Октоих от първата половина или средата на XIV век, Зогр. 284

Общо наименование: Октоих. Конкретно наименование: Канон на втори глас. Страна: Гърция. Място: Атон. Хранилище: Зографска Света обител. Сигнатура: Зогр. 284. Каталог: 284. 1  Предишен каталог: 76. 2  480. 3 
1 f. 210 x 180 mm 185 x 130 mm (текст)
Фолиация: Библиотечна фолиация в горната част на външното поле с молив.
Тетради: Листове в тетрадите: с-т Линиране: Не се вижда добре линирането, съхранени са само отделни линии.
Част от лист, отрязан в долната си част. Има следи от лилава плесен, сега неактивна, която не е успяла да повреди текста.
119

С изключение на по-едри букви в червено в началото на песнопенията липсва особена декорация.

А.

Анонимен
Кирилица. Устав, среден, прав Почти липсват ограничителни линийки (серифи) в горните и долните части на буквите.
  • а – с триъгълна петлица, опираща в долната си част на реда. Петлицата започва от средата на стълбеца.
  • – хастата в лявата част на буквата се свързва с а в горната част на петлицата. Самият стълбец опира в реда и е в повечето случаи с наклон вдясно, но горната му част в повечето случаи стои по-ниско от основната част.
  • б – горната част се пише по различен начин. Тя ту излиза далеч над петлицата, ту е равна или по-дребна от нея. Самата петлица е едра, като тенденцията е да се свързва със стълбеца в средата или в горния му край.
  • в – двете части на буквата са несъразмерни. Долната част е по-голяма и повтаря формата на петлицата при б, като се затваря към стълбеца.
  • ъ – стълбецът е скосен, като петлицата е по-малка, отколкото при б и в.
  • ь – със същата петлица, както е б.
  • ѣ – за буквата е характерно подобно съотношение на петлицата спрямо останалата част на стълбеца, както при б и ъ. Петлицата има същата форма, както при тези букви. Кобилицата е на нивото на другите букви, като дясната ѝ част е по-дълга от лявата.
  • к – лявата и дясната част на к не се свързват помежду си. Горната част е по-малка от долната.
  • д – като правило крачетата са симетрично оформени в основата на триъгълната горна част.
  • л – симетрично начертание с еднакъв наклон на двете части. е – тясно начертание с едва доловими дъгички в долния и горния край и къса средна черта.
  • є – широка орнаментирана и по-голяма буква, с характерна заобленост.
  • с – заоблена и тясна буква, пише се по същия начин, както е, но без средната черта.
  • о – овално изписана и тясна буква с ширината на е и с.
  • ѻ – за разлика от о, широкото начертание е почти идеален кръг.
  • ю – свързващата черта между двете части се пише в горния край на буквата. Втората част повтаря начертанието на о.
  • – основата на буквата е с формата на широкото ѻ. Горната част се слива с долната в средата ѝ, като долната част е висока и на места стига предходния ред. Лявата горна част е по-плътна, като тенденцията е дясната горна част да е по-висока и тънка.
  • ж – буквата е написана на пет маха. Горната част на буквата почти не личи и е загатната. И двете крачета стоят на реда и са съразмерни спрямо средната част.
  • з – с ярко изразена заоблена долна част и добре подчертана извивка, която на места се спуска до долния ред.
  • – диакритичният знак излиза вдясно като тънка чертица с едва доловимо ограничение в края.
  • и – водоравната свързваща част е в средата между вертикалните стълбци.
  • н – средната част започва почти в горния край на левия стълбец и опира с лек наклон в средата на десния.
  • м – пише се с обла средна част, която излиза под реда.
  • п – левият стълбец на места е по-нисък от десния.
  • р – петлицата заема целия ред и е заострена в краищата. Стълбецът е в повечето случаи прав и издължен към следходния ред.
  • т – пише се със симетрични горни части.
  • у – дълга долна част, като горната лява черта се съединява под ъгъл и без извивка с дясната малко под реда.
  • х – кръстосването на двете части е на границата на реда. Лявата долна част е значително по-дълга и на места опира в долния ред.
  • ѡ – средната част е еднакво висока с двете странични линии.
  • ц – дясната част на буквата в долната си част е продължение на горната, като е изписана с по-тънка чертица.
  • ч – къса едностранна горна част, обърната вляво, и стълбец, слизащ косо към реда.
  • ш – вертикалните линии са с еднаква височина, като в долната част на дясната има удебеляване заради хоризонталната линия, която е изпълнена от дясно наляво.
  • щ – крачето на щ е тънко и слиза право надолу в междуредието.
  • ѧ – несиметрично изписване. В горната си част линията от ляво надясно е по-дълга. Чертата отляво опира в дясната част близо до горния ѝ край. В т-образната долна част вертикалната линия излиза най-често от дясната страна.
  • ѫ – по-къса горна част. Вертикалната черта излиза, подобно на ѧ, от дясната коса черта.
  • В откъслека не се срещат буквите ѕ, , ѯ, ѱ, ѭ, ѩ.

