Единствената декорация е направена чрез заглавията, чиито букви са двойноконтурирани, без по никакъв друг начин да се открояват от основния текст.
А.
- а – с изправен стълбец и остра тясна петлица, стигаща до реда, а в отделни случаи и леко под него.
- ꙗ – стълбецът в лявата част на буквата е с височината на основната хаста. Своеобразна и рядка особеност е начертанието на буквата със съединителна черта в горната част на петлицата по диагонал. Това, че подобно начертание се среща в старобългарски паметник, означава, че не може да се смята за късна, а по-скоро за типологическа особеност, наред с аналогичното изписване на ѭ. Причината да се смята за късно явление е наличието му в среднобългарски паметници от XIII в. (Велчева 2003).
- б – със съвсем малка петлица, издължен стълбец и горна част, излизаща много над петлицата вдясно.
- в – за разлика от б, тук долната петлица стига до средата на буквата. Двете петлици не се сливат, като горната част е съвсем малка.
- ъ, ь – хастите и на двете букви са вертикални, без характерната за големия ер полегатост между горната и долната част. Петлиците са с трапецовидна до кръгла форма, малки и заемат не повече от ¼ от височината на реда. По тази особеност си приличат с долната част на б.
- ѣ – за буквата е характерно подобно съотношение на петлицата спрямо останалата част на стълбеца, както при ъ и ь. Петлицата има същата форма, както при б, ъ и ь. Буквата се вмества изцяло в реда, като кобилицата е под горното му ниво.
- д – долната част е несъразмерна: лявата ѝ част започва от края на триъгълника, докато дясната е издадена отчетливо вляво. Дясната горна част е значително по-висока от лявата.
- е – тясно и заоблено, хоризонталната черта е разположена точно по средата и е с изразен сериф в края.
- с – тясно и заоблено, пише се по същия начин, както е, но без средната част.
- о – лявата част напомня начертанията на е и с. Разликата с последната буква е в свързването на горната и долната част отдясно. Общото впечатление при е, с и о е за елипсовидна форма.
- ж – буквата е написана на три маха. Горната част на буквата е по-малка и заема около ⅓ от височината. Това начертание се редува с форми, които са съразмерни. Средният стълбец е по-дебел, а левите и десните страни са много тънки и на места почти не личат, серифите също често липсват, но чертата от дясно наляво започва винаги със сериф.
- з – долната част на буквата е много къса.
- ꙃ – подобно на з, долната част е много къса. Диакритичният знак е само вдясно и освен водоравно се среща като черта, обърната надолу към реда, без ограничителна линия.
- і – в долната част липсва ограничителна чертица.
- и – водоравната свързваща част се среща написана както в средата, така и в по-горния дял на стълбците.
- н – средната част започва от горния край на левия стълбец и стига едва до средата на десния.
- п – левият сълбец като тенденция е по-тънък от десния.
- к – за разлика от други ръкописи, при които в и к имат общи белези, тук те се различават значително. Лявата и дясната част на к не се свързват помежду си. Горната е значително по-малка от долната и в това отношение напомня съотношението на двете части при ж.
- м – пише се с обла средна част, която на места не стига до реда.
- р – тенденцията е да се пише с малка петлица, която не стига до реда и „виси“. Долният край е къс. На места обаче се среща и друго начертание, при което петлицата заема цялата височина на реда.
- т – като правило се пише със симетрични части.
- у – къса долна част, като горната заема почти изцяло височината на реда.
- х – разположено е почти изцяло в реда, като само лявата долна част слиза под него. Кръстосването на двете черти на буквата е по средата на реда.
- ц – навсякъде долната водоравна черта се свързва с дясната диагонално.
- ч – горната част на буквата е обла и заема около ⅓ от височината.
- ш – характерно за буквата е, че от ляво надясно вертикалните черти стават все по-къси и създават усещане за подравняване отгоре. Тази особеност обаче не е застъпена навсякъде.
- ѫ – подобно на ж и в, и тук тенденцията е горната част да бъде много по-малка от долната. Особеност тук е, че средата на буквата прилича на т. нар. средна носовка (ꙛ), но със запълнена плътно с мастило средна част.
- ѭ – начертанието споделя особеностите на графиката на ѫ. Интересното тук е, че съединителната чертица е съвсем в горната част на буквата. Същата особеност се наблюдава в Савина книга (Щепкин 1903; Князевская и др. 1999) и в Добромирово евангелие (Алтбауер 1973; Велчева 1975).
