да се споразумя съ главнийтъ благотворителенъ комитетъ.

И така, въ първитѣ числа на мѣсецъ декемврий 1879 година, отидохъ въ София, гдѣто бѣше дошелъ отъ сръбский Бѣлградъ и Константинъ Шулевъродомъ отъ Велесъ, и кѫдѣто бѣше пратенъ отъ комитета да повика Херцеговинскитѣ прѣдводители на возстанието, отъ които, съ него бѣше дошелъ само Хубмаеръ. Азъ не се согласявахъ по никакъвъ начинъ да се приематъ чужденци за наставление на возтанието, но приведенийтъ вече Хумбаеръ азъ го приехъ за пръвъ на четитѣ и надъ четоводцитѣ, но съ единственото условие да е подъ моя заповѣдь и да изпълнява моитѣ разпореждания.

Тогава комитетътъ ми даде писменно полномощие съ подписитѣ на членоветѣ му, азъ да управлявамъ и во всичко да разпореждамъ въ возстанието.

[ 75 ]

Ето и самото пълномощно:

Софійскія Благотворителенъ Комитетъ

№ 222.

7 декемврія 1878

Софія.

ПОЛНОМОЩНО.

Понеж се писѫ на сичкы-тѣ Губернски комйтети за да проводатъ по единъ свой представитель, кои-то да засѣдаватъ въ центральниый-тъ комитетъ, на кого-то щеше да се опредѣли сѣдалището му гдѣ се намѣри по нуждно: какъ до сега не се е съставилъ такъвъ комитетъ и представители не се испратили, то Софійскій-тъ комитетъ, кой-то сега временно испълнявѫ тази дължность, въ свое-то си пълно засѣданіе на 7-й текущага съсъ пълно съгласіе упълномощи Негово Висок. Прѣ. Свѣто-Охридскаго Г-на Г-на Наѳанаила да управлявѫ отъ пограничны-тѣ мѣста възстаніе-то и да преглѣдѫ смѣтки-тѣ на комитети-тѣ.

Прочее приканватъ ся тѣзи лица и комитети, при кои-то се предъяви настояще-то да се сообразяватъ на пълно съсъ наставленія-та и распоряженія-та на Негово Выс. Прѣос. въ сичко отношеніе.

Гр. Софія, 7 декемврія 1878.

Предсѣдатель: + Софійскій Мелетія.

Подпредсѣдатель: Д. П. Карамфиловичъ.

Кассіеръ: Г. Грековъ.

Дѣловодитель: Ик. п. Тодоръ.

А. Трайчовъ.

Діамандиевъ.

Д-ръ Шишмановъ.

В. Васильевъ.

Д. Грековъ.

По силата на това полномощие азъ управлявахъ това македонско возстание до 25 май 1879 година, когато вече се избра за Българский Князъ Александъръ Александровичъ Батембергъ. Въ тоя день, 25 май, отидохъ отъ Кюстендилъ въ село Падежъ, Джумайска околия, и разпустнахъ доброволцитѣ да си отидатъ всѣки по мѣстото си. Отъ постояната и друга ѣзда на конь, при майския силенъ солнеченъ пекъ, азъ получихъ апоплексически ударъ, отъ който, почти 2 мѣсеца, юнин и юлий, бѣхъ въ немощно положение.

Въ това състояние князь Дондуковъ, прѣдй да напустне България, дойде въ Кюстендилъ да ме посѣти. Тоже когато князьАлександъръ Батембергъдойде отъ Търново, отъ Великото Народно събрание, отидохъ отъ Кюстендилъ въ София, на срѣща гдѣто, подържанъ отъ писаря ми Костова Стоенчаи като управлявший македонското возстание, му вручихъ лично адресъ отъ страна на македонцитѣ.

На 4 августъ оставихъ Кюстендилъ и отидохъ въ София, отъ гдѣто, на 12 сѫщий, по разпореждание на Негово Блаженство Екзарха, пристигнахъ въ градъ Враца, като врѣменний управитель на епархията; но по прѣдписание на компетентното министерство на 23 тогоже августа, дойдохъ въ София за архиепейско Собрание и останахъ тамъ до 4 декемврия. Тука, по разпореждание на Негово Блаженство Екзарха, опрѣдѣленъ бидохъ за врѣменний управитель на неговата Ловчанска епархия.

[ 76 ]

И така, на 4-й Декемврия 1879 година, отправихъ се за Ловечъ, прѣзъ Орхание, гдѣто останахъ за нѣколко дни и на 6-й сѫщий, отслужихъ въ църквата Божественна служба. Въ гр. Плѣвенъ стигнахъ на 18 Декемврий, срѣтенъ отъ управляющий епархията О. Архимандрита Константинаи поканетъ да служа Божественна литургия, която на 20 извършихъ, а на 22 числопристигнахъ въ Ловечь, гдѣто и останахъуправляющий Ловчанската епархия до 2 май 1891 година.

1891 година прѣзъ марта бидохъ избранъ и съ окрѫжно послание на българската екзархия № 436 отъ 5-и Априлъ 1891 година утвърденъ за Пловдивский митрополитъ, гдѣто по милости Божіей и до настояще врѣме се нахождамъ и гдѣто пристигнахъ на 8-й Май, 1891 година, когато и поехъ управлението на Пловдивската епархия ²⁰ .

[ 77 ]

За моето управление както на Ловчанската, така и Пловдивскатаепархии и за личнитѣ ми дѣйствия по отношение къмъ частни лица, има живи человѣци и писменна архива, моя частна и митрополитска, тамъ може всѣки да се увѣри за всичко нѣщо.

Пловдивъ, 1900 година.