Правопис: Двуеров, двуюсов неетимологичен правопис

Буквите за носови гласни се употребяват по следните правила. След буква за гласна се пише като правило малка носовка: въѻ҆браꙁѹѧще 1r5, моѧ 1r13, 1v15; Си́лоѧ бжⷭ҇твноѧ 1r21, дръжа́вѻѧ 1v6, си́лѻѧ 1v7, тобѻѧ 1v7, бѻ/ѧ сѧ 1v13–14. Това обхваща и случаите след ѫ: дарѻван҆ н҆ѫѧ 1r1, невеще́стъвнѫѧ 1r3. Етимологически коректните случаи в тази позиция са малко: рауⷣѫще сѧ 1r7, Поѫ 1v8. След ш, ж, щ се пише винаги ѫ: дш҃ѫ 1r13, 1v15, Ꙗ҆ви́шѫ сѧ҅̑ 1r3, слѹжѫⷮ 1r7, и҆́щѫ 1v10, разо̀ришѫ 1r19, прѣпоа́сашѫ сѧ 1v6. След ч имаме един пример с малка носовка, която е на етимологичното си място. Ꙁачѧло 1v4. Особено впечатление прави употребата на малка носовка в сегашни деятелни причастни форми, като: показоуѧще 1r4, прогнѣваѧщаго 1r15, имѧще 1v21, прѣстоѧще 1v2.

Употребата на еровете също почива на неетимологични правила. Малкият ер се употребява в състава на ери и като правило в средисловието: стрⷭ҇тьми 1r13, и҆ спль́ненѫ 1r14, дльготръпѣлива 1r17, льстнаа 1r20, грѣхѻвньи 1v12, Льстными 1v16, льсти́ выи 1v16, чьтѫще 1v23. Рядко в края на дума е запазен етимологичен ькрѣпѻ́сть 1r22, ꙃвѣре́мь 1v19. Слабите ерове в средисловие са почти винаги изпаднали с изключение на няколко случая като въше́дыи 1r12, въсѣкъ 1r15, въсе 1r22, въсѣмъ 1v3. Обратното, в края на думата те винаги се пишат с ъ, ако краесловието не е оформено като съкращение, но се срещат и случаи като ѹ҆ дивих сѧ 1v9. Понижаването на ь в е се среща (чл҃колюбецъ 1r11, творецъ 1v5, чювествънѣ 1r5), докато случаи на преход на ъ в о не се наблюдават.

В праславянските групи *tьrt, *tъrt, *tьlt, *tъlt еровете се употребяват по следните правила: след р се пише винаги голям ер – оутвръди 1r9, ꙋмръщ/веи 1r9–10, дльготръпѣлива 1r17, дръжавоѧ 1v6. Обратно, след л се среща ь: испльненѫ 1r14, дльготръпѣлива 1r17.

Тенденцията е да се пише ъ вм. ь при натрупване на съгласни – невещьстъвнѫѧ 1r3, чювестъвнѣ 1r5, заблѫждъшаго 1v10.

Ери се пише преобладаващо с малък ер и і с изключение на един случай – грѣхѻвньи 1v12.

След меко етимологично l винаги се пише ѣ: ꙗвлѣєⷮ 1v1, разрⷣаблѣеми 1v20–21. се среща на няколко места в началото на думите: ꙗ҆ /ко 1r10–11, ꙗ҆ ви́ 1r14, ꙗ҆ коже 1r19, ꙗ҆ влѣєⷮ 1v1, но след гласна случаите са само с а: чтⷭ҇аа 1r7, покаа́нїемъ 1r13, льстнаа 1r20, Ꙋтвръжⷣенїа 1r20, мѫченїа 1v14, ѻ҆каа́н҆н҆агѻ 1v22 и др.

Буква ѥ не се среща в откъслека. На нейно място непоследова- телно се употребява широко е (є) както в началото на думите, така и след буква за гласна, но винаги близко или в самия край на реда: є҆́стъ/ства 1r6–7, приближенїє/мъ 1r1–2 и мн. др.

В ръкописа ѡ се среща като правило в предлога и представката ѿ, в съюза бѡ, в окончания и след друга буква за о. Широкото о (ѻ), от своя страна, е вариант на о и се открива без установено правило на много места в текста.

Единственият случай със е с неетимологична употреба – ꙃвѣре́мь 1v19, за разлика от ѕбѕ҃ѣ 1r19.

Групата -сц- се е променила в ст: аг҃гстїи 1r6.

Знаците за ударения са неравномерно поставени, но на правилните места. От надредните знаци преобладава ( ҆ ) , който се употребява както за знак за четене над гласна, така и във функцията му на паерчик.

Миналите страдателни причастия получават атрибутивен суфикс -ьн- : дарованнѫѧ 1р1, несъзⷣанно 1v24, но испльненѫ 1r14.

От лексиката прави впечатление употребата на рядката дума подълѣтьнъ ‘временен; подвластен на времето’ – Ꙁачѧло пѡⷣлѣтно прїе̑мъ 1v4. Срезневски (Срезневски 1902: 1062) я привежда по минейни текстове от XI–XII век, преписани от старобългарски паметници. В речника на Миклошич тя е дадена по слова от XVI век (Miklosich 1862: 599). Други по-редки думи са: приближение 1r1, орѫжьникъ 1r18 и единица 1v23.

Октоих. Фрагментът съдържа част от октоихов канон на втори глас на утренята за понеделник, чийто автор е Теофан Начертани.
1. (1r–v) . Втори канон за безплътните сили. Последните два тропара на първа песен; Ирмосът и трета песен с богородичния тропар; Ирмосът и четвърта песен без края.
  • (1r, горно поле) . Библиотечна приписка с черен молив: У Илински под No 76 (?) / (Извадено от Ил. 3).
14. век, първа половина, среда.

Според А. Турилов датировката на фрагмента, дадена в Каталога на зографските ръкописи (Райков и др. 1994: 142) в широки граници от ХIII до ХIV век, трябва да се сведе до първата половина или средата на ХIV век. Аргумент за това е голямата близост на почерците между Зогр. 83 (Патерик, хартия), който е датиран по водните знаци, и пергаментния фрагмент (Турилов 2012: 339). Според Турилов писачът на двата ръкописа е един и същ.

Дигитално копие в Зографската електронна научно-изследователска библиотека. Софийски университет, Библиотека „Филологии“.