- ѧ – т-образната част на буквата е ниско долу, долните серифи създават първоначално усещане за формата на малката носовка като глаголическо ⱑ, но това се дължи на тяхната дължина – често лявата и дясната част са почти слети. В ръкописа се среща и форма на малката носовка като гръцка епиграфска алфа. Тук и в изданието този знак се предава с ꙙ. В този случай обърнатата средна тригълна форма започва от средата на буквата.
- В откъслека не се срещат буквите ї, ѯ, ꙋ, ѱ, щ, ѡ, ѥ .
Правопис: Старобългарски
Буквите за назални гласни са на техните очаквани етимологични места. Срещат се както ѫ, така и ѭ. Буквата ѭ се употребява: а) в интервокална позиция: радо/стиѭ 1r8–9, братиеѭ 1r18, собоѭ 2r3, рьвьнѹѭтъ 2r12, ѹмѣѭштиимъ 2r13, подвиꙃаѭште сѧ 2r17, и̇ спадаѭтъ 2r22, [раꙁ]дѣлꙗѭштемъ 2v3, пода/ѭште 2v6–7, пода/ѭште 2v8–9, въображаѭштамъ сѧ 2v14; б) след букви за меки сонорни съгласни [во]/лѭ 1r2–3, гл҃ѭшта 1r22, молѭ 1r22, гл҃ѭшта 1r22. След стари палатални съгласни се пише ѫ, напр. дш҃ѫ 1v12, въꙁдвижѫште 2r14. Буквите за предни назални гласни са две – ѧ и ꙙ. Буквата ѧ се среща след твърди и меки съгласни, а ꙙ – в началото на думи и след буква за гласна. С малки изключения това правило се спазва: братиꙙ 1r1, 1v4, 1v17, 2r7, бж҃иꙙ 1r4, 1r11, 1r19, 1v17, 1v19, приꙙти 1r17, великыꙙ̇ 1r20, ꙙ̇ꙁы/ка 1v10–11, обоꙙ̇ 2v5, прочьнѧ̇ꙙ 2v11, ꙙ̇ 2v22, но таковыѧ̇ 1r19.
Състоянието на еровите гласни е архаично. Не се забелязват данни за понижаване на гласежа им. Както ь, така и ъ не преминават съответно нито в е, нито в о. Изпадането на еровете е ограничено от няколко случая: двою 1v21, много 1v5, 2r8, мноꙃѣхъ 1v19, мноꙃѣмъ 2r1, многы 1v13, многышти 2r2, створитъ 1r2 (но несътворениꙗ 1r11), небескааго 1r3. В редица случаи се наблюдава еров преглас. Случаите са на замяна на ъ с ь пред сричка с предна гласна: вь се[мь] житии 1r5, вьнѣшь/ ныихь 2r8–9, вьнѣшь/ныи 2r11–12. Праславянското ĭ, стб. ь, се удължава последователно в изглас пред гласна в и: трьпѣние · и мльчание̇ 1r8, житии 1r5, ꙁъванию 1v2, несътворениꙗ 1r11, братиꙙ 1r1 и мн. др. Праславянските съчетания *tьrt, *tъrt, *tьlt запазват своята етимологична употреба: трьпѣние · и мльчание̇ 1r8, прьв[ыи], 1r9, срьдьци 1v16, скръбѣнии 2r3, съвъꙁдрьжьникы 2r20, прьва 2v12.
Ери последователно се пише с малък ер (ы) и се употребява етимологично издържано, но в един случай се открива на мястото на и: вьнѣшь/ныи хытрьци 2r11–12.
Буквата ꙗ се употребява систематично в началото на думите. След меки н и л нейната употреба е също последователна. Колебание се среща след ч, а след ш, и ж е редовна употребата на а, срв. отълѫчꙗ̇ е̇тъ 2r6, но печаль 2r4, оутѣшати 1r7, послѹ/шати 1r21–22, приближати сѧ 2v4, въображаѭштамъ сѧ 2v14. Буквата отбелязва и силната мекост на н във думата оуꙗшнꙗти 1v6. Ꙗ се среща и в съкръщението г҃ꙗ 1r10.
Старите праславянски съчетания *tj, *ktj, *skj, *dj се предават системно с шт, жд без изключение. Употребява се само графичното съчетание шт. Буква щ не е засвидетелствана изобщо.
Резултатът от 2-та и 3-та праславянска палатализация на *g е винаги ꙃ: мноꙃѣхъ 1v19, мноꙃѣмъ 2r1, польꙃевати 2r10, подвиꙃаѭште сѧ 2r17, подвиꙃати 2v21–22.
Пази се епентетичното l: оставлении 2r8, съста/влꙗ̇ ти сѧ 1v9–10.
Среща се изпадане на съгласна д – праꙁньствѣ 2r5.
Надредните знаци трудно се четат. Надредна точка може би указва йотация, поне над е, малка носовка и и.
Граматика: В областта на морфологията най-важната черта е архаичното състояние на окончанията при s-основите: дѣлесъ 1r7, тѣлеси 1v8, очесы 1v13, словеси 1v14, но дѣлѣхъ 2r21.
Следа от старото окончание на ĭ-основи се открива в о г҃ и 1v1. От друга страна, относително новото окончание -ꙗ/-ѣ за род. п. ед. ч. (г҃ꙗ 1r10) има паралели в Зографското евангелие, Синайския псалтир и Григоровичевия паримейник (Dolobko 1926: 35; Ван Вейк 1957: 252).
Влияние от страна на а-основите се забелязва в примера въобража/ѭштамъ сѧ сѫдиꙗмъ 2v14–15.
Сложните прилагателни и причастия се срещат без изключение с неконтрахираните си форми, напр. небескааго 1r3, хотѧштѹѹмѹ 1v8, старѣишѹѹмѹ 1v17.
В един случай се открива липса на окончание -тъ в 3 л. ед. ч. сег. вр. на глагола: а̇ште ли сѧ и съ/бѫде когда 1v20–21. В останалите случаи този завършек присъства.
Интерес представлява и безпредложният родителен в примера бж҃иꙙ волѧ са/мъ сѧ отълѫчивъ 1r11–12.
Текстът представя и рядък пример на управление на глагола приѧти с род. п.: не въ тъште приꙙти благодѣти бж҃иꙙ̇ вамъ 1r14–15 (Dolobko 1926: 37). Най-често с род. п. се изразяват имена със значение на част от цялото, напр. приѧтъ хлѣба и дастъ имъ Иоан 21: 13; и тако приѧста брашъна Супр. 186.16. В редки случаи, когато глаголът означава ‘приема, посрещна, допусна някого до себе си’, той може да има същото управление с род. п.: не оубои сѧ приѧти еѧ· мариѩ Иоан 6: 21.
В областта на словообразуването бихме откроили формата многыщи 2r15 (многышти събывае̇ тъ сѧ быти). От старобългарските паметници тя се среща само тук. Със значение ‘много пъти, често, многократно’ обичайната дума в стб. е мъногашьди с различни пра- вописни варианти. Думата мъногыщи ни е известна по лексикографски източници само от Житието на Теодосий Печерски в Успенския сборник (Срезневский 1902: 211; Котков 1971)
Лексика: Лексиката на паметника е известна и отдавна въведена в лексикографските справочници. Все пак е важно да подчертаем, че макар и да не откриваме уникални само за този паметник думи, неговото значение за историческата лексикология е съществено. Ще дадем само един пример. От старобългарските паметници само в Зографските листове и Супрасълския сборник се среща старинната дума за ‘опасност, заплаха’ залазъ. Тази дума не е била изолирана и е била разпространена в българските говори. Със същото значение можем да я открием в Симеоновия сборник от 1073 г. Като част от прилагателно име основата се среща в залазьныи ‘опасен’ в Шестоднева на Йоан Екзарх (Срезневский 1893: 925).
В текста се откриват и някои характерни преславски лексикални черти. Думи като дѣльма 1r11, бъхъма 2v20, старѣишина 2v10 могат да се срещнат в широк кръг текстове, възхождащи към Преславската книжовна школа.
Редица думи и изрази от паметника са за първи път зафиксирани само тук и представят текста като важен извор за историята на българската лексика. Сред тях ще упоменем троудолюбъвьныи 1r6, облиховати сѧ 1r10, благоиспытание 1v18, въ потапѣ 2r14, съвъздрьжьникъ 2r20, лѣгальница 2v18 и др.Общо за езика: Като цяло езикът на Зографските листове е изключително архаичен. По своите особености той се доближава най-вече до такива древни паметници като Савината книга, Супрасълския сборник и Зографското евангелие.
Според големия специалист по кирилска палеография Вл. Мошин Зографските листове са най-старият кирилски ръкопис и са възникнали през първата четвърт на X в. в Македония. Доказателство за това той вижда в опростената азбука на ръкописа, архаизми в правописа, липсата на смесване на голям и малък ер. Неговата локализация почива само върху един аргумент – правописът с ꙗ на мястото на ѣ в случаи като болꙗаше (Мошин 1988: 85–97).
Последното твърдение не може да се приеме. Случаи като оуꙗшнꙗти 1v6, съста/влꙗти сѧ 1v9–10, [раꙁ]дѣлꙗѭштемъ 2v3, по/хоулꙗти 2v11–12 в Зографските листове намират своята успоредица в правописа на Супрасълския сборник (Заимов, Капалдо 1982; Заимов, Капалдо 1983) и Савина книга (само след н, Князевская и др. 1999). Интересно е, че за „македонски“ паметник Мошин не смята Супрасълския сборник (Мошин 1988, срв. Десподова, Славева 1988).
В редица надписи от Североизточна България от X в. нормата също е с ꙗ след н и л. Така е например в надписите от Преславските керамични плочки, където ꙗ се открива дори след с (Медынцева, Попконстантинов 1984; Иванова 1955; Михаилэ 1964: 149–169). Тенденцията в Зографските листове е към една разширена употреба на ꙗ, срв. отълѫчꙗетъ сѧ 2r6. От старобългарските писмени паметници само при Зографските листове се забелязва подобна широка употреба на ꙗ.
Супрасълският сборник е бил писан в среда, в която е бил познат едноеровият правопис с ь (Gălăbov 1967: 98–117; Гълъбов 1980; 1986). Няколко листа в него са написани с такъв правопис. Зографските листове са писани с двуеров правопис, но знакът за ери е с малък ер, а не с голям, както би следвало да се очаква. Може да предположим, че и двата старобългарски паметника са имали връзка с школи с малък ер или че при самото им формиране те са възникнали именно от едноерови ръкописи. Това ги сближава с Македонския кирилски лист (Минчева 1978) и с Преславските надписи (Медынцева, Попконстантинов 1984).
Наред с Македонските листове (Минчева 1978), Супрасълския сборник (Заимов, Капалдо 1982; Заимов, Капалдо 1983) и редица глаголически паметници като Зографското евангелие (Jagić 1879) и Клоцовия сборник (Dostál 1959) за Зографските листове е характерен изключително правопис с шт. Тази черта също така е присъща на Преславските надписи върху керамични плочки.
Нашият паметник показва редица прилики и с такъв древен ръкопис като Савина книга. Преди всичко това е начертанието на ѭ и ꙗ с лява страна, свързана с дясната в най-горната част, и правописът с ь в думи като мльчание и скрьбъ.
Правописната система на Зографските листове не се среща в нито един от достигналите до нас старобългарски писмени паметници. Въпреки това има основания да се счита, че тази система не е само междинен етап между едноеров и двуеров правопис. Следи от същата система със сигурност се откриват в три от ранните староруски ръкописи – Изборниците от 1073 и 1076 г. и Минея на Дубровски (срв. Бояджиев 1995). Като важни и характерни черти на тази школа могат да се посочат правописът с два ера, четири букви за назални гласни, шт вм. щ, ери с ь, употреба на ꙗ след меки съгласни, липсата на ѥ и последователното написание на є в позиция след букви за гласни и в началото на думата.
Наличието на три староруски ръкописа, чиито правописни системи могат да отведат до правописна норма, близка или еднаква с тая на Зографските листове, означава, че не става дума за изолирано явление в славянската писменост.
Едва ли може да се приемат аргументите на Вл. Мошин, че Зографските листове са най-старият кирилски ръкопис въпреки архаичните черти в езика и графиката. Сред кирилските ръкописи по-ранен от тях е Македонският лист, в който на мястото на ю се пише глаголи- ческото му съответствие. Може да се предположи, че възникването на Зографските листове е близко до времето на възникване на Савина книга и може да бъде отнесено към средата на X в.
Този ръкопис е доказателство и за конкретна връзка между него и доказано „преславски“ текстове като Изб. 1073 г., Изб. 1076 г. и Минея на Дубровски. Откъслекът е важно свидетелство за изследването на обема на преславската книжнина и за нейното влияние както върху източните славяни, така и върху литературния живот на Атон.
Дигитално копие в Зографската електронна научно-изследователска библиотека. Софийски университет, Библиотека „Филологии“.